here...in my arms...

често се замислям
за много неща.
и отново -
нищо специално.
нямат си имена -
чувствата.
и не знам
кое къде да сложа.
а трябва да ги сложа
някъде.
иначе ще си останат
на улицата.
не мога да ги приютя
в мен.
нямат си имена,
нито съдържание.
страхувам се,
да не ме наранят.
но не, не мога
да ги оставя на улицата.
някой може да ги вземе,
някой,който не би понесъл
тежестта от отровната им пепел.
нека аз.
по-добре аз
да ги прибера
преди някой
да се е наранил
и отчаял
от живота,
от борбата,
от усмивките,
...
нека аз!

не става дума за теб, нито за мен, а за действителсността...за онова мазно нещо около теб...което не ти дава да дишаш..а ти все пак се опитваш...и да полетиш...за миг...без значение накъде...щом е полет, все е посока...без компас...но има вятър...попътен...и звезди от онези, които те водят...онези, които искат да ги следваш...просто да ги последваш...колко лесно звучи...но, естествено, че не е така...все пак говорим за реалността...а тя е трудна, мазна, глуха...много глуха...да, никога не чува...а аз винаги й споделям едно и също желание...за пространство...мъничко само...не знам за какво ще го използвам...може би просто искам да имам мое си малко местенце...да си събирам мислите...невъзможна задача...но все пак ще опитам...а сега...покой...чакане...отново...за попътен вятър...към реалността!

патувам...да испълня дълка си. в афтобуза е тамно, мозе би заштото е 5 бес 10 сутринтъ. виздат съ саму сенки...по-точну, некъкви глъви...дали е редну да кажъ къкви съ пу формъ??? мозе би е зъбранену!!!нъ кой му пука? нъли ти сига пристъпваш зъкони - онеси твоите, които си ги нъпоявъл съ сълзи... уууууф, тъпъ дума...тъпъ болкъ...амммъ, болка ли е? нали уж изпълневаш зъдължение? а там некакво-си-твое-правилци - ами,то си е твое, пъзи си гу зъ теп, а?
ни спазвъм и никъкви норми утносно "правописа"...даже ми съ пише на латиница...no na koi mu puka? ti si tam - v avtobusa. tymno e, dori sam sebe si ne vijda6...i mai e po-dobre taka, za da ne vijda6 na kakvo si zaprili4al!!!

И сърдита,
бягам пак от къщи
и пак се завръщам –
в килера… Тършувам…
Едно и също действие.
В мен винаги намирам
едно и също живо чувство –
една и съща глуха болка.
Мислех да ти я покажа,
да я споделя,
за да си иде.
Ти не позволи.
Каза, че всичко си е мое –
и сърцето, и мечтите –
да си ги запазя.
За друго си дошъл –
пронизващо желание.
Всичко е неразделимо,
вземеш ли ме –
взимаш ме цялата.
Идеш ли си,
вратата пак ще погрознее
и ще остане празна.
Ще води към нищото,
към земята – поглъщаща сълзи,
към небето – пропито от викове.
Но всичко си е мое, нали?
Макар отвътре пепел,
а отвън стомана,
аз съм неразделно цяло –
такова мисля да остана.

Не, не, почакай, не мога да те пусна да влезеш така. В моя слънчев дом не бива да влизаш с тези дрехи. С тях беше вчера, но не беше с мен. И по тях има следи от друга – горчиви следи от грешна страст, с която искаш да стоплиш вече разбитото ми сърце. Аз имам такова, въпреки че ти не забеляза. И нека по твоите дрехи, с които ти си се стоплил днес, няма следи от изстинала кръв, ненужна никому. Тя и за мен е такава,…вече. С нея топлих мечтите, които градяхме с тебе, с нея ти шепнех слова от дълбините на душата ми, с нея сътворих за теб безброй неща… Сега разбирам, че за теб те не съществуват. И не искам... Не искам да влизаш с мръсни дрехи в слънчевия ни дом. Той е и твой. И ще си остане такъв, въпреки всичко – знаеш го това много добре, нали? Затова така ехидно се усмихваш. Знаеш, че пак ще повярвам, че е било за последно, че и този път си истински, чист и приказен, какъвто беше в Онзи ден… След теб от мен остават горчиви следи, но без теб от мен не остава нищо. И отново забравила, че ранената съм аз, ето – предлагам ти леглото ми, подарявам ти сърцето си и чакам да си легнеш, за да ти шепна вълшебни слова и с неземна магия да омагьосам и завладея мислите ти, за да сънуваш това, което и аз всяка вечер – Нас… както преди!