Alice of Oz

“Презимувай при мен,” пееше трамваят и релсите се кръстосваха като шпаги, за да пресекат пътя на мъжа с черните очи. Само че той нямаше как да чуе, защото го викаше голямото пристанище. Нямаше и как да се препъне, защото крачките му бяха широки, а очите му вече виждаха платна. Още утре косата му щеше да мирише на сол. Още утре обувките му щяха да забравят екота на паветата. И какво ако останеше спомен от разходката им под жълтите лампи на града, който нямаше море? Цветовете на неговата зима щяха да са нови, а нейната щеше да е все същата.

Но тя не каза това, което можеше да изпее и най-олющеният трамвай. И ръцете й не се решиха на онова, заради което релсите прерязваха каменната плът на паветата. Корабът, заспал на голямото пристанище, щеше да се събуди без да узнае, че е можел да не дочака пасажера с черните очи. Защото тя не каза “Презимувай при мен.” Тя не каза и “Пренощувай при мен.” Тя протегна ръка и каза: “Лек път.” По релсите изби бяла скреж, а в града, който нямаше море, дойде зима. Беше октомври.

Смешен ми се струва сега страхът от калните, топли софийски локви. Няма суета у холандското слънце и няма у него потребност да се огледа лежерно във водната повърхност и да се впусне в изгарящ флирт с капките по умитите листа. Часове, дни минават в здрач и само дебелината на прозрачните ресни изрисували еднообразно въздуха се сменя. И аз като слънцето съм забравила всякаква суета. Навитите, мърляви крачоли плющят безпаметно около педалите на тежкото колело втора ръка. Тъмният дъждобран ме увива анонимно, кичурите коса са полепнали в ням дисонанс по лицето ми. Всяка поредна локва подменя вировете в обувките ми с още по-хладни и пълноводни. И какво, мисля си, ако успея да стигна навреме за лекции. Ще вляза ли в залата, подгизнала и задъхана, за да тракам със зъби и да привличам съжалителни погледи в следващите петдесет минути? Къде да дяна раницата с мокрите дрехи и защо въобще взех сутрешния влак от Амстердам вместо да се прибера вчера вечерта?

Всеки порив на вятъра ме задавя с прясна дъждовна вода. Капките са вездесъщи. Спомням си за една приказка, която четох като дете. Богаташ не можеше да избере на кого от тримата си сина да остави бащиното имане и реши да ги изправи пред изпитание. Даде им време да изучат до съвършенство който занаят си изберат и ги изпроводи по живо по здраво да се скитат по широкия свят. Когато времето изтече, те се събраха в бащиния двор за решителния изпит. Първият беше станал бръснар, вторият – ковач, а третият – майстор на сабята. За да демонстрира уменията си, първият обръсна бягащ заек в движение, а вторият подкова препускащ кон. След това погледите на впечатлената фамилия се насочиха към най-малкия – нехранимайко и авантюрист. Той изчака да завали пороен дъжд и когато това се случи, развъртя сабята над главата си. Бляскавото острие изгуби форма пред очите им и стана само сребърна, свистяща сянка. Сабята се въртеше над главата на най-малкия син, дъждът валеше, после спря, земята се давеше в пороища, а върху човека не падна и капка. Бащата остави наследството на него.

Споменът ме вдъхновява и изпреварвам няколко колоездача. Като дете се питах, наистина ли е толкова очевидно, че именно най-малкият син е най-добър в занаята си. Постиженията на бръснаря и ковача ми се виждаха също толкова невероятни, а занаятите им – с по-висока степен на обществена полезност. Струваше ми се, че други две причини се крият зад избора на бащата: 1) съзнанието, че по-големите двама сина могат и сами да се издържат честно и почтено със занаятите си, а малкият трябва или да живее от наследствения имот, или да стане наемник; и 2) изненадата, че нехранимайкото все пак е успял да прояви дисциплината да овладее някакъв занаят до съвършенство.

Сега обаче ми се струва, че в приказката става дума за естетика. И както смаяната фамилия съзерцава танца на сабята, така и аз съзерцавам дъжда. Ясно е, че няма да вляза в лекцията, а ще седна кафенето пред залата, ще пия бавно топъл чай и ще гледам дъжда и дърветата тръпнещи под него.

Циганчето се беше свило на вързоп от мърляви дрипи в ъгъла между къщата и тротоара и пищеше колкото му глас държи. Момчето от будката за локуми го риташе сред насърчителните коментари на трима граждани, които допиваха бирата си в съседното кафене. Другите две деца местеха поглед от локумите към заловения съизвършител и се опитваха да приоритизират бързо. След лефера, бялото вино и мрачните констатации за упадъка на моралните ценности в обществото, тази сцена даваше повод да приложим на дело заявените на корпоративната софра в морската градина хуманни позиции.

“Що биеш детето, бе!” – троснатият глас на Илияна допълнително килна артистичната й шапка. Гражданите се възмутиха на опита ни да предотвратим това, което само ние не възприемахме като справедливо възмездие. Все пак, тъй като бяхме единствените дами наоколо и най-вече заради авторитета, с който се вееше скъпият шал, увенчал като перо хусарски шлем шапката на Илияна, те се опитаха да обяснят. Децата, усетили обнадеждаваща промяна в баланса на силите, започнаха да се надвикват с тях и също обясняваха. Ролята на самоназначили се арбитри ни озадачи, но връщане назад нямаше.

Гражданите казаха, че тези деца непрекъснато крадат. Циганчетата отрекоха. Гражданите добавиха, че разбиват хладилните камери по Богориди и отнасят кока-колата. Циганчетата се развикаха, че не е вярно. Гражданите казаха, че са от интерната и целият град е вдигнал ръце от тях. Децата заявиха, че имат дом, в Меден рудник. Гражданите обобщиха, че децата са безнадзорни и безконтролни. Децата извикаха, че си имат родители. Къде са, попита Илияна. Спят, отговориха. После побягнаха.

Тогава се появи момичето. Косата й беше златна под жълтите лампи! Очите й не се спираха на едно място. Оставяше впечатлението, че бяга едновременно към нас и от нас. Описа децата, нарече ги по име, попита те ли са били. Беше видяла сцената отдалеч и беше тичала дотук. А Дима, Дима беше ли с тях? Едно момиче, малко по-голяма, те я слушат. Аман от тези деца, каза. Понякога не издържам. Цял ден реставрирах голямата ваза, те гледаха, а после я блъснаха. Стана на парчета. А се бяхме разбрали, че като купя гуменки на Дима, ще слушат. Аз отдавна съм й обещала гуменки, но все не успявах да събера пари. Ходихме по магазините и тя си ги избра. За 12 лева. Много хубави гуменки. А като събрах парите каза, не ги ща тия смотани гуменки, не ми харесват! Дай ми парите, сама ще си избера! Накарах я да обещае, че наистина ще купи гуменки, а няма да ги похарчи за сладолед. Ще ти покажа, каза. После дойдоха, беше купила джапанки за тримата.

В началото въобще не знаех как да се оправям с тях. Все идваха в магазина, разхвърляха. Много го харесват, заради цветята и джунджуриите. Като шарените пухчета. Бяха в големия кош. И те като ги харесаха, нахлуха, взеха да ровят в коша, всичко пръснаха. Друг път ги изгоних, защото безпокояха клиентите, а те наплюха цялата витрина. Нямаше чисто местенце. Тогава наистина се ядосах. Хванах Дима за ухото и й ударих шамар. Всички се стреснаха като го направих, аз също. Тя в началото ми каза, че не е боляло, а като видя, че се тревожа, заохка. Тогава й обещах гуменките, ще ти купя казвам нещо и тя това поиска. Но започнаха по друг начин да се държат, видяха, че съм яка, че и аз мога да се бия и станах една от тях. Вече като дойдат в магазина слушат. Гледат цветята, питат, поливат ги, хвалят ги на който влезе. Като счупиха днес вазата, Дима им каза: “Не разваляйте бизнеса на Галя, вижте че няма по-малък магазин от нейния, мислите ли, че й е лесно да плаща наема.” Отидох и до интерната да видя как живеят. И там гледам, на стената пише “Галя е много яка!” Готино, а?!

Говореше безспир. Със златната коса и историите за цветя със странни имена и пъстри ненужни предмети безредни из магазинчето на ъгъла, самата тя сякаш беше кацнала при нас за малко от пеперудено-шарена земя, където беше прехвърчала между цветята. Единствените други герои, които говореха с човешки глас на онази земя бяха циганчетата от интерната. Не бяхме и подозирали, че освен света на хладилните камери с кока-кола те имаха и друг свят, в който цветята винаги бяха цъфнали. “Това е логорея, остави я, лечение й трябва на нея, а не слушател,” – дръпна ме някой. Чу се сирена и край нас прелетя полицейската кола – бяха прибрали децата и те махаха, на нас или на Галя, през задното стъкло. Родителите им и целият град продължаваха да спят.

В онова време, когато чуждиците в българския език са били предимно от турски произход, се е знаело, че нещата, казани с мярка, хващат декиш. Не би било зле българското кино да се връща от време на време към подобни прости истини. “Мила от Марс” има мярка там, където много нови български филми се провалят. Той не е твърде трагичен, брутален или мрачен. Не прекалява със сексуалните сцени, с грандиозните теми, със стремежа към бездънни философски дълбини, по възможност понятни единствено за шепа посветени. Филмът е млад; млади са и светоусещането му, и саундтракът му, дори старците, при които колелото на живота се е превъртяло до онази точка, когато не е страшно да отглеждаш марихуана в двора или да прибереш странник у дома. Гледаш “Мила от Марс” с лекота, докато отмерваш такта на перкусиите. Накратко, филмът е куул. Остава въпросът дали не е твърде куул.

Предвид факта, че филмът е дебютен за своята режисьорка и сценаристка Зорница София, той заслужава много от суперлативите, с които беше посрещнат. За съжаление обаче, българският кинокритик рядко излиза с балансирани мнения. Така, в еуфорията около международното признание на филма, много негови слабости останаха незабелязани или неназовани. Няма да изреждам всички неубедителни моменти. Общият знаменател между тях е желанието на авторката да бъде много, ама много куул в първата си работа, да навърже поредица от неща, които намира за готини. Така във филма си дават среща различни и нелогични в своята съвкупност културни препратки. Може би детайлното изследване на всички такива препратки би било интересно, но то едва ли е необходимо. В един от ключовите образи това разностилие е в такива мащаби, че обсъждането само на този образ дава достатъчно ясна представа за основното залитане на филма.

Пресечна точка на всяка прекаленост във филма се оказва героят на Асен Блатечки. Той изумява зрителя с набор от качества, считани за куул в средите, в които смисловите нюанси на тази чуждица правят замяната й с какъвто и да било български превод неуместна и некоректна. По-долу са съставките на този коктейл от културни препратки. Enjoy!

Старците от селото наричат героя “Даскала”. Още откакто даскал Бойчо Огнянов спечели сърцето на Рада Госпожина в двора на прогимназията в Бяла Черква, това прозвище е обвито в романтичен (и героичен) ореол. Нищо, че този конкретен даскал няма дори ден преподавателски стаж. Неговата даскалска легитимация произтича от факта, че багажникът на червената му кола бил пълен с книги и той имал желание да преподава. Така, заслужено или не, романтичното прозвище си остава, за да въздейства на традиционалистичното у зрителя, а книгите обогатяват образа с куул интелектуален нюанс.

Пред публиката тепърва ще се разкриват още много от комплексните качества на загадъчния битник от кулата. Оказва се, че той е не само интелектуалец, а и бивш рейнджър. Краткото споменаване на бойната кариера на Даскала обема батална героика, войнишко побратимяване и жертвоготовност; все неща, които след кратката забрава, последвала оттеглянето на руското кино от нашия екран, бяха шумно и зрелищно реабилитирани от Холивуд. Значи, не само умен, но и силен. Не случайно, когато не обгрижва овцете, героят практикува скално катерене, а по залез слънце съзерцателно упражнява пози от източните бойни изкуства.

Това далеч не е всичко. В последните години българският интелектуалец откри очарованието на селцата, захвърлени досами държавната граница и забравени там. Нашият герой не остава по-назад. В отказ от материалното той се отдава на отшелнически живот. Естествено, отричането от светска суета си има граници. Въпреки битовия примитивизъм на средата му, ти-шъртът на отшелника е изпран до снежнобяло, прическата му е в крак с последните модни крясъци на Витошка, а бакенбардите са скосени в безупречна симетрия покрай очертанията на скулите. Някъде из развалините, сред които се е приютил, Даскала явно е скътал перилни препарати, бръснач и огледало и ежедневните дертове около овцете не изключват личното време прекарано в грижи за куул външен вид.

Зорница София покрива широк периметър като засяга и друга популярна тема, тази за опазването на културното наследство. Както приляга на всеки осъзнат интелектуалец, героят е омерзен от набега на иманяри в кулата, която обитава. Въпреки това, сигурно в изблик на по-дълбинна духовна потребност, той с разкривен почерк изписва вътрешността на въпросния паметник на културата с клетвите на будизма. На пръв поглед вандалска, постъпката му обслужва приоритетна цел на кинематографичното повествование, а именно да разкрие увлечението на Даскала по будизма. Напоследък будизмът нашумя, стана куул, с което си заслужи място и във филма. Необяснимо защо обаче, нито увлечението на героя по това толерантно и човеколюбиво учение, нито редовната, пречистваща медитация му попречват да изгори всичките си книги, за да не би, ако иманярите дойдат пак, да има с какво да се стоплят. Будист, но кибритлия.

И накрая, но в никакъв случай на последно място, Даскала е страстен любовник. За да не остане това скрито за някой от зрителите, всеки път, когато еротичният градус на филма се покачи, биваме известени за предстоящото с латино ритми. Будистът, интелектуалец, бивш рейнджър и настоящ отшелник с визия на метросексуален софийски лентяй понася на ръце пременената в народна носия рапърка към застланата в овчи кожи римска кула под съпровода на гореща латино музика. Интериоризиралият южноамериканските сериали зрител вече знае, че няма как любовта на “ми ниньо” да не е страстна.

Идва момент, в който еклектиката се превръща в безвкусица. Всеки ще го определи за себе си. За мен, след всички културни препратки, образът на Даскала представа да бъде куул и буди единствено недоумение. Затова, и за съжаление, този образ не хваща декиш.

Дадоха ни картонени шапки с картинки на усмихнати липове цветове. Дадоха ни и лепенки със същите усмихнати липови цветове. Обиколихме базара, където опитахме липов мед и липова ракия. Липовица. Кметът подари на шефа адски готина, ръчно гравирана метална бутилка липовица с чудно юсче към нея. Подари му и живо малко липово дръвче, не по-високо от десетина сантиметра, в картонена кутия с нарисувани по нея липи. На мен нищо не ми подариха. Здраве да е. Такива са реалностите на йерархията.

Вечерта открихме Drums. По стените бяха окачени стари снимки на Стара Загора. След дъжда и няколко малки Tullamore Dew уханието на мокрите липи по главната довърши това, което уискито беше започнало. И аз разказах на Ники, развълнувано, драматично, със светнали очи, една съвсем обикновена история. Разказвам я всяка година, когато цъфнат липите.

Много, много отдавна. Беше лято и бяхме на село. Щом цъфнеха липите, нас със сестра ми и другите деца от махалата ни пращаха да берем липов цвят. Бабите го сушаха и правеха чай за зимата. Липите бяха в една триъгълна градинка, точно зад чешмата, където водеха кравите на водопой. Мястото се наричаше “Алиувец.” До ден днешен се чудя какво означава това име. Дърветата бяха високи, дори най-ниските им клони бяха на високо. Сега ми се вижда странно, че поръчителите на липовия цвят никога не попитаха как го берем. А както се оказа ние го беряхме ни повече, ни по-малко с риск за живота си!

Рисковете, както и славата, то се знае, са за смелите. Аз избрах твърдата земя и облегната на ниската декоративна ограда бъбрех с Гергана за някакви наши си неща. Сестра ми се качи на един много висок клон. Въобще не знам как успя да се качи толкова високо. Гледах я одобрително, защото на там, на високото, липовият цвят беше в изобилие. Така като гледах, можеше да набере цвят за двама. Защо е семейството ако не да се подкрепяме?!

После се чу пукане. После Гергана каза със странен глас, като плоча на една степен по-ниски обороти “П-а-а-а-а-а-а-д-а.” Сестра ми падаше заедно със счупения клон, с листа, цветове, тичинков прашец и още клони, които пращяха по пътя й. Дали заради технологичното време, необходимо, за да изтърбушиш короната на дървото, или заради онова забавяне и фрагментиране на мисълта, което се случва в критични моменти, имах чувството, че всичко става много, много бавно. И досега си представям думите на Гергана, пукането, пропадането на сестра ми през клоните само на забавен кадър, както го възприех тогава. Тя тупна по гръб на земята. След звучното пращене на чупещите се клони, кухият удар прозвуча много страшно. Гледах без да помръдна.

После хукнахме. Гергана, аз, останалите. Сестра ми лежеше заобиколена от липов цвят. Въобще не ни виждаше. Не реагираше. Това също продължи дълго. Оттогава знам, че паниката може да е много тиха, без никакви външни проявления. След това, досущ като на кино, сестра ми започна да мълви “Вода, вода.” Никога не бях чувала някой да мълви. Не използвам тази дума, защото не чувам неща, които мога да опиша с нея. Освен тогава. Войниците по съветските филми мълвяха “вода, вода,” когато лежаха ранени. Не знаех дали да вярвам на тези сцени. Бях се питала дали наистина водата е първото, за което се сещаш, когато дойдеш в съзнание.

Някой отърча за вода. Аз малко по малко започнах да възприемам околната действителност. Тогава си дадох сметка, че не всички бяхме хукнали към сестра ми. Точно до нас се беше стоварил големият клон. Гергана трескаво береше достъпните вече липови цветове. Усети се чак когато всички погледи бяха насочени към нея. Беше клекнала там, до падналия клон, в ръцете си държеше найлонова торбичка с липов цвят и ни гледаше с погледа на военнопрестъпник. А аз попитах, пак много бавно, “Какво правиш?”

След това времето се върна към нормалното си темпо. Сестра ми се оправи, а Гергана така и не можа да обясни защо се е втурнала към клона. Затова казвам, че историята беше обикновена. Днес някогашните деца от махалата си спомнят за този ден като за “тогава, когато Надето падна от липата.” Което не е необичайна случка. Но тогава, за около десет минути, времето се превърна във филмова лента и действията ни имаха господар, когото не познавахме и бяхме герои, злодеи, статисти.

Под липите на главната Ники ме слушаше благо и съвсем с нищо не показа, че това е една съвсем обикновена история. За което съм му признателна.