Alice of Oz

Мъжът беше мургав, с голям нос и къдрава коса. “Големият нос е важен,” каза Силвия, “големият нос е половин пенис!” Вдигнах вежди.

Мъжът беше собственик на бара, в който вече от час пушехме наргиле. Още като идваше да ни посрещне, от начина, по който отмести стола на пътя си, разбрахме, че той е собственикът. Не се изправи до масата, за да ни попита какво ще пием, а клекна, с широко раздалечени колене. “Видя ли го как клекна,” каза Силвия щом се отдалечи с поръчката. “Излъчва сила, а клекна, за да ни покаже, че е тук, за да ни служи и това не го смущава.” Аз не мислех, че е клекнал затова. “Клекна,” казах, “както кляка човек, когато говори с малко дете. Искаше да ни покаже, че не бива дa се боим, макар да сме единствените сами жени в този бар по това време.” “Хм,” вдигна вежди Силвия.

В бара нахлу тълпа тийнейджъри. Разбутаха пейките и запречиха пътеката. Мъжът изникна зад Силвия и каза тихо: “Мога ли да се чувствам като у дома си?” Едва що бяхме кимнали и той преметна крак през облегалката на нейната пейка, стъпи на седалката и прескочи. След това ни се усмихна, извини се и започна да пренарежда масите. “Харесвам да гледам мъже, които вършат физическа работа,” каза Силвия, “особено ако вдигат тежки предмети.” Дръпнах от наргилето и кимнах.

“Слабо е наргилето този път,” казах, а тя повика мъжа с жест. “Наргилето е слабо.” Той го взе от ръката ми и дръпна бавно. “Да,” съгласи се и се върна с котле живи въглени. Наведе се към поставката, издуха старите сажди и внимателно нареди въглените. Бяха ярко червени и осветяваха лицето му, когато се навеждаше над тях. “Опитай сега.” Дръпнах. “Не, не така,” каза, “дълбоко, без да мислиш как изглежда отстрани” и сам дръпна, за да ми покаже. “Да, точно така” и ни остави отново.

По-късно дойде, за да се извини за суматохата. Каза, че идва от изток, от Анадола. Каза също, че обикновено в бара идват хора точно като нас двете и обикновено той има възможност да им обърне внимание, да се погрижи за тях, за разлика от днес. “Но вие се грижите за нас,” казах. Наистина се грижеше. Нямахме съмнение, че независимо какво правеше, той във всеки един момент знаеше какво точно правим ние. В субстанцията на нашата интимност с този непознат мъж имаше нещо от дъхавата ябълка на наргилето и канелената сладост на топлото мляко с есенция от луковици на дива орхидея (“шалеп,” каза той). Знаехме, че не иска да си тръгваме.

На сутринта Силвия ми разказа съня си. Лежала по гръб на зелена поляна и водела разговор с непознат мъж. Мъжът, бил легнал срещу нея, също по гръб, а краката им, от коленете надолу, се докосвали. И двамата лежали, леко надигнати, с лакти, опряни в тревата и се гледали в очите. Искало ú се разговорът да не спира, струвало ú се, че ако останат така този мъж ще ú разкрие всички тайни в света. На поляната обаче имало хора и позата изглеждала твърде интимно. И тя се смутила. Изпитала гняв към всички тези хора, защото ги гледали и просто защото били там.

Разказа ми за съня докато закусвахме на терасата и примижавахме към Босфора. Добре че потегляме веднага след закуска, помислих си, докато отпивах от чая. Не исках мъжът от Анадола да загуби нито частица от снощната загадъчност. Не исках да го виждам на дневна светлина. Не ми трябваше да знам всички тайни.