Alice of Oz

Смешен ми се струва сега страхът от калните, топли софийски локви. Няма суета у холандското слънце и няма у него потребност да се огледа лежерно във водната повърхност и да се впусне в изгарящ флирт с капките по умитите листа. Часове, дни минават в здрач и само дебелината на прозрачните ресни изрисували еднообразно въздуха се сменя. И аз като слънцето съм забравила всякаква суета. Навитите, мърляви крачоли плющят безпаметно около педалите на тежкото колело втора ръка. Тъмният дъждобран ме увива анонимно, кичурите коса са полепнали в ням дисонанс по лицето ми. Всяка поредна локва подменя вировете в обувките ми с още по-хладни и пълноводни. И какво, мисля си, ако успея да стигна навреме за лекции. Ще вляза ли в залата, подгизнала и задъхана, за да тракам със зъби и да привличам съжалителни погледи в следващите петдесет минути? Къде да дяна раницата с мокрите дрехи и защо въобще взех сутрешния влак от Амстердам вместо да се прибера вчера вечерта?

Всеки порив на вятъра ме задавя с прясна дъждовна вода. Капките са вездесъщи. Спомням си за една приказка, която четох като дете. Богаташ не можеше да избере на кого от тримата си сина да остави бащиното имане и реши да ги изправи пред изпитание. Даде им време да изучат до съвършенство който занаят си изберат и ги изпроводи по живо по здраво да се скитат по широкия свят. Когато времето изтече, те се събраха в бащиния двор за решителния изпит. Първият беше станал бръснар, вторият – ковач, а третият – майстор на сабята. За да демонстрира уменията си, първият обръсна бягащ заек в движение, а вторият подкова препускащ кон. След това погледите на впечатлената фамилия се насочиха към най-малкия – нехранимайко и авантюрист. Той изчака да завали пороен дъжд и когато това се случи, развъртя сабята над главата си. Бляскавото острие изгуби форма пред очите им и стана само сребърна, свистяща сянка. Сабята се въртеше над главата на най-малкия син, дъждът валеше, после спря, земята се давеше в пороища, а върху човека не падна и капка. Бащата остави наследството на него.

Споменът ме вдъхновява и изпреварвам няколко колоездача. Като дете се питах, наистина ли е толкова очевидно, че именно най-малкият син е най-добър в занаята си. Постиженията на бръснаря и ковача ми се виждаха също толкова невероятни, а занаятите им – с по-висока степен на обществена полезност. Струваше ми се, че други две причини се крият зад избора на бащата: 1) съзнанието, че по-големите двама сина могат и сами да се издържат честно и почтено със занаятите си, а малкият трябва или да живее от наследствения имот, или да стане наемник; и 2) изненадата, че нехранимайкото все пак е успял да прояви дисциплината да овладее някакъв занаят до съвършенство.

Сега обаче ми се струва, че в приказката става дума за естетика. И както смаяната фамилия съзерцава танца на сабята, така и аз съзерцавам дъжда. Ясно е, че няма да вляза в лекцията, а ще седна кафенето пред залата, ще пия бавно топъл чай и ще гледам дъжда и дърветата тръпнещи под него.