Коженка

И ето ме отново тук
Това е моята зора и моето велико пладне

Аз сещам се за Мериадок Брендифук
Във гръб успя той Краля-чародей на Ангмар да нападне

Но няма връщане назад
Поел съм аз по лудата пътека

Реших да почна да кръстосвам този свят
А после казах на ума си: по полека


Нима забрави - не е само тоз
И други има
И ти си тук и там
Остава ти да се подготвиш - да можеш да заминеш сам

Пазител на тайни.
Пазител на мечти.
Съхранява това което бе, е и ще пребъде.
Съхранява нашата същност, нашето семе.

Рушител на тишина.
Рушител на рутина.
Разрушава това, което можеше да бъде.
Унищожава гласовете ни, заслепява очите ни.

За няколко мига всичко изчезна. Коридора опустя и мазилката от тавана започна да се лющи, а тапетите сами се свличаха.
"Край."
Друго се огледа и продължи да върви напред по безкрайно изглеждащият му коридор. Спря се. Нима бе шум това, което чу или просто си въобразяваше.. .
"Апокалипсис, може би?"
Той се спъна в една мръсна купчина парцали и падна на земята, в ръждивата киша. Купчината се премести три стъпки надясно, въздъхна и се свлече отново.
"Дали се свърши?"
Друго се приближи до купчината, повдигна един от парцалите и видя как в дъното й се е свило малко, набръчкано старче. Старчето се прозя , надигна се на съвсем изтънелите си ръце и изгледа Друго с досада.
- Момче, не виждаш ли, че закъснял си вече? Спри най-сетне, те си заминаха, изчезнаха завинаги.
- Защо тогава си заринат ти във тази купчина и безнаказано си дремеш? - повиши тон Друго на стареца.
- Аз ги видях, пепел пръскаха те от устите си, душаха човека с чумавите си тела, след което говореха надълго и нашироко, разкапвайки се съвсем, но това за тях е просто временно. Остави ме момче...заминавай.
"Плач ли чувам?"
След дни вървене или седмици, Друго стигна до края на коридора. Черен отвор, висок колкото него зееше накрая и от там се чуваше и плач, и смях. Тогава той видя двете деца поставени от ляво и от дясно на отвора, в големи стъклени буркани, гледащи го ужасено, с ококорените си очи.
"Края наближава."
Вървеше Друго бавно и сълзи се стичаха по бузите му. Помаха за сбогом на децата, които пищяха истерично и блъскаха по стъколото с малките си юмручета.
Влезе в отвора и полетя сред руини и пепел. Възнесе се над мъртвите градове и изчезна в хоризонта.


Благодарности на моя мил и драг приятел кокодила - най зеления!

Когато слънцето се скрие надалече
А аз сбогувал съм се с тялото си вече
Подскачайки от десет планини в девета
Обезумял, подсмихвайки се сред вековните дървета
За малко ще полегна - душата си да стегна


И както си вървял слепока, зърнал една мида - на изсъхнал телестълб качена.
Почесал се по корема и подвикнал подигравателно:
- Ей, мидо! Май далечко от дома си ти!
Мидата, без да се замисля изкрещяла на слепока:
- Слепоко, писна ми от твоите игри! Обръщай се обратно и върви си ти!
Както изкрещяла - така и паднала на земята , понеже нямало с какво да се държи горката.
Слепока тъпо се нахилил, извадил тенеке и сложил мидата да пържи - след малко да я изяде.
Докато чакал тя да се изпържи и гледал той тъй-страстно в тенекето, зад гърба слепоков изведнъж се появило Не-то. Голямо, черно Не, със хубав шрифт - готически почти.
Събрало въздух Не-то и креснало със всички сили:
- Глупако сляп, та що ти правиш?? Нима, че цар си ще забравиш? Та що ти пържеш тази мида? Нима превръщаш се в скарида?
Слепока мигновено се разплакал, обърнал тенекето и протакал:
- Аз, аз не знам какво ми стана....добре, че си ти Не-то - вековната забрана.
Не-то се озърнало наляво и надясно и с отласък могъщ скочило върху слепока, размазвайки го във калта дълбока. Напъчило се, нагласило се и казало с тон боботещ:
- НЕ! Нимай си мислиш ти, че ЩРАК - и от тогава приказка? Не! Аз нивга не умувам и нито се преструвам. Аз просто скачам от далеко и падам тежко върху теб човеко!


КРАЙ

На живота, аз съм Царя! Много ми е кеф, да съм господар. Да не жаля нито лев - е това е супер кеф...

ИХ БИН ШНАПИ, ДАС КЛАЙНЕ ПЕДОФИЛ!