House Corrino affairs

Тази книга е като картина. Цветна, много цветна, дори шарена, но това е само ако се вгледаш по-сериозно. То не се появява ако я гледаш отдалече, напротив, отдалеч изглежда малко сива, поттискаща. Цветовете все пак прозират през мъглата, оставят някакви сенки дори, но те захващат, овързват те и те опияняват. Навсякъде - небе и облаци, а ей там - дъга, промушва се плахо, но се вижда. Приближаваш се и виждаш само дъгата. Малко те заслепява. Няма вече облаци и небе, няма нищо друго освен червеното, зеленото, златното, синьото, сребристото и така, и така...

Всеки пиксел е дума и сам по себе си значи нещо, струва си да задържиш погледа си на него, да го разгледаш, току-виж, той станал триизмерен, отстрани се показва друга разцветка, отзад - съвсем различна, а и комбинациите... Става сложно, дали ще завъртиш пиксела отляво надясно или отгоре, ще го обърнеш и ще погледнеш право отдолу. А следващият пискел стои тъкмо до него, ако бутнеш първия, ще се размърда и втория и се получава верижна реакция. А може изобщо да не се занимаваш с трите измерения, все пак - картината е такава, сбор от двуизмерни пиксели, съвкупност, много важно - съвкупност, не бива да се разместват, не бива да се отделят едни пиксели от други. Поглеждаш единия и в полезрението ти попадат всички околни и се получава... общност от пиксели, цяло семейство, всички за един и всички си влияят някак, и всички влияят на един, на този, който гледаш.
Има толкова много варианти, а картината е само една. И е статична, обективно погледнато. Но при възприемането няма "идеален тип", не се придържаш към нещо, а зависиш. От много неща и от теб самия, а човек е постоянно еволюиращо същество, затова и картината се движи всяка милисекунда, докато ти я разглеждаш, всеки момент я поглеждаш по различен начин.

Гледаш я отдалече, но не забелязваш детайлите, пикселите не съществуват, а само - общото, обхващаш, възприемаш някакво впечатление.
Поглеждаш от близо и виждаш - това не е картина, това са просто пиксели и всеки е сам за себе си, с малкото си семейство. Грее и огрява, но светлините му не стигат далеч, ти ги виждаш и всички други светлини и пак - правиш някакви комбинации, изчисляваш съвкупността, влиянието по между им, сблъсъка на зеленото с черното, на синьото с лилавото, и оттам на тези два сблъсъка - помежду им.
Отдалечаване на мащаба, гледаш от средно разстояние, пикселите се размазват и губиш влиянието на всеки един от тях. Виждаш някакви светлосенки само, не различаваш отделните цветове. Също - не схващаш цялото. Междинното положение е на неразбиране, тук я няма "златната среда", тук златната среда е по-скоро ламаринена, грозна е, не е ценна и никой не се стреми към нея. Много по-хубаво е, да речем, сребърното състояние, то е малко зад златното, уж по невзрачно, но прогресира, върви някакъв път и се учи, все още се учи има толкова много неща за научаване, а да стоиш по средата и да не вървиш наникъде няма смисъл. Сребърното може да достигне златната, може да го задмине и да го отмине бързо и пак ще е зад него.

Но твърде голямо стана отклонението. Аз сега се запътвам пак към картината, стигам до нея, поглеждам я, виждам я и я подминавам.
Намирам се в цяла галерия, пълна с картини, коя от коя по-крещящи, викащи и съскащи, а се застоях на тази много дълго.




Написано вследствие на разноцветието, предизвикано от "451° по Фаренхайт" и слушайки Frank Klepacki през 20-те минути, в които го творих.