Sunday, March 1, 2009 1:11:48 PM
Политнали мисли
на последен слънчев лъч,
така спокоен, неподозиращ
за разбитите илюзии...
Толкова красиво и спокойно-
хармонично...
А аз искам да крещя-
Ела, вземи ме...
Отведи ме...
Толкова съм сама
и толкова ми е студено...
Ела и полети с мен,
на крилата на онази песен,
очарована от слънчевия лъч
и твоята есенна усмивка...
Ела и отведи ме,
не оставяй ме да плача
сама и на студено..
Толкова съм си мечтала
да мога да летя..
...с теб...
И да те прегърна...
И да те целуна...
И да ти кажа всичко,
неуместно скрито до сега..
И все пак- къде си?
Достатъчно далеч, за да не чуваш
вопълът на моя глупав стих..
Wednesday, November 12, 2008 2:06:08 PM
В сянката на всички минали илюзии
седях, отстранена не по собствено желание
Очите ми, замъглени и изгубени,
бяха забравили своето сияние
Пресегнах се плахо към вятъра,
който нехайно ме подминаваше,
изкушена да тръгна със него...
Към лавина от лава
Към гръмотевица от огън
И към бездна от забрава
Помогни ми да си спомня
къде оставих ключа от онзи сън,
вкойто аз, толкова спокойна,
сили имах да прекрача вън
Успявам с мъка да стана....
И заедно с вятъра двама
започваме бавно, стъпка по стъпка,
да ходя и скачам през дупки
и във пламък от огън,
и в бурно вълнение,
в облак от пара
и във взрив от напрежение
Аз отново се раждам,
по-силна от всичко,
по-бърза от вятъра,
по-волна от птичка
Разчупила клетка,
разбила решетки,
летяща със порива
на крилете на спомена,
състезавам се с въздуха,
звездите, луната,
летя на високо, достигам звездата
на Малкия Принц, с двата вулкана,
и като него се чувствам голяма,
летя все нагоре, и стигам до Рая...
Но спирам, защото виждам ръба на безкрая...
Wednesday, November 12, 2008 2:04:09 PM
Толкова близо
и все пак толкова далеч....
В стих на някоя далечна песен,
в някоя далечна усмивка
късно вечер
и в късния следбед
В горчивото кафе
и пак в онази песен...
И все пак ме привличаш,
неустоимо, като буря
от чувства, смесени със страх
Далечен...
И все пак толкова близо
Ако се протегна само
мога да докосна...
...студеното стъкло на празния екран....
Wednesday, November 12, 2008 2:00:04 PM
Седя на ръба на вселената
а звездите ме гледат очаквателно,
чудейки се какво диря
толкова далеч от дома
И аз не знам, но безкрая и тишината
ме успокояват,
карат ме да се чувствам свободна
от предрасъдаци...
Имам толкова въпроси,
а от устата ми излиза само
тихия стон на изгубената ми душа
Искам да полетя,
яхнала опашката на двуглава комета,
която да ме отведе още по-далеч-
отвъд границите на небосвода
В свят, изпълнен с чудеса,
вълшебства и митични създания
Къде си сега, мое сърце?
Знам, че ме чуваш...
Моля те, върни се обратно при мен
Без теб и мечтите губят смисъла си...
И все повече искам да полетя...
Да полетя и да докосна ярките звезди,
които ми се смеят
Знаят, че съм изгубила и сърцето, и пътя си
Но те ще ми помогнат да ги намеря
Сигурна съм...
За това и седя сега тук, на ръба на вселената,
чакайки отговор на незададените си въпроси[/FONT]
Wednesday, November 12, 2008 1:57:54 PM
Отминал спомен
На дъното на бирена бутилка
Отминал ден,
пречупен през пламъка
на гаснеща цигара
Намери ме пак,
открий ме,
аз все още съм тук
Същата съм
Има малко повече тъга
в моите очи
Иначе съм си аз,
с изветрелите мисли,
със същата мъгла и същото сърце
Само времето е различно,
побеляло от снега,
пречупено от спомена
на празната бирена бутилка
Намери ме пак,
открий ме...
Аз съм тук
Wednesday, November 12, 2008 1:56:30 PM
Слънцето пада толкова красиво
върху празният лист,
освободен от глупави обещания
Не, не искам нищо даром
Да, вече не съм сама
Изтрих отчаянието от лицето си
и свалих лъжливата маска на болката
Да, нея все още я има
През годините се привързахме...
Но сега не и обръщам внимание...
Тя е само вечното присъствие
зад гърба ми
Благодаря, добре съм
Обичам и съм обичана
Нима мога да искам повече?
Не, не искам нищо друго
Така прегърната ми е добре
Защо съм тук е добър въпрос,
но ми омръзна да си блъскам главата
Нека го направи някой друг
разумен в своята лудост
Бягството не е решение,
защото такова липсва в този парадокс
„А ти как си?” е само риторично зададено
Толкова време и много емоции
Къде си, май не те усещам вече толкова силно
Запази болката, спомена, маската...
Благодаря, аз се чувствам добре
Wednesday, November 12, 2008 1:54:43 PM
Усмихни се- всичко е наред
Слунцето е тук, както винаги си грее
Вдигни глава, погледни напред,
чуй как животът ти се смее
Всички страхове остави назад,
смело направи първата си крачка,
отвори сърце за страхотния обрат,
не оставяй проблемът да те смачка
Дай напред, в началото полека,
усмихни се и се радвай да бленуваш
И ще видиш, че стигнал си далеко,
недей повече да се страхуваш
Когато видиш, че денят е толкова чудесен
и усетиш аромата на цветята,
запей любимата си песен
и пусни да полети душата
Тогава с вятъра се движиш надалеко,
плуваш с рибите в океана,
като перце се носиш по небето
и се смееш без покана
За това- давай, усмихни се!
Смей се с глас и гръмогласно
По течението отпусни се...
Защото всичко е така прекрасно
Wednesday, November 12, 2008 1:52:48 PM
Танцувайки по стъпките на луната
и присмивайки се на нощните цветя,
с леденото си сърце росата
се превръща в по-ледена слана
Всеки стрък трева е вледенен,
мълчат от страх мравките по двора,
че всичко живо е в леден плен
на ледената вода в затвора
Бавно превръщам се и аз в лед
Стени изграждам от ледено стъкло,
крепост построих заради теб,
крепост против всичко, някога било
Но луната вече си отива
Ти недей…остани, моля те, при мен
Зората винаги е толкова красива
Нека заедно посрещнем новият й ден
Wednesday, November 12, 2008 1:51:16 PM
Телефонът самотно иззвъня
през онази фригидна нощ,
когато самотата спеше
под завивките на моите очи
....веднъж...втори път....
И трети не последва
За трети никой нямаше сили,
дори и вечния телефонен секретар
Аз го чух през глухотата
на всички отминали обаждания,
през непрогледната реалност
и през празнотата на голата глава
Звъненето беше кратко, сякаш бързаше,
да не би някой да отговори
на вечните недодялани въпроси
и на проядения от молци
управник на моите сънища
Никога няма да разбера
чий закъснял повик
бях изпуснала тогава,
защото, така или иначе,
да ти звъни телефона,
и то по това време,
и то толкова делово,
и то точно в този мечта,
не ти носи нищо друго,
освен смутената телефонна усмивка
на заблудилата се безсънна душа...
Wednesday, November 12, 2008 1:49:17 PM
Височината е убийствена
тук, на края на света,
жестоко застинал под
нелепата усмивка на съдбата
Височината е убийствена,
а с нея и болката от забравата,
осъдена да бере душа
поне до следващия свършек
на подгизналия от сълзи
така наречен „мой живот”
А той, животът, играе
на комар със старата познайница
Смъртта...и залогът е
Всичко...или нищо...
Зависи от гледната точка
А абаносово светлата реалност
с черен мрак е в комбина
да разрушат цялата игра,
за да настане стенание
и лъжовно време
поне до следващия залез
Но Слънцето, гордо и горещо,
дори и тук, на края на света,
дори и при такава убийствена височина
защитева интересите си..
До края...
Височината е убийствена..
Още малко и ше падне
духът на вечната светкавица,
преди дори да е достигнал
началото на небосвода,
който май ще загуби
кратката заслепяваща компания
на кротката светкавица
А гърмът ще остане безработен,
тук, на края на света,
ще плаче и ще моли
да му дадат поне още един шанс
да полети в главата на Сътворението
И в неловкото мълчание
аз ще се въздигна до звука,
ще се вплета в хармония
и заедно ще достигнем
до прозрението-
както, по дяволите, търсим
на края на света....
1 2 Next »
My Opera
