Indra Macondo

ноември се шмугна между есента и зимата като котка между дъските на оградата. всъщност нямам дървена ограда. котка още по-малко. но някакси така си представям котките - шмугващи се през огради. в краен случай може и врати.
по обяд първо видях ботушките - червени, тънко токче, плътно по прасеца. вталеното яке беше в същия цвят - червено като пионерска връзка. усетих го в походката - че е била пионерче в средата на осемдесетте. най-изумителното, обаче, беше полата. червена, от тънък плат с нарисувани оранжеви цветя с размера на слънчогледови пити. поклащаше я небрежно по графа от славейков към попа, приказваше по телефона и вирнала русолява главица, зяпаше фасадите на сградите. изкуших се да помисля, че гледа покривите, небето или часовниците. всъщност търсеше някакъв адрес. когато я задминах, не погледнах лицето й.
дежа ву - пъстрото ми лято.
него го видях още преди да се кача в трамвая. представих си смрадта - онзи особен мирис, който се носи около възрастните бездомници в затворени помещения. между мен и него стоеше висока млада жена. мястото се освободи и тя седна. скитникът се наведе и я прегърна. тя отпусна глава като птица, докато той галеше косата й с дълги, деликатни и мърляви пръсти. внезапна неуместна нежност. после, без да се поглеждат, бързаха в мъглата. все едно наистина отиваха някъде.
може би това е есента.
всъщност беше последният ноемврийски ден. или първият от остатъка на живота ми.
здравейте, аз съм зимата.