Monday, 14. December 2009, 23:44:48
„Масови проверки на естрадните, поп, рок и фолк изпълнителите започва НАП заради десетки сигнали, че те укриват голяма част от хонорарите си.
Вече се проверяват 16 от най-популярните имена в естрадната и фолк музика, предстои да се инспектират и други музикални изпълнители. Инспекторите са взели информация за доходите, които 16-те изпълнители са обявили пред агенцията в последните 5 години.”
Из дневника на една незнайна фолкпевица, намерен при неизяснени обстоятелства някога някъде...
Из средата на 90те:
„Въобще не ми се учи, ама никак. Как се набутах в тази гимназия, само зубрачи и грозници, колко е скучно. Като се пусна с късата пола, гледат ме сякаш бедрата ми не са мои.Муци предлага да пея с него в кръчмата, трябва да науча няколко песни и да си взема мрежеста блуза. Сбогом, бедност”
Около 1997:
„От две седмици в заведението се мотае Кривоча. Иска да ме води на вилата си, обещава да ми плати, за да си издам албум. Познавал хора в „бизнеса”, дали пък да не се пробвам и да отида на тази вила. Ще ми трябва и кола, това е ясно, а той вкарвал сносни коли втора ръка. Нали няма нужда да ходя пеша от гимназията до работата, не съм така евтина, нали?”
Около 1999 - 2002:
„Кой беше Муци ? А Кривоча? Новите ми приятели от музикалнака компания ми се смеят и наричат познатите ми „маргинали”.Не ми звучи добре, затова се правят, че не ги познавам повече. И без това Муци си остана в онази кръчма, а Кривоча влезе в затвора пак, за 10 години. Аридиверчи! Така се казва и новият ми албум. На промоцията се запознах с едно супер яко гадже, майка му и баща му имали бизнес с хранителни стоки, имаме среща след седмица, когато се върне от Гърция. Какво ли ще ми купи?”
„Втори албум, оня кашкавал ми се умилква, иска да ме запознава с техните, а на мен ми е скучен. Казах му го, а той извади пачката и ме запита „Колко?!”.Въшкар, сякаш не видях, че са само дребни пари, техните никога не му дадоха истинските пари. Но баща му не е лош, истински играч, бивше ченге не като сина си, кашкавал балкански, с дупки. „
През 2005:
„Четвърти албум, участие в лятното турне, има ме на първа позиция на плаката. Кашкавала ми купи ново ауди, от баща му имам апартамент в София, където се виждаме тайно. Обещаха ми нови гърди, като на Х. Вероятно е време и да започна да ходя на фитнес. Видях една бивша съученичка, като съсипана е, станала учителка, дъщеря и харесвала моите песни. Подарих и диск с автограф, идеше ми да и сложа и 20-30 лева вътре, така мизерно изглеждаше. Около мен се завъртя и една нова бройка, Пяната, яко борче, тъпо, но с три кила ланци. И има готини приятели, става купон.”
През 2008:
„Вече съм звезда. Кой ли би си го помислил за малкото момиче от селото от градски тип, което издаде вече 5 албума, звезда е на всяко турне, има на свое име луксозна серия вино от престижна изба, кара 2 коли с охрана със себе си и е любовница на ....../името не се чете, за да се избегнат евентуални политически трусове от национален мащаб/. Бях и в Америка и Дубай и по островите ходих...кеф, но тук е най-хубаво. Обичам България, страната на неограничените възможности. ..... се изсмя цинично и каза, че другите българи вероятно едва свързват двата края, а аз съм късметлийка с това, че той ми е любовник. Може и да е прав, но не ми се мисли. Ще му мисля, като съм стара и грозна, а до тогава има...не ми се смята без калкулатор.
Средата на 2009:
„ Колежки направиха песен за премиера, хубав, строен мъж, но не мога да имам всичко, нали? Мога да се задоволя и с почти всичко. Но нещо се носи във въздуха, сама не мога да разбера какво. Казват му криза. Вчера един поиска ресто от бакшиша си, че нямал дребни, а само една едра банкнота. Простак. ..... твърди, че се готви някакъв удар срещу нас, певиците. Какво, пак ли ще фалира магазин за луксозно бельо и да сме принудени да си купуваме с чантите от чужбина? ..... не ми отговори, каза, че и на него му било напечено, нали сега не били на власт, докато свикне с новите порядки”.
Една трудна зима, 2009:
„Боже, какво доживях. Издънка. Подгониха ме от НАП. Досега не бях и чувала за тях, защото аз цял живот никога не съм работила, а те тайно направили сметка на имотите ми, на колите, на операциите , на тоалетите и на приходите ми и са ми пратили покана за разговор. ..... ми затваря телефона, като казва, че не ме познава повече. Какво да правя. Отчаяна, звъннах на Кашкавала, който набързо дойде у дома със семейния адвокат и счетоводител. Сиви, скучни хора, които пребледняха при вида на поканата.
Като начало, със задна дата започнах работа като магазинерка при Кашкавала.В последните 10 години бях работила за 300 лева месечно, 3600 на година, 36 хиляди лева общо. И тъкмо се зарадвах, че поне за последния ремонт на имота имам произход на доходите, учудена разбрах, че на месец от тези пари може да се спестява не повече от 10-15 лева или това прави 1200 лева. Че аз взех двойно повече снощи само от хонорара.
И така, разделих огромния мезонет на части и поканих де що имах роднини от провинцията, уж да се видим. 10 човека на 200 квадрата, взе да му прилича.
Фиктивно замених джипа и аудито за 1 голфче двойка, като използвах връзките на Пяната и мъжката му дума, че след няколко месеца пак ще си ги разменим.
Кашкавала ми уреди да изтегля парите от банката и да ги внеса на името на майка ми, баща ми и сестра ми. Къщата на морето по документи вече се води „почивна станция” на работниците на Кашкавала.
Тоалетите – набързо взех фактури от Илиенци. Дано не ми се обидят дизайнерите, но го правя от нужда. Набързо регистрирах фирма, през която отчетох приходите си от снощи – 100 лева от хонорара, както и разходите си – тоалети, техника, бензин, охрана – няколко хиляди лева. Взе да му мяза, бях изпреварила Кеца, както научих от колежки. Той още не се беше усетил да започне да крие доходите си. Чух и за Лили, че и тя имала издънки.Според ....., който пак ми звънна, всяко чудо е за три дни. И го усещам как ревнува, но късно. Друг ми помогна пред НАП. Вече съм пак онова бедно момиче, което започна кариерата си от малкия задимен ресторант в един забравен град. Не ми ли е време за социално ангажиран албум? Бедна съм само от седмица, а вече не ми харесва. Според продуцентите ми един такъв албум ще стане хит и ще имам много продажби, но вече няма да се хваля. Ужасно е да си беден, но чакам и по-добри времена. Според ....., скоро всичко ще свърши и ще мога да си взема поне джипа. А до тогава съм просто една бедна жена с заеми, за да преживее.И издавам касови бележки за поздравите. „
Friday, 20. November 2009, 20:13:16
Висока температура, втрисане, главоболие, изпотяване, диария – симптомите на едно заболяване, които влудиха България и поставиха страната в почти военно положение, началото на една масова истерия, която по типично български-неподражаем начин промени по неузнаваем начин реалността в която живеем. И когато огънят приближи до нашия мравуняк, лудостта скочи до неузнаваеми нива, за да даде на Емир Кустурица нов материал на абсурден филм на балканска тематика.Но нека ден по ден да проследим развитието на този пожар, така близо до нашия мравуняк...
Ден 1: Грипът е тук. Вестниците и телевизията са пълни с информация за първият заболял.За момент няма други важни новини, освен тази, че за пореден път страната е поставена пред катастрофално бедствие, от което за пореден път няма как да се измъкнем. Тежките години на всякакви преходи от всичко към всичко са възпитали една желязна прослойка, която не вярва в нищо, дори и в това което вижда или чува пред себе си. Първите обратни коментари бяха от тях - за поредната „еврейска измислица” за да се източат пари от гражданите. Заподозряни бяха евреите, международното положение, Обама, маймуните в Африка и комунистите. Изброените виновници и „зловредните извънземни” са обичайните заговорници за всяка промяна с негативен знак – от поскъпването на хляба до студеното време. Те не повярваха в грипа...А ние, простолюдието, луднахме....
Ден 2: Утрото се оказа по-тъжно от вечерта. Аптеките нямаха запаси от противогрипните препарати. Поредната административна неуредица, която изправи на кътни зъби хората. В съседните страни раздаваха безплатни дози, при нас се говореше за бъдещо евентуално закупуване, ако бъде променен член от закона. Набързо свършиха и маските, с които всеки се закичи. А който нямаше купешка маска, пригаждаше шалове или кърпи. И тъкмо да си помислим, че сме успели да прецакаме епидемията, дойде страшната истина – че то не помагало много, че трябвало нова маска на всеки половин час и хайде, пак разходи. Започна буйно и бурно самолечение с подръчни средства – ракия и чесън.Народната медицина се изчерпи също така бързо, както и официалната.
Ден 3: Обявена е грипна епидемия и бавно започват да се затварят училищата в определени райони.
Бавно и мудно, с много протакване цели области затварят учебните заведения за радост на децата и учителите. Вторите се радват само няколко часа, докато не разбират, че въпросната епидемия им смуче от платената отпуска. Слаби и нестройни протести, които преливат в някакви синдикални спазми, които замират в нищото. И всеки където му е мястото – учениците по всички възможни места, където има събирания на групи от хора, учителите пък подготвят зимнина или се радват на неочакваната ваканция.
Ден 4: Първи смъртни случаи. Поредната доза странно поведение – ние се самолекуваме.Пием чай, ръсим маските си с ракия, аспирин и аналгин, вярваме, че ще се оправим. Иначе, чака ни 2.40 лв такса, обяснения пред доктора, обяснения пред началника защо сме закъснели, отработване, никой няма да те пусне в отпуска, пък ако и да те пусне, губиш, осигуряван си на минимална заплата.
И въобще, по-добре е да стискаме зъби, пък вирусите ще оценят нашето усилие и ще ни подминат.
Ден 5: Една част от България лежи по леглата и трепери. Друга не излиза от дома си, за да не се зарази.
Всичко бавно блокира, болниците се препълват с пациенти, опашките пред личните лекари са километрични. Ученици започват да продават маските, които са получили като помощ от Червения Кръст. Важното е да се изкарат пари. Народните лечители потриват ръце и кашлейки, пробутват рецептите си на желаещите да повярват. Топло време, рай за бацилите. В тази почти военна обстановка едната от големите енергийни компании затвори всичките си пунктове за разплащане заради договор с Български Пощи. В резултат за дни през пощенските клонове минаха хиляди клиенти, кихайки, кашляйки, наредени на сантиметри отстояние един от друг, в наистина километрични опашки.
Какво да правим, здравето си е здраве, но трябва да си ценим и клиентите.
Дискотеките изобилстват от ученици, учителите са изкупили евтините зеленчуци и вече явно скучаят.
Време е за някаква рязка промяна.
Ден 6: Бойко, Станишев и Първанов са новина номер 1. Олеле, боли ме главата, но как да не прочета, че ще съдят и Масларова. С треперещи от температурата пръсти бавно разгръщаме страниците на вестниците, заковаваме с дистанционното на един канал, жадно зяпаме битката да политическите динозаври. Журналистите бързо сменят леко изветрялата тема, за да представят в стил „кеч” конфликта между големите в държавата. Болят ни главите, но ококорваме очи, защото падат имунитети на личности, за които не бяхме и предполагали какво са вършили. И докато населението лежи по леглата започват да се мерят идеологически мускули. Някой хитър стратег знае, че е добър подход да се отвлече вниманието от наболял проблем, като се създаде друг. Някой пък друг се присети за предизборни думи на Емел Етем, че България е готова за епидемията от грип. Хоп и бившата министърка попадна под ударите на жадните за мъст ГЕРБ-ери.
Ден 7: Добре запознати експерти по масови манипулации предсказаха, че наближава краят на грипната епидемия. С първите студени дни учениците ще се върнат по училищата. Който киха и кашля си седи у дома, пие чай и лекарства. Който не е кихал и кашлял вече започва да се съмнява, че е имало епидемия.
Никой не ходи с маска, вече има в изобилие по аптеките, но никой не ги купува. Шофьорите заплашват с бунт заради новите цени на Гражданската Отговорност. Успяха ли да внесат лекарства или не?
Май никой не разбра, пък и вече на никой не му пукаше. Новата масова мания се оказа и новия джакпот от три милиона лева, който трябваше да бъде спечелен. Народът лудна по новата масова истерия „Спечели милионите”, напълни пунктовете, в напразни надежди за да промени начина си на живот. Стари дядовци пишеха числа, зяпайки фолк мацките по календарите по стените. Млади хора гледаха самолетите в небето, насочени към топлите страни и пак мечтаеха. Страната се размечта и грип нямаше.
Ден 8: Днес в рейса много кашляха и беше претъпкано с болни. Кашляха и сухо и влажно, без да си слагат ръката пред устата. Непозната жена заяви информирано, че са прекъснали епидемията, за да има възможност да направят втора, през януари, 2010. Ако сега не са я били прекъснали, нямало да има пари в бюджета за допълнителни възнаграждения. А епидемията сега била в разгара си. На работа се коментираше, че са прекратили епидемията по лично нареждане от Бойко, за да не се попречи на изборите. А мен ме заболя главата и ме изби студена пот.
Ден 9: Не знам какво ще стане, а вие как сте? Аз пия чай и се надявам да не е свински грип, нищо, че официално такъв вече няма.
От заразената зона, специален кореспондент, кихащ и кашлящ, Ивайло Тончев
Thursday, 22. October 2009, 18:10:21
В условията на сурова криза, когато всеки лев се равнява на два /или за колкото успеете да му вземете насреща/, Бай Миньо имаше очевидната нужда от пари за животоспасяващите кутия цигари и два литра евтина бира. Пенсията не стигаше до него, защото всеки път жена му я взимаше и го оставяше без нито един лев. Той бе принуден да се мъчи и да лъже, че жена му е болна и за нея са отишли всички пари, за да може да измъкне някоя цигара или глътка бира. Но и този номер не минаваше вече.
Една дълга вечер, когато цигари нямаше, бирата бе просто капки по дъното на отдавна изпито шише, а жена му фучеше бясна и тръшкаше врати, бай Миньо реши да промени живота си. Защо да не бъде хитър или поне практичен, милиони се крадяха, а той с неговите честни ръце не беше откраднал нито един лев през целия си живот. Тактично подмина казуса дали кражбата на материали беше кражба на пари, все пак той си беше просто услужвал, какво да прави, че бяха трудни години. Всяка тухла, всяка торба цимент, всяка плочка от обектите бяха заплатени с честна и качествена работа на бригадир. Но сега бяха други години и беше време за нови нагласи и за нов метод на работа. И така, напред!
На другата сутрин всички отбелязаха, че бай Миньо е станал рано, избръснат и с изпросена цигара в уста се е прехвърлил през прозорците на стълбището и мете площадката над входа. Изхвърлил две три кофи боклуци, той внимателно премете до чист панел пода и зачака своя ред. Следващите дни той прехвърли през прозорците на стълбището всичките пенсионери от входа, за да им покаже, че от дъждовете панелната плоскост е на път да се разпадне. Много убедително пъхаше пръст в една от дупките и казваше, че и той може да падне през нея, ако е малко по-голяма. Никой не се учудваше на това, но никой не се запитваше и защо му е на Миньо да пада през дупки, след като е на такива години и вече не му е присъщо на възрастта да се катери по стените на блоковете.
И не мина време, когато на входа се появи обява за насрочено събрание на живущите. Написано с красив и старателен детски почерк, в него се обясняваше за „неотложен и срочен ремонт на дефект”, който заплашва целостта на блоковата конструкция и ще е от общо благо. Под текста имаше часовник, на който старателната му внучка беше нарисувала с цветни моливи „18.30”, за да представи нагледно координатите на съвещанието.
На него присъстваха много хора, той сам ги викаше по апартаментите и ги молеше да дойдат на първия етаж. Събранието бе в една и то важна точка, старият бригадир искаше да ремонтира площадката безвъзмездно, като му се покрият само разходите за материали.
По-старите пенсионери цъкаха и очертаваха с бастуните си дупката, която бяха видели поне по два пъти предната седмица. Младите просто зяпаха в апатия, но никой не можа да обори железният въпрос на бай Миньо:
„ А нима искате да ви капе на главите цяла зима?”.
Бяха събрани по 5 лева от апартамент и с договорката, че това са парите за материали и няма да вземе нито лев за работата си, бившия бригадир събра парите в джоба си. Хорското стадо се прибра по домовете, беше тихо и в неговия апартамент. Жена му наистина я нямаше, това беше част от плана му.
С първите слънчеви есенни лъчи на новия ден, докато още съседите му отиваха на работа, пред блока се показа и майстора. Облечен в работно облекло, той старателно премери още един път площадката над входа. Внимателно записа всяка цифра, плюнчи си молива и писа, смята, изчислява...
Дълго смята в едно тефтерче, пак мери и оразмерява. Съседка слезе и му донесе кафе и закуска. Явно беше, че го наблюдаваха всички свободни очи в момента. Дори и турските сериали явно бяха загубили постоянната си аудитория, всички зяпаха бай Миньо и неговия тефтер. До него на скамейката сядаха приятелите му, опитваха се да разчетат цифрите, да проникнат в плановете му. А после си шушнеха тайно „Миньо е сила, да знаеш...”. А той се правеше, че не чува и гордо вдигаше глава. И пак смяташе ли, смяташе! А след това опъна няколко метра канап, за да не минава никой през прозореца и да не се качва на площадката, за да не промени сметките и изчезна. Дядовците на скамейките се разшумяха, вероятно сега техният приятел спореше за цената на строителните материали в някой склад, в който все още го помнеха като бригадир. Или пък вече му товареха материалите на ...на какво, наистина?
Той нямаше кола, а никой не бе предвидил как ще мъкне тежките материали...
Тъкмо тази мисъл да смути техните олисели глави, когато по улицата се подаде Миньо.
Подозрителна торба с очертания на двулитрова бира, пакет цигари, парче салам и половин хляб бе на път да се скрие зад гърба му в неумел опит за конспиративност, след което той се отказа да крие каквото и да е, седна, отчупи хляб, със зъби отлюспи салама, захапа и отпи от бирата.
След като хапна, запуши цигара и разказа, че благодарение на неговия авторитет са му направили страхотна отстъпка и е спестил 7 лева и си е купил да хапне нещо. Олиселите глави го сметнаха за разумна постъпка и одобрително закимаха. Никой не събираше кураж да попита за плановете.
На другия ден пред входа се появиха кофа, въже, инструменти и от мазето си бай Миньо измъкна няколко чувалчета цимент. Нарочно го направи много рано сутринта, за да пресече излишни въпроси, като ги курдиса на видно място, за да ги видят всички излизащи за работа. Към 10, след като слънцето беше вече достатъчно топло и нямаше никой наоколо, бившия бригадир деликатно открадна 2 кофи пясък от близкия детски пясъчник, започна да бърка нещо в една по-голяма кофа. Качи някаква дъска на площадката, започна да излива цимента и да заравнява с дъската. Правеше го бавно, като след всяка кофа качена и излята слизаше долу и пушеше и пийваше от едно ново шише с бира. Привечер бе покрил половината площадка с цимент и повика всички да видят работата му. А на другия ден започна работа чак към обяд. Злите езици твърдяха, че снощи се е напил жестоко пред блока, докато поливал работата си на „обекта”. Същите твърдяха, че в магазина са му изтрили дълговете,но и вече има направени нови и че се е похвалил навсякъде, че работи на голям обект и са му дали предварително парите.
В един малък български блок не можеш да скриеш много неща.За два часа бай Миньо дозаля останалата част от площадката, кисело и по махмурлийската пушеше пак цигари и заравяше директно фасовете във влажния цимент. А този пуст стар цимент, краден преди години, не се втвърдяваше и не се втвърдяваше.
Привечер извика домоуправителя да предаде площадката, скара се на играещите пред блока деца за да не се качват и да развалят направеното и си отиде да почива.
А на другата сутрин заваля дъжд. Вместо да си остане на мястото, редкият цимент просто си изтече с първите по-сериозни вади, които заляха площадката. С такси си дойде и жената на бай Миньо, която много дълго време крещя и удря врати у тях. А след края на дъжда, съвсем истински и неподправено старият бригадир седна на скамейката и се разрева. Дали заради похабения материал, дали заради жестоката природа, дали заради унижението, че жена му взе скритите и спестени 35 лева и ги върна на домоуправителя. Около него се насъбраха олиселите глави, изметоха изпадалия строителен материал и купиха още бира и наляха и на хълцащия Миньо. С неравномерни глътки той изпи голяма чаша и изпсува времето. А после заваля отново дъжд и през изронените дупки в бетона наистина започна да капе върху главите на влизащите във входа.
Бай Миньо и пенсионерите се скриха в беседката и той се закле пред тях,че ще опита пак. Ей така, само за работата да не му плащат, но материалите няма как. Приятелите му обещаха да помагат.
Широки български души...кап...кап...кап...
Saturday, 1. August 2009, 09:24:39
Като бурен поток мътна вода, като лавина...така завладява ушите и съзнанията на интернет- потребителите една нова песен, посветена на български политик, чиято партия спечели изборите едва преди месец. Изпълнена от Биляна и Готин Бенд, песента е като истински шамар в лицето на бившите управляващи. Но нека да вмъкнем малко анализ и да акцентираме върху определени моменти от песента, които показват огромният конотационен пласт на семиотични натрупвания, събрани в една привидно проста песен, направена за простолюдието. Оказва се ,че не е просто да пишеш прости песни.
Няма как да не акцентираме и върху простонародния език, новобългарският, продукт на триумфа на образУвателната реформа в българското училище.
„Ай са де ..
Въх, рамо, рамо
на „Позитано”
си имат, мамо, дерт!”
По незнайни причини в песента е вмъкнат Рамо, герой на „Слонът, моя приятел” и култовата песен „Рамо, Рамо, друже мой”. Вероятно лирическият герой търси упование и сила, при това в някой могъщ приятел, а кой друг, ако не индийският слон, завоювал сърцата на милиони през 70те, същите, които сега гласуват за „Позитано”. Но да видим за „дерта”...
”Гледай сеир само
шушона, мамо,
шъ им го спукат ГЕРБ…
Кът им спукат шушончетата,
шъ им цъфнат милиончетътъ”
ГЕРБ искат да спукат шушончетата на БСП, което поне при мен води до следната аналогия – шушон, топлина, енергетика...? Не знам защо, пред очите ми се появява Р.Овч. и е нещо кахърен. Темата за милиончетата е ясна, там всяко дете знае – имаше едни пари, после останаха само с имането, парите ги няма. Но песента не призовава за активна позиция, защото вярвайки в бат Бойко, ние просто можем да полегнем на креслото и да зяпаме, той ще свърши всичко. Време е за поредното шоу!
”Въх, рамо, рамо
на позитано
си имат, мамо, дерт.
А са дее!!!
Припев:
Бат Бойко, дай газ,
изгрял е твоят звезден час!
Бой до дупка, глей само,
леле, лак трепкат на „Позитано”
И цялата сила на народния хор, покорил космоса и разчувствал света, се отпуска върху нас в припева, където певицата и дамите от хора дават попътен вятър на промяната, защото сега е време да се действа и точно това е посоката. И боят е до дупка, а на Позитано трепкат, като листа под напора на силен вятър. Не знам защо обаче, този хор ми напомня и за така популярните през 60те години псевдо-фолклорни песни, възпели хиляди именни и безименни партизани с епичността на социалистичмеси
”Въх, рамо рамо
у „Позитано”
треска буди се,
гледай сеир само
силна вода, мамо,
шъй ги отнесе!”
Силната вода, която идва с бучене от многобройните низови организации на ГЕРБ стряска другарите от Позитано, но народе, готви се не за революция, а за шоу. Да не пропуснем да отбележим и метафората „силна вода”, вода, вятър, две от стихиите, които бе овладял Капитан Планета, явно важен герой за подражание от детството на лирическия герой...
”Кат им лъснат бакийте,
шъ им виснат чивиите!”
Тази строфа показва явното неудоволствие на другарите от светлината върху техните неудачи, които Станишев шумно акцентираше като успехи. Но висването на чивиите ни подсеща, че това вероятно ще е само една игра, като намусено дете, което се е провалило на Монополи. Но ще има и други раздавания.
”Въх, рамо, рамо
на „Позитано”
си имат, мамо, ГЕРБ!
ВЪх!
Глей сеир само
шушона, мамо, ще им го спукат ГЕРБ!”
ГЕРБ са вече на Позитано и това, което предстои да се случи, вероятно ще бъде запомнено и повтаряно от деца на внуци. Илюзията за пукането на шушона е силна, а сеирът ще е велик.
”А са де!
Припев: …
Бат Бойко, дай газ! „
Дай газ, бате Бойко. Нахъсани от новите разпоредби и идеи на политическа партия Герб и желанието им за реваншизъм върху Позитано, авторите на този летен хит проповядват безмилостна сеч и „пукане на шушони”, за да има забава или по-простичко казано, сеир...
В магическия реализъм на поетиката на Биляна присъства Рамо, добрият слон от класиката, единствената опора на притеснената от промените героиня. С присъщите и прости изразни средства, на прост език тя дава подтик на Генерала да промени системата и да изкара наяве бакиите на БСП.
Колко странно, та ГЕРБ това го говориха почти няколко месеца,преди да се изяснят какво искат да кажат, а Биляна с една проста песен успя да го синтезира и да излее народната болка. Кракът на Бойко е на педала, давай, народът очаква промени. Но да не забравяме и за сеира. Затова да прегърнем своя слон, да пуснем телевизорите и да чакаме. Препоръчвам за консумация със студена вода, заради летните жеги.И да не ви избият нервите...ох, Рамо, Рамо!
http://www.youtube.com/watch?v=5duIDoAlPNk
Saturday, 1. August 2009, 09:22:01
Било е наистина просто и лесно. Няколко часа с влака и всеки може да свали обувките, да потопи крака в морето и да направи контакт с тази люлка на живота на Земята. Хладката вода облива тялото ти , соленият и уханен вятър се бори пред ноздрите ти, тишината царува на десетки километри наоколо. В главата се борят мисъл след мисъл, опитваш се да опознаеш тайните на битието, да откриеш причината ние да сме тук. Душата ти е литнала...Като огромен шарен балон пред теб се разкрива младата още планета, гущери се опитват да излязат извън водата, търсейки развитие, ти целият трептиш, станал свидетел на раждането на живота на сушата. Изведнъж рязък вик те връща в реалността, ококорваш се, двама цигани с казан с царевица са пред теб, единият ти връща рестото, а другият надува бузи и изкрещява репликата, върнала те от прекрасния свят на идеалното...” Грандиозен кукурузен, цвай лева, гууууууууууут”. Край. Общуването между теб и природата е вече свършило, за да не се повтори никога повече. Време ти е да се потопиш в този шарен цирк, наречен „плаж”.
И ако плажа ни е дар от Майката Природа, място за медитация и отмора, тя въобще не е предвидила, че Балкантурист и последвалите му превъплащения ще го напълнят с обслужващ персонал и прикрепени типажи, един пъстър и щедър на образност луд свят, който с ръце, посипани с пясък, ти пречи да медитираш, но ти иска пари за чадър и шезлонг, продава ти сладолед, заглежда жена ти, но пази теб от удавяне...
Да отдадем заслуженото на тези герои на плажа, които никой друг не е описвал така подробно. Не защото им липсва поетика, а защото просто не ги и забелязвал.
Спасителите:
Плаж без спасители е като кухня без готвач. Кратък курс, диплома и вече може да се пласираш на пазара на тази деликатна професия. Не бих казал, че е лесна, но всеки отчита, че е престижна. Жените обожавали мъжете в униформа, дори когато тя е чифт плувки, свирка и бинокъл.През 70- 80те години из кабинките на спасителите се въртеше луда черна борса с долари и какво ли още не. Сега към такава борса никой няма интерес, но те имат същите права да свирят внезапно на нарушителите, да правят забележки, да провеждат неангажиращи разговори с млади и красиви жени от всякаква националност, като практикуват научените в движение реплики от световните езици, чрез които винаги бляскат пред обзетите от страхопочитание пред длъжността им девойки.По телата на по-старите представители на професията можете да видите татуировки, на които в телеграфен стил са декларирани стари любовни връзки – Таня, 1985 или Хелга, 1980. По-младите пък са заучили изкуството на позирането и с перфектно епилирани загорели тела вкарват в грях умовете на мало и голямо. Какво да правят, като нямат много работа напоследък, защото и летуващите не напъват да влизат навътре в морето. Публична тайна е къде отиват отходните системи на по-големите комплекси, така че, има ли смисъл да влезеш 100 метра навътре и пак да се срещнеш с вчерашната си вечеря, с която един път си се разделил завинаги сутринта в тоалетната на хотела.
Собственик- арендатор:
Някогашна държавна и непродаваема собственост, от 20 години плажовете ни се сдобиха с арендатори. Да си арендатор на плаж е позиция, която не ти носи особена известност, но за сметка на това доста пари, ако случиш на честни служители. Започнахме с спасителите по заслуги и стара слава, но арендаторите са истинските фактори в тази плажна вселена. Те даже и не стоят на плажа, защото за тях това е загубено време. Заети са с други дела, но особено удоволствие явно им доставя идеята, че ако решат, могат и да не го отворят плажа. Ей така, просто защото не са поискали да пуснат хора на тяхната площ, тяхната ли казах, на държавната, ама под дългосрочна аренда, обърках се...
„Арендаторите”:
И както всеки нормален господ, арендаторът има няколко пророка. Те са хората, които обират реалната слава и се кичат с названието „арендатори”, нищо, че са само наети като служители.Оцелели от кварталните борчески войни на 90те, служителите внушават респект, издържан в стил Малка Мутра- 96. В бермудки от шушлек и потник, най-често по двама, те обикалят из поверената им площ и раздават талончета на всеки, полегнал на шезлонг или скрил се под чадър. Талончетата внушават респект и законова съобразност, нищо, че често може и да са просто изкарани на принтер номерца или нарязан на малки парчета плакат на фолк изпълнителка. В маргинална среда – маргинални похвати!
Те са бедни на думи, но мускулите и брадясалите им лица стряскат и най-разпуснатия отпускар.
И ако се опитате да легнете между чадърите, за да не платите, не се чудете, ако минавайки ви ритнат или ви напълнят очите с пясък. Те знаят, че сами трябва да стигнете до извода, че трябва да си платите. Иначе, работата им като възпитатели би била напълно напразна, а вие няма да си изкарате добре.
На Бара :
Да не забравяме, и че никой не иска да го цакат с топла бира. Към всеки плаж си има и бар с барман, където студената бира, коктейлите, пържената цаца и другите удоволствия се отправят уморените от слънчето летуващи. Такива барчета е имало от много години, просто през десетина години са вдигали звездите и категорията. Започнали в бараки ,където бирата е вряла от жегата, сега по плажовете има доста приветливи заведения, където могат да ви нахранят, напият и въобще да забравите, че сте на плажа. Но винаги там се крие и бармана, средна възраст около 20-25, често от дълбоката провинция, който върти коктейлите, сервира бирите, реже картофите, но и грижливо събира стотинките от бакшишите. Често бих ви препоръчал да го гледате предимно в очите, не в ръцете, за да не се наложи да ви става лошо от липсата на елементарна хигиена.
Те умеят да ви завъртят, да ви продадат сода с лимон и сламка за 4 лева, като забравят да ви върнат и едно левче ресто, а вие нямате как да си го поискате, за да не сте “uncool”. И докато барманите вършат своята работа тихо и кротко, на фона на транс музика, която се лее от колоните, навън някой пак крещи.
Циганите с казана:
Замислих се, че за този бизнес ви трябват просто един казан, здраво гърло и ...нищо друго. На път към плажа обирате някое поле с царевица. Докато на импровизиран огън край плажа рано сутринта варите царевицата, единият стои до огнището и зубри думата „царевица” на всички световни езици. Другият набързо краде солница и салфетки от близко заведение и ето, към 9 имате първи курс.
Кукурузен, Мамалигарен, Корнен, Мамулен.. – необятна е ромската езикова фантазия. Но тарифата е твърда, а въображението на захлебилите чуждите левчета търговци вече достига нови върхове...
„ Тооооооооооопла царевица, игра за зъбите, радост за очите”.
„ Яяяяж мамулите!”
„ Гимнастика за зъбите, тооооопъл кукуруз.”
„ Голямата загадка на България, топла топла...”
„На Памела Андерсън зърната, само за вааааааааааааааас!”
С точни и ясни рекламни послания към определения таргет, търговците изпразват казана и са на път за нов, когато с ритници биват изгонени от „арендаторите”. Следва кратък спор, който е решен в полза на доброто. Някой яде царевица и прибира няколко лева в джоба, а циганите още по-окрилени крещят и тичат да напълнят отново казана, за да си избият рушвета.
Гларусите:
Но да не забравяме за какво сме на плажа, нали...? Слънце, море, позитивни емоции, игра на карти. Чакай, да се махнат колегите, ще си признаем. А вие сетихте ли се?
Сексът е това което тресе млади и стари, мъже и жени, сред толкова разголена плът. И няма как да не е това, след като и от двата пола определено количество представители са на едно намигване отстояние от това да плюят на всичко и да се скрият в близките храсти. Мъжете гларуси са издънки на стар и достоен род морска фауна, която е имала взимане даване с жени от всички националности, печелейки ги с галантно поведение и балканска потентност. Новите гларуси съвсем не са така всеядни, не всяка Гертруда може да се събуди в техните обятия, не може да се разчита на прословутата им галантност.
Вечер по дискотеките, ядене, пиене, а после секс и после и може и никога да не го видите. Една морска легенда разказва за такъв младеж, легнал си с 60 годишна британка, която после в течение на 5 години го издържала защото вярвала, че той е студент. След пет години решила да го посети, защото се очаквало да завърши и искала да види дипломирането му. Изведнъж всичките му телефони замрели, не бил се вяскал на адреса си от много седмици, в университета не били чували за такъв студент. Няколко десетки хиляди паунда назад и предпоставка за трайна омраза към офертите за Черно Море.
А нима дамите са в по-различно положение? Заголили сочни гърди, пред тях стои трудният избор на платежоспособен самец, който с портмоне да отвори всичките врати на недостижимите комплекси.
Но как да го изберете, след като на плажа всички са само по гащи. Отделни дами се опитват да гадаят по марката на банските, по напитките които се пият, по цигарите които се пушат, по епилацията или по марката на слънцецащитния крем. Но да си признаем, след обличането на бермудките, пред разочарованите дами често се очертава вечер в някой шубрак, зяпайки звездите през стъклата на някой изтърбушен Голф с облепено с лепенки табло. Но нали понякога трябва да има и чувства, а на спа изкушения може да ни заведе някой друг, още утре, нали?
Плажовете денем са населени с широк асортимент от постоянно присъствие, което рядко те оставя да се усетиш сам, нищо, че дори и си плащаш за това. И ако трябваше земноводните да се появят на земята тъкмо от този плаж, вярвайте ми, нямаше да го направят, просто би ги дострашало. Но вечер имате настина шанса да се насладите на самотата си, на общуване с морето, на съзерцание, докато не ви стресне шумната драка на чистачите, които спорят на кого се падат чифт забравени плавници, недояден пакет чипс и 3 лева на стотинки, пресяти през пясъка. Но стига с това съзерцание, време е за купон, нали все пак е лято? А ти, какво си се зачел, я марш на плажа!
Wednesday, 15. July 2009, 21:10:42
Усещали ли сте, че под жарките летни лъчи хората вече не са същите? От сиви зимни прагматици и от пролетни романтици, лятото ни обръща в слънчасали истерици, които копнеем да се доберем до сянката, а по пътя си правим безброй бели. Лятната жега разкрива пред нас един необятен и трудно опознаваем свят на лунатици с напечени глави. Да му се насладим с едно-на-ум, повече течности и си стойте под климатика. Рязкото излагане на високи температури е опасно.
Нашето магаре
Никак не е трудно да привлечеш нечие внимание на село. Хората си седят по дворовете, но щом забележат някакво движение наоколо, бързат да скочат и да се включат в разговор с теб или просто да зяпат, като са готови по всяко време да излеят към теб поток от думи и съвети. И докато смело разтребвам една плевня, изведнъж през оградата се показа един мъж на видима възраст около 70. Облечен в шушлеков анцунг с накриво залепена емблема на Адидас и бяла риза с очеваден китайски произход, след две минути той беше вече в моя двор и се ровеше из купчините стари боклуци, за да си вземе „нещо полезно”. Договорихме се за 2 лева да вземе един стар и разкривен кошер. Не сте ли забелязвали, че по селата има мания да се събират всякакви боклуци, защото може да потрябват някой ден. След като го прехвърли през тела на оградата на своя територия и явно доволен от сделката, загледан в голата ми глава и камуфлажния панталон, той отвори уста с коментар...
-„Абе, ти май не си от нашите, а си от Бойковите хора. На генерала. И няма да ме лъжеш, аз знам всичко. Като те гледам какви ценни неща хвърляш, веднага те усетих.”
Едва седмица преди изборите ми беше изнесена доста сериозна лекция по партийна пропаганда с мътно червена украска. Но нека да ви представя светът наоколо според бай Недялко и няколко цитати от неговия дълъг монолог, изнесен докато с единия си гол крак си чешеше прасеца на другия.
„Светът си отиде с падането на комунизма, а сега оня Черния /известен американски топ политик, бележка на автора/ ще ни довърши, защото ни завидя за имането и за добруването. Това още Ванга го е казала пред Брежнев /тук цитираше жълт вестник със статия на подобна тема/.”
„Аз съм доволен от пенсията си. Имам си да харча, имам и да спестявам. Масларова и Станишев ми я удвоиха и по-голяма щеше да стане, ако не беше тази измислена криза. Далавери на социалния министър ли? Че кой не краде? Но аз лично нея много я харесвам и като политик и като жена /това последното по-тихо, за да не го чуе съпругата му, която копаеше подозрително около кошера, надавайки ухо към нашия разговор/. Два пъти съм и целувал ръката, мека, интелигентна ръка, ухае на хубаво, уважам я и хубаво прави за нас, пенсионерите. И на село дойде да ни види.”
„ Това от БСП да крадат не е вярно. Другите крадат, а после ние излизаме виновни, защото сме все добри и меки с тях. Но да вземем още един път властта с оръжие в ръка. Но жалко, че моите деца избягаха в чужбина, за кого строих този рай тук /и с широко движение описа къщурката си и двора с насадените домати/. Казах им, ще спечелим пак властта и ще стане рай. Връщайте се! А те ми пратиха този анцунг и риза в колет. АДИДАС! Истински, от Испания!”
„ Ти няма да гласуваш ли? И по-хубаво, не ни трябваш. Толкова ценни неща изхвърли от двора, само пилееш.
А са събирани с толкова труд и усилия. Не цените нищо вие младите, не цените. /тук вдигна стара пластмасова фуния от земята и се опита през нея да погледне слънцето, а после и жена си, която се мъчеше да довлече кошера до къщата. А после я прибра в широкия джоб на оригиналната имитация./”
„ И ако гласуваш, да гласуваш за бюлетина номер 6. БСП не греши. Никога. И моето магаре да сложат начело, ще имат причина да го направят. Но и аз ще гласувам за него, защото това е наше магаре. Разбираш ли ме, НАШЕ.”
Слънцето печеше жестоко, опитах се да продължа работата си. Усетих, че настана тишина. Бай Неделчо си беше отишъл и от неговата страна на оградата обираше нашата слива. Като видя, че го виждам, махна ми и извика „Бюлетина 6” и се запъти към неговата къща, плюейки костилки из доматените си насаждения.
Село Гита, седмица преди изборите за Парламент, обедно време, когато слънцето пече неистово силно.
Шехерезада в работно време
Замисляли ли сте се, че във всеки сапунен сериал, спрямо страната производител, има различно по количество и качество тъга. В Аржентина тъгата е лека и феерична, като танго. В Мексико тъгата е като в опера от съветски композитор, високо наситена и драматична. Но ако следите вълната от нови турски сериали със сапунена насоченост, не можете да не отбележите сгъстената и черна тъга, която струи от всеки кадър на коментираните и гледани поредици. Пикантна и агресивна, като подпетени обувки на бегач на къси отсечки, тя души, унищожава, заглежда, кара те да съпреживяваш и да трепериш за Онур и Шехерезада и за всеки завой на необятния сценарии. Дори и когато си на работното си място.
Лятото в училището нямаме никаква работа. Малкото нещастници без отпуска блуждаем из коридорите, пишем картони и се правим на адски заети. В летните жеги търсим спасение или в учителската стая, където има телевизор и климатик и удобни дивани или в околните кафета. Вдигнати от кафето и неистовата жега, влизаме в хладната учителска стая, където върви една от многото серии на „1001 нощ”. Аз и колега обсъждаме дрехите на Каппа, обърнали гръб на сериала, когато от дивана се чу плач. Съвсем ясен, в тон с кахърната мелодия на филма, не много силен, но достатъчно отчетлив, за да се стреснем.
Зад чупката на секцията, в мекия диван, облегната на малка възглавничка лежеше колежка и зяпаше сериала, а от отворените и очи се лееха бавни и равномерни сълзи, които тя придружаваше с леко виене.
Пореден залп на кахърната музика, пореден житейски шамар за главната героиня и колежката вече не можеше да се удържи. Тялото и трепереше, а ръцете и търкаха ли търкаха сълзите, които течаха по бузите и.
Опитът ми на стар преподавател и педагог ме насочи към единственото вярно за момента решение – да продължим за Каппа. Но докато обсъждахме евентуалните проблеми по митниците, зад моя колега като призрак се беше изправила Госпожа ......., нашата колежка. От червените и очи все още течаха вадички, тя вдигна ръце и намали финалната мелодия на филма, за да зададе само един въпрос, който я беше мъчил в последните 30 минути, докато ние бяхме говорили за конфекцията на известната марка...
„Защо вие мъжете сте такива свине? Нямате ли сърца”
Без да изчака отговор, тя легна на дивана отново и се загледа в тавана. А после пак усили звука на телевизора и си запя песничка от популярна реклама. Отивайки си, тя пъхна възглавничката в торба от популярна верига магазини за стоки за бита. В далечината силуетът и бързо се разтопи сред следобедната горещина. А и тя бързаше за новата серия на сериала. Сигурно сме свине, нали? Вярно ли е, че Каппа имат безплатна доставка из цяла Европа, но без България. Очертаваше се дълго лято на работното място.
Из незнайно училище в поредния горещ седмичен работен ден
Да продадеш колата си
Искате ли да се запознаете с паноптикум от нови и интересни хора? Просто пуснете обява, че продавате колата си. Да продам возилото на моите първи шофьорски опити, Опел Кадет, 1986 година ми отне около 3 седмици. Започна се с начална цена от 1500 лева и няколко обяви в подходящи сайтове и вестници.
И изведнъж се отпуши водопад от обаждания и интерес. Ту очевадно надрусан тийн с прякор Ди Джей Транс ме питаше дали мога да я закарам до Ямбол, за да я види, ту „ей сега” идваха с капарото, но се оказвах с празни ръце. Цената падна до доста по-реалните 1000 лева, което предизвика нова вълна от интерес, но и този път никой не се навиваше за покупка. Постепенно и аз загрубях, не се опитвах да убеждавам всеки, че колата си струва, а ги отпращах да си купят „кола от 1995 за 1000 лева”, както те ми споменаваха, за да падне цената. Ненадейно се появиха и реалните купувачи на колата. Пенсионер с мръсен панталон и подпетени обувки, придружен от жена си, която вървеше до него с три торби от Билла. Под предтекст, че иска да ми покаже нещо, съседът по гараж ме предупреди, че това са прекупвачи. И да внимавам.
Направихме едно кръгче с колата из квартала, а после чичото легна под колата, гледа, сумтя и накрая предложи да му я дам за 500 лева и да му направя добро. Добросърдечно се засмях и му предложих да каже и друг виц. Процедурата на пазарлъка вече бе започнала. Един такъв искрен пазарлък, отчаян, като за последно. Шестотин лева, защото ей сега го чакат в друг квартал да вземе подобна за 500 лева.Седемстотин, защото е в добро състояние, а той няма кола, а може да се наложи да ходи до болница. Разменихме си телефоните на около 800 лева, за да мисли всеки. Още вечерта ми звънна, за да предложи да я вземе за 750 лева. Бързи и конкретни разговори – 850 лева и веднага да ми плати. Жена му не давала повече. След няколко такива разговора се договорихме за 900 лева и се разбрахме в 2 часа да му дам ключовете и да взема парите. Преди това обаче имах среща с циганин, който също искаше да я види. Представи се като Методи, на когото му трябва кола за багаж и повече от 600 лева не дава. Отсвирих го, а в 2 часа дойдоха пак бабата и дядото, наброиха парите, дядото я паркира пред блока им и се качихме в моята кола. Палейки, изкоментирах какъв късмет са имали, защото Методи не е платил повече...Чувайки името, дядото пребледня, заповяда ми да спра и хуква към блока си. Върна се треперещ като вейка, даде наставления на жена си на ухо и ни изпрати към нотариуса. По пътя жената се разприказва. Били прекупвачи, затова ходели те и с мръсни дрехи, за да купуват евтино коли, да ги боядисват, ремонтират и да ги препродават с някаква печалба. А Методи им бил конкурент, нов играч на свиващия се авто-пазар, който със свежи пари от сергията си с трикотаж на пазара купувал коли, миел ги и ги препродавал с печалба. Сега дядото щял да скрие колата в гараж, защото Методи с неговите хора вечерта щял да и нареже гумите и да я повреди. Усетих се участник в конфликт, за когото никога не бях подозирал, че може да съществува. Бабата бе притеснена, което пролича и от треперещите и ръце, в които все още стояха торбите от Билла. При опит да вдигне телефона си, двете торби паднаха и от едната се изтърколиха куп документи и дебела пачка оборотни пари. А от другата торба се показа една добра и дебела бухалка, която едва ли служеше за чупене на орехи.
Опашката пред нотариуса занемя, а после хората се разхилиха. Бабата притеснено прибра парите и сложи бухалката под мишница, за да е готова да отбранява семейното имане. След сделката ме помоли да я закарам на друга улица, за да не я проследят хората на Методи или някой от опашката. И след това изчезна в хорското множество, все така стискайки двете си торби, готова да удари, ако посегнеш. Нищо лично, просто бизнес със стари автомобили в един свит пазар.
Една седмица през Юни, 2009
Friday, 3. July 2009, 10:39:20
В разгара на предизборната агитация, в момент когато големи и малки са се хванали за гушите и не искат да се пуснат, пред нас стои големият въпрос за избора. Дали червените или зелените или сините или въобще, кои...Против турците, против комунистите, против жълтите, но за кого...
Партиите в България са елегантен инструмент за трупане на пари в банкови сметки, деликатен начин за усвояване на пари от нищото, като продават насреща илюзии за растеж и личен просперитет, прикрити под силни фрази. Но нека да преминем от думи към дела...
„Обединение на българските националисти „Целокупна България” е създадено на 3 март, 2006, за да може да участва в президентските избори. Предизборният им лозунг е „НЕ на фикусите в политиката! В Европа с нов морал!“. След 7 месеца след началото на партията те печелят 19 857 гласа или 0,714% от гласувалите. Партията взима участие и във вота за местните избори, като се коалира на места с партии със сходни платформи.”
Би ли се представил на читателите на вестника?
Казвам се Николай Тодоров Атанасов, преподавател по история в Професионална Гимназия по Електроника „Джон Атанасов”, град Стара Загора. На 27 години съм.
Дойде време за нови избори и доста хора се чудят за кого да гласуват и дали има въобще смисъл от това. На миналите избори ти бе градски секретар на партия, която се появи, събра определено количество симпатизанти, съответно и определени гласове и...просто изчезна. Какво се случи?
Партията излезе 7 месеца преди изборите, като целта беше да се обхване военния ресурс на държавата или бившите военни, които са вече в запас. Акцентираше се върху националните идеали на България, които се смяташе, че трябва да са съхранени най-добре в душите на военните. Имаше изненадващо добър успех, като се работеше най-вече на база на контакти на самите партийни членове, хората от запаса. Някои от тях приемаха идеята радушно, други отказваха предварително всяко съдействие, но оставаха членове. Водачите на партията бяха местни бизнесмени, които бяха съпричастни на идеята, за да могат да спечелят от това. Когато се наложеше да се дават пари, те отказваха по-нататъшно съдействие. Но се появяваха нови, които все пак ставаха спонсори. Парите се даваха от членския внос или от доброволни пожертвования на партийни членове.Имаше изградена национална мрежа, като в градове като Бургас имахме огромен брой последователи. Бързо се предаваха длъжностите в партията, за да не се изтощават емоционално хората. През 2-3 месеца се подменяха основните постове в организацията, нови хора се издигаха на висок пост в структурите, а това нямаше как да не зарадва симпатизантите, които с трепет очакваха голямото партийно назначение.
Очакваха и голямата „хапка”, но нещата се оказаха други.
Водеше се активна агитационна и пропагандна дейност. А след изборите...партията изчезна.
И каква бе идейната платформа на партията?
Идеята бе да се изгради национална доктрина и да се възвърне българщината в сърцата на хората.
Допълнително бяха изградени и няколко икономически доктрини, като повече се нападаха другите партии или правителства, а като цяло нямаше нещо ново или различно като идея за развитие. Но много умело се играеше с националната идея, както и с чувствата на бившите военни. А другото бе просто общи приказки, без някакво покритие. Появяването ни съвпадна с появяването на Атака, от които успявахме да отбием разочарованите БСП симпатизанти.
Добре, имаме партия, имаме идея, а кога и как партията и идеята се превръщат в мотор и гориво за едно чисто икономическо предприятие/ бизнес?
Трудно е да се посочи точният механизъм на финансиране на една такава партия. С него тук бе запознат само един човек, който бе и основател на самата партия на местно ниво. На най-високо ниво в София всеки получаваше предизборно определена сума пари и при постигането на определен процент те се усвояваха, иначе трябваше да се връщат.
Става дума за около 200 000 лева. Естествено, тук не добавяме членския внос и спонсорството от партийни членове и симпатизанти, на които няма как да водим отчет. На високо ниво се коментираха и други суми. Имаше и доста хора, които решиха да вложат пари, залагайки на бъдещ лобизъм и възвращаемост. Огромна роля за мотивирането на тези хора даде легендата, че един от кандидатите е много близък до структурите на Президентството.
Около партията се завъртяха доста пари, които изчезваха в незнайни посоки, а ние работихме на гол ентусиазъм и лични пари.
Лично аз смятам, че на нашата партия се присъждаше задачата да сътвори определен вид „градивен национализъм” и да отнеме гласове от опоненти на БСП. Нещо, което струва доста пари, но носи още повече при нова изборна победа. Или просто партия фантом.
Как премина предизборната кампания?
Разчиташе се на хора от партията да доведат близки, познати, както и на пропагандата /ораторските способности на лидера. На самите избори имаше застъпници, които трябваше да получат определено възнаграждение. Обещаваха се доста неща. В крайна сметка, след неуспешното развитие на изборите, всички останаха излъгани.
А каква бе членската маса на партията? И каква бе тяхната мотивация за участие?
Тя бе много разнородна,но както вече споменах, предимно хора от бившите военни структури, техни близки и хора, които бяха повярвали в идеите ни. Не случайно сред учредителите й са 16 генерали и 76 полковници от резерва. Естествено, няма как да се погледне в душата на всеки и да видиш каква е истинската му мотивация, но би ми се искало да вярвам, че повечето бяха съвсем безкористни. При нас идваха определени ромски лидери или старейшини на села с турско население, които явно бяха мотивирани по определени начини да гласуват за нас заедно с цялата група хора, зависими от тях на регионално равнище.Естествено, разговорите с тях се водеха на много високо ниво. Но те са необходимият пълнеж за провеждането на всички избори в България.
Стряскащо е, че ако се вгледаме по-добре, можете да познаете в тази партия всяка една партия на съвременния политически небосклон, защото всички те се правят по определен шаблон, изобретен още някога в зората на 90те и следван много успешно от всяка партия и сега.
И какво стана след изборите?
На изборите не успяхме да минем необходимите проценти. Преди и по време на изборите бе натрупана една много силна идейна инерция, която ни събираше още известно време след тях. Но не беше трудно да се досетим, че лидерите вече имат други интереси. Една по една се разпаднаха организациите, всички които бяха дали лични пари или имаха очаквания бяха жестоко разочаровани. Така се разпадна и местната организация, като видяхме, че след като си бяхме изпълнили задачите, никой нямаше нужда от нас.
На фона на новите избори и призивите да се гласува за този или за онзи или въобще да се гласува, накъде клонят твоите пристрастия?
Трябва да се гласува, това е ясно. Проблем лично за мен, а и за много други хора е, че не виждам за кого мога да го сторя. Добра идея е да се гласува, за да се спре чуждоземното влияние в България. Но от друга страна, и нашите родни партии не са стока. Избирайки по-малкото зло, често се чудя защо всичко ми е така познато. Не бих се учудил, ако и моята партия е по изборите, в някоя коалиция, отново трупайки членска маса, обещавайки чудеса и Земята на млякото и меда, но след победата.
Но във всеки случай, трябва да се гласува, но е трудно да се избере за кого, всички са еднакви, създадени по един калъп. И често хората могат да се окажат горчиво излъгани, както бяхме ние. Но нека да се опитаме да повярваме, за пореден път. Или за последен.
Thursday, 4. June 2009, 04:15:49
Мразите ли да ставате в 6, за да работите от 8 до 5 и да сте смачкани от работа след това. Доволни ли сте от заплатата? Мога ли да отгатна отговорите? Защо не опитате да заработите някой лев с една от доказаните схеми, които се практикуват от милиони хора по света, при това успешно...
„Свободата да печелите, като работите колкото си искате, като при това сте си сами началници и не се оплаквате никога от липса на пари” е в основата на сериозен процент от сивата икономика, която няма как да бъде извадена наяве, дори и да искаме...Една красива приказка за богати и лъскави бизнесмени и техните стратегии и покорните им последователи...Но нека разкажем за началото, а там бе детската игра. Невинна забава, да пуснеш „писмо на щастието” в нечия пощенска кутия, а получателят да го размножи на ръка 10 пъти и да го препрати на още 10 получателя, за да се изпълни и неговото желание. Иначе, незнаен мъж от Болоня не преписал писмото и отгоре му се струпали куп беди, които обаче се решили просто с едно преписване и продължаване на веригата. Много бе важно да се продължи веригата, вярвахме в това...Но дотук с красивата приказка!
Отнякъде се появиха хиляди листове с имена по тях. Пускаш 2 лева на първия и ти сам започваш такава група. И хората повярваха...Ревностно следяха кой нарушава структурата, с трепет следяха за успеха на първите от списъците.Човек от Димитровград си купил 2 апартамента за 3 месеца, само от постъпления по 2 лева.Друг пък си оставил работата и от 3 месеца само пускал пари по пощата, продължавал вериги, но колко пари пък бил спечелил. Тук разказващите обичайно замълчаваха, за да можем да си представим планината от левове, в която се къпе незнайния герой. И докато из страната летяха левове в пликове и се чакаше и на нас да ни дойде късмета, нещата минаха на съвсем друго ниво. В ръцете на хората имаше много пари, които трябваше да бъдат вложени някъде. Банките са несигурни, инфлацията чука на вратата, защо пък да не ги вложим някъде с огромна лихва, като при това гарант за всичко е твоят съсед или близък роднина. Вече можеше да вложиш 10 000 лева, да станеш участник във финансово сдружение, което ти обещаваше, че само след няколко месеца на плодотворно изчакване, твоите 10 000 лева щяха да станат 15 000 долара, поне. Опашките пред зашеметяващо луксозните офиси бяха дълги по стотина метра, хората чакаха с часове, за да внесат парите си. И никой не се замисли как така от 10 000 лева стават 15 000 долара само като ги внесеш с някаква разписка някъде....Питаш ли много, чудото няма да проработи за теб, така си мислеха всички от опашката.
Само няколко месеца след това тълпите бяха десеторно по-големи, но дивиденти не се изплащаха, даже нямаше и кой да отвори вратата, освен две три уплашени секретарки или чистачката, която се чудеше как да излезе, без да бъде линчувана. Бе едва началото на 90те години и тепърва народът научаваше по трудния начин, че съществува нещо, наречено „мрежов маркетинг”, набързо кръстено „пирамида” от опарените. След това имаше няколко процеса без никакъв резултат, наля се студена вода в чаши, раздаде се на акционерите и всички отпиха по една голяма глътка, замислени за бъдещето.
И когато то дойде, през 2009, за хората с голям размах и повече средства за губене все още има кой да им обере спестяванията, като им обещае какво ли не срещу тях, например...
Искали ли сте някога да бъдете част от мощна финансова структура, в която да бъдете поне на ниво „ мениджър”, да ходите с костюм, да раздавате визитки и да бъдете посрещан с уважение и респект? Имате тази възможност. Срещу няколко хиляди евро имате право да получите сертификат, членска карта. Можете да привличате и съмишленици, от чиито пари вие получавате сериозен процент. Сметката е проста, вие давате 2000 евро, след това привличате още 10 човека, от които получавате по 25% и ето, само за седмица правите 5000 евро. Умножете го по 4 седмици, по 12 месеца, по няколко години и ето, хавайски момичета, дръжте се, баткото идва...
Имате достъп до почти секретните събирания на вашето сдружение, където със сложни термини ви надъхват да повишите „набираемостта”, защото...време е да се правят пари, а да се прави пари е „гууд”, както ви изкрещява някой нарочен за лектор чужденец, който би трябвало да ви изнесе лекция, а ви кара да изкрещите 100 пъти името на фирмата, за да ви каже, че усеща енергията ви.
Хубаво ви е да се разхождате с костюма и да пиете кафета с приятели, защото знаете, че всеки от тях ви е потенциален клиент и ви носи 500 евро. Веднъж дали пари, вие често никога не се замисляте, че целта на цялото това сдружение е да прелива от пусто в празно, без значение дали го прави в името на световния мир, екологията, някакви мистично неразбираеми бизнес стратегии или само защото там ви обръщат внимание. След поредният дебело платен семинар, в който лектори ви говорят за неща, от които вие нямате никакво понятие, но обичате лукса на хотелите и марковото пиене /което сами сте си платили, но не се сещате за това/, дори ви идва наум да добавите още пари, за да се издигнете от “джуниър” в “синиър” асистънт. Още 2000 евро и сте назначен, като при което получавате нов сертификат и приятелите и роднините с удвоени усилия избягват всячески всякакви срещи с вас. Чудите се защо, докато един ден виждате името на вашата организация в новините и чувате, че сте били измамен. Скоро след това започвате да обяснявате на всички ваши „подчинени”, че това е само объркване, че няма как една сериозна организация като вашата да лъже и да мами, но скоро сам го усещате, по трудния начин.
Много е трудно да разберете, че сте подмамени от собствената си алчност, наивност и недалновидност.
Можете да влезете в системата на мрежовия маркетинг и за по-малко пари, това е една от хубавите му черти е, че и с 5 и с 500 и с 5000 лева вътре, вие винаги печелите....съответното количество разочарование.
Но защо пък да не направим пари, продавайки крем за пети от сибирска лайка, който помага и за акне, както и с него можете да изчистите и трайно загорял тиган, което го прави неотменна част от всяка кухня по света, а това е един глобален пазар, на който вие можете да навлезете с гръм и трясък.
Замисляли ли сте се, че всеки от дистрибуторите на козметика, хранителни добавки и какво ли още не, който ви предлага да работите за него, е просто брънка от една верига, по която хора си разменят пари, под предлог, че печелят, като предтекст за това е размяната на някаква стока...И никой не издава фактури и никой не отчита приходи, а бизнесът върви ли, върви.
При дребна инвестиция от 200-300 лева вие ставате дистрибутор, печелите първи точки, купувате пълен набор от продукти и започвате ходене по приятели, роднини, колеги, като ги убеждавате, че с едно бурканче от крема те ще имат гладки, пети, чисти тигани, никакво акне и в техния дом ще навлезе най-дефицитната суровина на света...щастието. Скоро фирмата пуска и нов революционен продукт – сироп от малайзийски кестен, който е излекувал милиони хора по света от....абе, чакай да погледна брошурката. Покрай другото наливате 1500 долара и ставате дистрибутор на онези хапчета за гориво, които намаляват наполовина разходите му в абсолютно всяка кола. Защо пък да не станете и дистрибутор на гривни за космическа енергия или пък стелки за обувки, които с три изпъкнали точки масажират най-важните енергийни центрове на тялото? Набързо усвоявате като артикули и мумия, коластрата, алое вера, на път сте да започнете да продавате и сапуни заредени с енергия от Тибет.
И всяко от тези неща вие си го купувате, пробвате, плащате, за да станете член на системата и да започнете да събирате точки. Приятелите ви купуват по 1-2 артикула, а след това изчезват или са трайно ангажирани. На път сте да спечелите първите си реални пари от дистрибуция на японска верижка за врат, която внушава позитивни мисли и събира енергия /чи, ян и вероятно зян/. Срещу 500 лева получавате 10 верижки, които можете да продадете по 100 лева. Но още в първия магазин за един лев виждате комплект от такава верижка и пръстен и то на цена 1 лев. И всичко ви става ясно.
Първо, вие сте назад с много хиляди лева. Второ, често сте купували артикули, които са с няколко стотин процента надценка. Трето, продали сте няколко неща с минимална печалба, а приятелите ви вече ви отбягват и никога не вдигат, когато им позвъните. Четвърто, онзи крем от сибирска лайка си беше чиста проба боклук, нито загорялото чистеше, нито акне лекуваше, ама имаше убедителна реклама.Няколко чувала ви стигат да съберете цялата енергийна железария, опаковките с незаменими субстанции и стелките с виталните пъпки и да ги придвижите към кофата с боклук. Но все пак нещо ви гризе, и този път не станахте богат.
В условията на пазарна икономика, където можете да си купите всичко онова, което хората наоколо имат фантазия да ви продадат, имате солидната възможност да направите богат някой друг, а вие да си останете с 10 кашона отвара срещу лош дъх на базата на босилек или с луксозна папка със сертификати, според които имате правото да развивате определена бизнес стратегия и на Луната. И ако това се случи, сори, вие пак сте от грешната страна на сандвича, вероятно не сте чели както трябва тази статия.
Wednesday, 20. May 2009, 04:48:50
Има едно време на деня, в което дори и колата ми се дави и не иска да тръгва, така не и се нарушава състоянието на покой. Едва 6.20 сутринта е, а аз бързам за матура. Не, отдавна не съм на възрастта на учениците, отдавна съм от другата страна – квестор и преподавател.Но и мен ме вълнува тази пуста матура, която ме е накарала да стана толкова рано. Градът ни още спеше, улиците бяха напълно празни.
Бях предупреден, че трябва в 6.45 да бъда на място за инструктаж, беше ми връчен лист с указания и се подписах. И така, добре дошли на Матура 2009...
6.45 –Начало на инструктажа. Предупреждават ни още в самото начало, че в училището има камери, за да не допускаме издънки. Разпределят ни по стаите, изчитат за пореден път инструктажа, подписваме се за пореден път и сме вече в стаята.
7.10 – С колежката четем инструктажа и се мъчим да го разберем. Има някакво разминаване между първоначалния ни инструктаж и този, който получаваме на място. Както винаги, защо ли се учудвам.
Но тя трепери цялата, защото никога не е била на матура и я е страх да не обърка нещо. Това е една дума, която ще спомена поне още няколко пъти...страх. Дадени са ни два сини химикала, един черен маркер, разпределяме листовете по чиновете, пак четем инструктажа.
7.30 – Учениците са вътре, трябва да им проверим документите, да сверим снимките, да сверим данните от служебните бележки, да видим дали всички имат необходимите документи и бележки. Прочитам инструктажа и молим всеки да се подпише. Предупреждавам ги за камерата и ги моля да оставят мобилните си телефони на последния чин. Останали без любимите си мобилни устройства, учениците изглеждат някакси дезориентирани и уплашени. Страх, споменах ли го вече...
Мъчат ги едни и същи неща с нас.Сигурно защото това е първият сериозен изпит в живота им, на който пред вратата на училището има полицейски патрул. Мъчи ги и тежката бюрократична процедура на инструкции, подписи, номера, имена. Време е да започнат да се учат, това ги чака. И камерата, както и абсолютната неизвестност.
8.10 На дъската вече има изписано Вариант 1. Пред всеки ученик има луксозно оформен лист за теста и друг за свободните отговори, както и три листа чернова. Всеки е откъснал внимателно контролния отрязък, попълнил е за пореден път данните си, четливо и с печатни букви. Идват и първите издънки.
Някой има дълго име, но не и достатъчно място да го впише в отрязъка. Друг ученик забелязва, че в техния инструктаж се иска да се пише с черен химикал, а в нашия е позволен и синия. Хм...
За тяхно пояснение се указва, че „работите ще бъдат проверявани автоматично”. Познавайки типичния български начин на работа, мога и да гадая за какви суми е било разработвано устройство, което да чете отговорите от теста и да се декларира, че „то пести усилия и пари”. И дали има такова устройство въобще или то присъства само в пожеланията на министерството...?
Във въздуха се усеща страх, за пореден път. Винаги съм се чудил защо всичко в България трябва да става по такъв начин, като се вменява внимание към някоя тема единствено с внушаване на страх и нерви. Един ученик е на път да се разплаче, защото е написал ръкописно В в името си. Дали машината в София ще го разчете? Успокояваме го...
8.31 Учениците вече пишат, другия квестор трепери от нерви, а аз зяпам камерата. Такова чудо трябва да се появи във всички училища до края на 2009. Възлагат му големи надежди, но дали...
На училище ще се отделят средно по 8 000 лева за поставяне на камери. Доста крупна сума за един отрасъл, което вечно се оплаква от безпаричие. Но от специален екран в министерството ще могат в реално време да бъде наблюдавано всичко. На камерите ще бъдат записвани всички часове, проведени в стаята, ще се следи за нарушения на дисциплината. Колко ли струва работата на тази система в реално време за един месец? Тайно поглеждам към камерата, като се чудя дали самият Даниел Вълчев не зяпа гърба ми, пиейки сутрешното си кафе. Първото сгрешено кръгче с отговор, ученик вече псува матурата.
Успокояваме го, че не е фатално, дават по една грешка да се коригира. Допълвам, че за повече претенции и за директна връзка със София да погледнат нагоре. Успявам да ги усмихна.
А после пак обратно към листовете. Никой не прави и опит да препише, което е само облекчение за нас.
Не ни се гони никой, разправията след опит за преписване е огромна. И сигурно и обяснения ще ни изискват.
9.35 Първият предал.И първият голям гаф. Залепила е малкия и големия плик, без да се подпишем вътре на отрязъка в малкия. Като разбира, че е сбъркала, ученичката се разтреперва и е на път да се разреве.
Страх, казах ви вече. А наше задължение е да приемем работата, да сверим данните, на око /подчертавам, на око / да сверим идентичността на баркодовете от листа с отговорите и контролния отрязък и едва тогава да се подпишем и да залепим. Пращам вест до комисията за провеждане, че имаме проблем. Хюстън, наистина имаме проблем. Отнема няколко минути да се сменят двата плика, с много леко мърморене.Само минута след това пак викаме Хюстън. Друг ученик е допуснал механична грешка и въпреки нашите успокоения е на път да се разреве. Явно оценката му трябва, а дали машината ще разчете отговорите му ? Всичко засега е наред.
10.35 В статята има само една ученичка останала, а ние с другия квестор тихо си шепнем, като два уморени бора, сплитащи клони. Аз и казвам, че ми е втръснало от хабене на нерви в системата. Тя ми казва,че вероятно от септември няма да е учител, защото не могат да съберат деца в тяхното училище.
Приказваме тихо, хем да не пречим, хем да не ни чуе Вълчев от камерата.
11.30 Въпреки нареждането, че не трябва да напускаме района на училището преди да е свършила матурата навсякъде, вече имам нужната служебна бележка и мога да си тръгна. На излизане научавам тъжната новина, че две учителки са пред дисциплинарно уволнение заради допуснато нарушение на предната матура – учениците са писали отговорите на черновата само, а не на листовете с баркода.
Така вероятно машината в София няма да може да ги провери. Горките...
11.35 Вече шофирам към фитнес залата и се чудя. Добре де, каква е тази идиотска мания за инструкции и подписи след всяка, след като често се разминават една с друга, противоречат си, а са написани така, че трудно може да разбереш какво се иска от теб. Защо в крайна сметка изпадаме в такъв унес пред Документа/Формуляра, а не се сещаме, че пред нас са децата ни, които е нормално да допускат грешки, които не са фатални.Необходимо ли е да е така стряскащо всичко и да има толкова похабени нерви, за да се отчете нещо, което уж трябва да е някакво начало в живота, а се равнява просто на няколко часа животински страх да не намачкаш плика или да не излезеш извън квадратчето. Достатъчен ли е страхът от камерата, за да мотивира дисциплина в час и желание да учиш? И грешка ли беше, че част от учениците писаха със син, а други с черен химикал. Какво ще каже „машината” за това...
Сигурно няма как да отговоря на тези въпроси. А вие, господин Вълчев....?
Tuesday, 5. May 2009, 04:57:12
От няколко години в България всеки има право да изрази своето мнение. Естествено, за това ви е нужен само компютър и достъп до интернет, като при това имате шанс да изразите своето съгласие или несъгласие с богат набор от теми, от политиката на страната до възмущението си от ниското качество на пресните пролетни домати. И вече е така лесно, няма нужда от митинги, няма нужда от мръзнене по площадите, няма нужда дори и от това да търсиш сподвижници.
И ако сърфирате из българското пространство, няма как да не забележите една петиция, посветена на един изчезнала точка от закон.
„Чл. 16, т. 4 от действащия сега Закон за народната просвета гласи, че държавните образователни изисквания се прилагат включително за усвояването на книжовния български език.
В Законопроекта, предложен от правителството, е записано тази точка да отпадне. Параграф 2 на законопроекта разпорежда: „В чл. 16 т. 4 се отменя.”
Една малка точка разбуни скандали, гневни изказвания, изказвания на навъсени учени и политически лидери. Вече има над 170 000 подписа под петицията, като всеки от тях алармира, дава авариен сигнал, размахва заплашителен пръст...но какво се случи толкова с езика ни, „родната реч на мама и татка”.
Накратко казано, ако ви мързи да тълкувате, отпада възможността да има изисквания за владеене на езика към съответните класове, изпити, матури – тоест, явявате се на матура, можете и да не пишете на български, а на турски, английски, да нарисувате нещо...те ще ви разберат, задължени са да го сторят.
Всъщност, това е една история, започнала преди много години...
Можете да се смеете или да го помислите за виц, но преди години във Варна съществуваше будка за закуски, на която бе изписано „Vinagi topli banitsi i mekitsi”. Помните ли, кирилицата бе почти забравена, бе Свободата, бе времето на латиницата. Тържествуваха думи като sex, dolari, biznes, Mercedes, mutra. Задължително изписани на латиница, защото така изглеждаха доста по-внушителни.
Някъде по това време се появиха и отделни идеи, че е по-добре да станем щат на USA, да заменим лева с dolari, ако е възможно и да станем amerikanci, поне по етикет.
В следващите години научихме, че езикът е не само думи, а и политика. Появиха се новините на турски.
Появиха се вестници и списания на турски. Заговори се за ромски език, като все още не е ясно има ли го, няма ли го, защото авторите на граматиките се скараха един с друг. Хубава работа, ама...
Появиха се маймуницата или шльокавицата, zahstoto detsata ne mogat da pishat na kirilitsa, a na latinica idi 4e im tursi gre6ki. Беше вече дошъл интернет. Няма как да не замесим и разпадащата се от 20 години образователна система, която вече не обучаваше никого на нищо, защото в учебника за трети клас по музика има песен, възпяваща мутрата Вълчо, мутресата Лиска и нейния мерак да стане...миска.
Авторите на учебника по български език за VIII клас на издателство "Просвета" пък са избрали да цитират Христо Стоичков. С легендарното "Айнс цу цвай цу драй цу дрън" на Камата от САЩ '94 е илюстрирано лингвистичното понятие "макаронически израз". Според авторите на книжката това означавало "свободна амалгама от наши и чужди думи".
Чуждите езици бяха и етническа кауза, с която ДПС прокара турските новини. Вероятно обучението по турски език ще стане под формата на ЗИП, за да може и държавата да го заплаща.
С идването на Европа или с нашето отиване там станаха реалност и тези абсурдни идеи от началото на 90те, но вече с нов адресат - Обединените Европейски Щати. На вратата ни чукат омбудсмани, евро, европейски изисквания. Историческото „дрън” на бате Ицо се оказа, че съвсем не е в наша полза.
И ние се оказахме като кирилицата – екзотични, трудно разбираеми и вместими в някакви шаблони.
Не се учудвайте, че можете да намерите английски надписи навсякъде- от Министерския съвет до еко-тоалетните в най-забутаното село. Чуждо-езиковото обучение си остава задължително и е от толкова ранна възраст, че децата даже не могат да напишат имената си, но смело и уверено пеят „Jingle Bells, Jingle Bells, Jingle All The Way”.В по-нататъшното им обучение бе направено всичко, за да осъзнаят, че да научиш родния си език не е чак толкова задължително, защото той става само за разговори у дома.
Вазов и Ботев станаха uncool, а «Под игото» се търси вече в Vbox на клипчета.
И какво от това, какво стана наистина с нашия български, роден език ? Можем ли да си отговорим на този въпрос, ако гласуваме в петицията, при това даже и по няколко пъти, по навик от наддаването за Белоградчишките скали...
Странното е, че премахването на тази точка от закона влиза директно в конфликт със самата Конституция. Конкретно визирам следните членове:
Чл. 3.
Официалният език в републиката е българският.
Чл. 36.
(1) Изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани.
Ха сега, уважаеми политици. Какво правим сега? Как весело и леко и незабележимо минават законите днес, дори когато са в разрез с Конституцията в Република България.
С отпадането на точка 4, ние печелим пригодност, но губим своята уникалност. Даваме широка възможност на учениците да предоставят своите знания под каквато те искат форма, като в същото време поставяме доста под съмнение въобще наличието на тези знания. Ставаме европейци, но вече не сме българи. Цитираме свободно Шекспир и прочутото му „ To be or not to be”, но се чудим кой беше написал „По жицата” и дали това е първият гайд бук по нет-комуникативност или просто разказ за забогатяването на някой прекупвач от пункт за старо желязо. Губим историята си, за да придобием user-friendly interface на една туристическа дестинация с топло море, tip-minded персонал и сравнително евтини цени. Губим лицето си, за да имаме пък повод да си развеем безличието като знаме и да бъдем признати, че сме едни от «тях». Нашата родна реч е на път да изчезне, защото тя се оказа прекалено кирилска в един почти изцяло латински свят. Дали си струва въобще да се запази тя и спомените ни?
И къде оставаме ние, без да имаме този «омаен и сладък» език?
Попълних петицията, макар и да знам, че няма да има никаква полза от това. Интернет базираната гражданственост е просто една от широко рекламираните илюзии на нашето време. Вероятно истинската борба би изисквала доста повече усилия от това да натиснеш ENTER. А ако търсите привидно успокоение, и само ENTER става. Goodbye, see you next time, dear Bulgarians !
1 2 3 4 5 ... 12 Next »
Showing posts 1 -
10 of 117.
(67%)
WIDGETIZE