My OperaДържава
Saturday, March 7, 2009 5:58:43 AM
Понякога си струва да се отклониш от главния път. Не за да пиеш кафе и да заредиш в някоя безлична бензиностанция, само и само за да продължиш напред с удвоена скорост. Струва ли ви се прекалено рисковано да тръгнете по един очукан и пълен с дупки път, за да откриете нещо, което сякаш всички са забравили и си живее самодостатъчно, встрани от целият светски шум.
Замисляли ли сте се, че само на 10 километра от магистрала Тракия може да ви чака една Държава, умалено копие на нашата, също така сгушена сред преспите. Там няма шоубизнес, няма криза, няма престъпност, няма и млади хора, няма и работа,няма друго освен Първа Програма и куп спомени.
Просто само 10 километра в случайна посока.
В студеното утро по улиците в селото няма никой. Всъщност, еднакво безлюдни бяха и предните километри по шосето. Никакви коли, никакви хора. Но има въздух, страхотен студен и чист въздух и непривична за градските ни уши тишина. Няколко завоя из селото и се оказваме на площада пред кметството, където виждаме първите хора. Както ще се окаже и почти последните, с които ще се запознаем през този ден. Едва ли ще ви изненада това, че четиримата дядовци сами започнаха разговора, загледани в колата и в нас, четирима млади граждани на средна възраст...
И докато интернет мълчи и едва едва дискретно плюе трошички информация за село Държава, сякаш то не съществува в реалния живот, освен по документите и картите, пенсионерите нямаха друго занимание тази сутрин, освен да разказват. Историята му започва някога някъде през 1907 година, когато по странна случайност решават да сменят името му от Чифлик Махле на сегашното, Държава.
Някога незнаен бей имал огромен чифлик, а това било като селце за работниците. Така твърди легендата, така потвърдиха и дядовците. В наши дни няма кой да запомни тази легенда.
И тази и нашата държава страдат от загубата на младите хора. Те изчезват, сякаш се разтварят във въздуха, а на тяхно място остават само уморени и стари пенсионери. В село Държава има ниска раждаемост, съизмерима с нула. Там от години има деца само през лятото.
Кризата в образованието я има и тук – безстопанствено и разпадащо се селско училище, в което от десетки години не бе ехтял детски смях. До вратата още стоеше шкаф, в който вероятно са си слагали обувките, за да не калят вътре. Вероятно смъртта на едно населено място започва тогава, когато го напусне и последният учител. Огромният двор на училището бе покрит с тръни и храсти.
И в двете държави има недостиг на работни места. В голямата държава е все по-трудно да започнеш някъде работа, защото вилнее дива криза, която опразва заводите и кара офисите да фалират.
В малката пък няма нужда да работиш, защото няма какво, а и никой не е в подходяща възраст.
Госпожа Емилия Масларова редовно подсигурява пенсийките на хората в това населено място.
И тук парите не стигат, след 40 години работа на полето, в името на бляскавото бъдеще, всеки си има по една минимална пенсия, която понякога скача с левче два, за да овладее инфлацията.
Насред селото има нещо като гробище на стара земеделска техника, която от време на време някой пришълец се опитва да използва, за да обработва земите наоколо. Лош късмет, плодородни земи, но всичко сякаш е обречено на провал. По-късно чухме, че около селото по някаква програма някой ще засажда сливови градини. Дали ще успее? Дори и самият предприемач не беше много сигурен, времената са тежки за всички. Пък и кой ще работи, след като всички млади са вече другаде...
Точно до дядовците бе разтворила сергия, на която едно „момче” /така казаха те/ на видима възраст около 50 години продаваше плодове, зеленчуци, сапуни, чорапи и какво ли още не, букет от стоки натрупани набързо за пряка народна консумация. Магазинът бе затворен отдавна, а пивницата не работи в неделя и понеделник. А иначе там имало всичко и най-било хубаво там вътре, на ракия и мезе.
А когато е затворена, просто на сладка приказка и на мартенско слънце отвън. И това стига.
В село Държава вероятно няма и да чуете обсъждане за таланта на Краси Аврамов и Евровизия. Там няма кабелна телевизия, а с антена можете да хванете Първа програма. Естествено средище на всичко е кръчмата и площадчето пред общината, където се бистрят едни и същи приказки всеки ден, мъгляви спомени от далечното минало, които все още са живи, докато са живи и помнещите ги хора.
Някакво разнообразие носи само автобусът, който няколко пъти седмично води и взима хора от селото.
Пътникопотокът е толкова рехав, че всеки пришълец или отпътувал е тема за странни и безкрайни коментари в стил латино-американски магически реализъм, които изпълват цели вечери и са добро мезе за домашната ракия. Тук никой не идва, както и никой не си тръгва оттук. Въпрос на принципи и на стандарти в магическия реализъм, закотвен някъде насред нищото в Чирпанско.
Кметицата е на гости на внука си в Стара Загора, общината е затворена.
Не се планира нищо за 3 март, по простата сметка, че ако има кой да направи програма, няма да има зрители. А ако има масовка, няма да има кой да направи програмата. А и си е малко странно да празнуваш 131 години от освобождението на България, когато си затворен в Държава, абсолютно еднаква на тази, в която и ние сме затворени.
В синхрон със здравната реформа, тук лекар идва само понякога, така че, ако имаш проблем, изчакай до петък. Полицай идва в четвъртък, но за щастие тук почти няма престъпност. Старците с гордост съобщиха, че в селото няма нито един циганин, за разлика от съседното село Гита, където те са почти 80% и налагат абсолютен терор на останалите живущи.За съжаление, от нищо друго няма какво да изпитат гордост. Опадали са буквите на паметника, който напомня, че някога преди много години, през юли 1944, селото е било посетено от партизански отряд. Понякога отваря църквата, по големите празници идва свещенник, който иначе не стои в селото. И като се огледаш наоколо, пред погледа ти има само некролози, некролози, некролози, хиляди лица и дати.Някъде изтрит видях и стар плакат за цирк, озовал се там по незнаен начин, посивял и само напомнящ за миналите дни.
„И защо не ни закрият с банкет ?” се пошегува единия от старците, като ни разказа историята за съседното село, което народната власт решила да ликвидира някога през 60те години. Набързо преместили половината население в Казанлък, другата половина в село Свобода, дали им къщи и земя,а село Воловарово останало за срам и за смях с 1 жител, пазачът на новопостроената асфалтова база. В по-късни времена журналистите го обхождали често, за попитат за кого е гласувал. И когато всички напускали, държавата направила голям банкет, на който поканили и от съседните села. И вероятно това е начинът да приключи всичко за едно такова село, с голяма маса с хапване и пийване, духов оркестър, населението, което изчезва в мъгла, носейки икони и куфари. Ако ви замириса на Емир Костурица, вероятно всяко възможно съвпадение не е никак случайно. Но това е вече световен стандарт, а при нас режисьорите на подобни събития са с доста по-трезви и реални разбирания за унищожаването на такива малки селца, като при това не се предвижда почерпка, нито дори и мъгла.
Една Държава в Държавата, типичен модел на българското село, което се обезлюдява и изчезва в нищото. Една история, едно училище, което тъне в храсти и един празен шкаф за обувки на входа.
Четирима старци, които стоят и чакат да дойде 3 март, за да отвори кръчмата и да пият по нещо за свободата.Един рейс, който няколко пъти седмично е единствената връзка на селото с града, кандилкащ съдби натам и насам.И десетки километри празно поле и път, пълен с дупки,по който даже не минават и автомобили. Вероятно нещо бъркаме, не мислите ли?
Замисляли ли сте се, че само на 10 километра от магистрала Тракия може да ви чака една Държава, умалено копие на нашата, също така сгушена сред преспите. Там няма шоубизнес, няма криза, няма престъпност, няма и млади хора, няма и работа,няма друго освен Първа Програма и куп спомени.
Просто само 10 километра в случайна посока.
В студеното утро по улиците в селото няма никой. Всъщност, еднакво безлюдни бяха и предните километри по шосето. Никакви коли, никакви хора. Но има въздух, страхотен студен и чист въздух и непривична за градските ни уши тишина. Няколко завоя из селото и се оказваме на площада пред кметството, където виждаме първите хора. Както ще се окаже и почти последните, с които ще се запознаем през този ден. Едва ли ще ви изненада това, че четиримата дядовци сами започнаха разговора, загледани в колата и в нас, четирима млади граждани на средна възраст...
И докато интернет мълчи и едва едва дискретно плюе трошички информация за село Държава, сякаш то не съществува в реалния живот, освен по документите и картите, пенсионерите нямаха друго занимание тази сутрин, освен да разказват. Историята му започва някога някъде през 1907 година, когато по странна случайност решават да сменят името му от Чифлик Махле на сегашното, Държава.
Някога незнаен бей имал огромен чифлик, а това било като селце за работниците. Така твърди легендата, така потвърдиха и дядовците. В наши дни няма кой да запомни тази легенда.
И тази и нашата държава страдат от загубата на младите хора. Те изчезват, сякаш се разтварят във въздуха, а на тяхно място остават само уморени и стари пенсионери. В село Държава има ниска раждаемост, съизмерима с нула. Там от години има деца само през лятото.
Кризата в образованието я има и тук – безстопанствено и разпадащо се селско училище, в което от десетки години не бе ехтял детски смях. До вратата още стоеше шкаф, в който вероятно са си слагали обувките, за да не калят вътре. Вероятно смъртта на едно населено място започва тогава, когато го напусне и последният учител. Огромният двор на училището бе покрит с тръни и храсти.
И в двете държави има недостиг на работни места. В голямата държава е все по-трудно да започнеш някъде работа, защото вилнее дива криза, която опразва заводите и кара офисите да фалират.
В малката пък няма нужда да работиш, защото няма какво, а и никой не е в подходяща възраст.
Госпожа Емилия Масларова редовно подсигурява пенсийките на хората в това населено място.
И тук парите не стигат, след 40 години работа на полето, в името на бляскавото бъдеще, всеки си има по една минимална пенсия, която понякога скача с левче два, за да овладее инфлацията.
Насред селото има нещо като гробище на стара земеделска техника, която от време на време някой пришълец се опитва да използва, за да обработва земите наоколо. Лош късмет, плодородни земи, но всичко сякаш е обречено на провал. По-късно чухме, че около селото по някаква програма някой ще засажда сливови градини. Дали ще успее? Дори и самият предприемач не беше много сигурен, времената са тежки за всички. Пък и кой ще работи, след като всички млади са вече другаде...
Точно до дядовците бе разтворила сергия, на която едно „момче” /така казаха те/ на видима възраст около 50 години продаваше плодове, зеленчуци, сапуни, чорапи и какво ли още не, букет от стоки натрупани набързо за пряка народна консумация. Магазинът бе затворен отдавна, а пивницата не работи в неделя и понеделник. А иначе там имало всичко и най-било хубаво там вътре, на ракия и мезе.
А когато е затворена, просто на сладка приказка и на мартенско слънце отвън. И това стига.
В село Държава вероятно няма и да чуете обсъждане за таланта на Краси Аврамов и Евровизия. Там няма кабелна телевизия, а с антена можете да хванете Първа програма. Естествено средище на всичко е кръчмата и площадчето пред общината, където се бистрят едни и същи приказки всеки ден, мъгляви спомени от далечното минало, които все още са живи, докато са живи и помнещите ги хора.
Някакво разнообразие носи само автобусът, който няколко пъти седмично води и взима хора от селото.
Пътникопотокът е толкова рехав, че всеки пришълец или отпътувал е тема за странни и безкрайни коментари в стил латино-американски магически реализъм, които изпълват цели вечери и са добро мезе за домашната ракия. Тук никой не идва, както и никой не си тръгва оттук. Въпрос на принципи и на стандарти в магическия реализъм, закотвен някъде насред нищото в Чирпанско.
Кметицата е на гости на внука си в Стара Загора, общината е затворена.
Не се планира нищо за 3 март, по простата сметка, че ако има кой да направи програма, няма да има зрители. А ако има масовка, няма да има кой да направи програмата. А и си е малко странно да празнуваш 131 години от освобождението на България, когато си затворен в Държава, абсолютно еднаква на тази, в която и ние сме затворени.
В синхрон със здравната реформа, тук лекар идва само понякога, така че, ако имаш проблем, изчакай до петък. Полицай идва в четвъртък, но за щастие тук почти няма престъпност. Старците с гордост съобщиха, че в селото няма нито един циганин, за разлика от съседното село Гита, където те са почти 80% и налагат абсолютен терор на останалите живущи.За съжаление, от нищо друго няма какво да изпитат гордост. Опадали са буквите на паметника, който напомня, че някога преди много години, през юли 1944, селото е било посетено от партизански отряд. Понякога отваря църквата, по големите празници идва свещенник, който иначе не стои в селото. И като се огледаш наоколо, пред погледа ти има само некролози, некролози, некролози, хиляди лица и дати.Някъде изтрит видях и стар плакат за цирк, озовал се там по незнаен начин, посивял и само напомнящ за миналите дни.
„И защо не ни закрият с банкет ?” се пошегува единия от старците, като ни разказа историята за съседното село, което народната власт решила да ликвидира някога през 60те години. Набързо преместили половината население в Казанлък, другата половина в село Свобода, дали им къщи и земя,а село Воловарово останало за срам и за смях с 1 жител, пазачът на новопостроената асфалтова база. В по-късни времена журналистите го обхождали често, за попитат за кого е гласувал. И когато всички напускали, държавата направила голям банкет, на който поканили и от съседните села. И вероятно това е начинът да приключи всичко за едно такова село, с голяма маса с хапване и пийване, духов оркестър, населението, което изчезва в мъгла, носейки икони и куфари. Ако ви замириса на Емир Костурица, вероятно всяко възможно съвпадение не е никак случайно. Но това е вече световен стандарт, а при нас режисьорите на подобни събития са с доста по-трезви и реални разбирания за унищожаването на такива малки селца, като при това не се предвижда почерпка, нито дори и мъгла.
Една Държава в Държавата, типичен модел на българското село, което се обезлюдява и изчезва в нищото. Една история, едно училище, което тъне в храсти и един празен шкаф за обувки на входа.
Четирима старци, които стоят и чакат да дойде 3 март, за да отвори кръчмата и да пият по нещо за свободата.Един рейс, който няколко пъти седмично е единствената връзка на селото с града, кандилкащ съдби натам и насам.И десетки километри празно поле и път, пълен с дупки,по който даже не минават и автомобили. Вероятно нещо бъркаме, не мислите ли?
