My OperaСетих се за тази стара, зимна история...Писана преди години. Не знам защо.
Friday, June 30, 2006 2:49:19 PM
Имах гости,тъжни гости..с тъжни разговори и самотни до полуда прегръдки пред телевизора.Летим по безкрайната родна страна и се оказва ,че сме отчуждени и все пак ми е мъчно за нея.И толкова години,години....и пак.
Може би и двамата сме толкова безнадеждно хахави,че няма от това повече накъде и сме свързани заради това?А в живота сме вечно разминаващи се влакове....защото смисълът е да блуждаем и никога покой да не намерим.
И седим в едно малко кръчме.Едно такова,никакво,скрито в улицата.Там дето като поръчаш пържени картофи и бира,притичват с парите ти да купят замразени картофи от съседния магазин .А после келнерката влиза ,криейки заскрежената торба с вестник.Тогава усещаш че в кухнята се шуми и барманът се усмихва.
Влязохме директно от студа,с зачервени носове и свойски се настанихме до стената.
Любимата маса,там където винаги седят дядковците,а сега по някакво чудо ги няма.
Тук пелинът е страхотен,с аромат на череши и отминало лято...Бодро преброих лев и двадесет и получих каничката .И седим и пием,и говорим.Празните маси се пълнят с хора.
И то какви-то е ясно,заведението за неформали,за хора дето не могат да седят сами пред телевизора вечер или няма въобще къде да седят.Там съм виждал 40 годишен син ерген да плаче на рамото на майка си,а тя да го успокоява. Чести гости са и проститутките от близката изоставена градска градина.И тази вечер не е изключение,масите са самотни острови.На всяка от тях има изсипан по един Робинзон Крузо,със своя трагедия .И пред всеки има кана , всеки налива и мъчно гледа напред.Тишината се прекъсва само от истеричния вой на рекламите,които свършват и става още по-гадно да се мълчи.
Барманката чете “Шок” и дъвче семки,След всяка изпита кана в повече придобива усещането че ще се върне у дома с пари и по-бодро удря химикалката в празните полета на кръстословицата.И тогава Росица изписка.И пред нас бавно се показа от тавана летящ балон.Приближи се,сякаш за да ни се поклони и застина над масата.Едва сега видяхме как цялото заведение е покрито с някаква бледа украса останала от Коледа и как Балонът е бил вързан за вратата.Някакси е успял да избяга и като усмихнат ханджия сега иска да приветства всеки от нас.Аз бях вече омаян от алкохола и можах само да ахна и да се засмея,когато балонът се втурна към масата с барманката.Тя пушеше цигара и балонът се спря на 3 сантиметра от димящата и ръка. Нагло и игриво погледна през рамото и във вестника.Тя охкаше над трудните думи, а той се въртеше около нея и сякаш и викаше “Хвани ме.Спукай ме...ама не можеш!!!!!”.И все така около горящата и цигара,а ние се смеехме на този танц със смъртта. Накрая и тя се огледа сякаш събудена от сън ,засмя се и тогава балонът хвръкна по другите маси.Някъде той усмихна сив човек в изтъркан шлифер,който се усмихна и нежно като дете го потупа за да може да лети и да посети още някое кътче от стаята.На друга маса дядо го погали и му пошепна нещо,и го пусна да лети .И с насълзени очи проследи полетът му към мръсния таван.Нагоре нагоре,където той като уплашено врабче се блъскаше и пак надолу към нас-за да ни усмихне.И пак нагоре,за да се блъсне отново и да се върне при нас,изтрил сълзите си и готов да играе пак с нас.И така щеше да продължи до безкрай,ако не беше твърдата ръка на барманката .Тя го хвана и върза за вратата.Настана пак същата тишина от преди,начесто прекъсвана от взривовете смях от екрана.Хората там си продаваха и купуваха неща,дето им внушаваха щастие.Палячовци се хвалеха с новите си неща,други им завиждаха и всичко беше така цветно и ..да,пластмасово.Красиво,излято по универсален калъп.
Балонът се опита да хвръкне още един път нагоре..но тънкият конец го спря и той застина.И сакаш можехме да видим намръщеното му лице,натъжено от безсилието.Той сиво ме изгледа,когато му се усмихнах на излизане.”Служба,брат ми” сякаш искаше да ми каже.Всичко беше свършило.
Навън зимата беше същата,само дето аз бях по-тъжен.Подхлъзнах се ,прегърнах Росето и тръгнахме в тъмното. За последен път.
В тази година станах на 30.
Може би и двамата сме толкова безнадеждно хахави,че няма от това повече накъде и сме свързани заради това?А в живота сме вечно разминаващи се влакове....защото смисълът е да блуждаем и никога покой да не намерим.
И седим в едно малко кръчме.Едно такова,никакво,скрито в улицата.Там дето като поръчаш пържени картофи и бира,притичват с парите ти да купят замразени картофи от съседния магазин .А после келнерката влиза ,криейки заскрежената торба с вестник.Тогава усещаш че в кухнята се шуми и барманът се усмихва.
Влязохме директно от студа,с зачервени носове и свойски се настанихме до стената.
Любимата маса,там където винаги седят дядковците,а сега по някакво чудо ги няма.
Тук пелинът е страхотен,с аромат на череши и отминало лято...Бодро преброих лев и двадесет и получих каничката .И седим и пием,и говорим.Празните маси се пълнят с хора.
И то какви-то е ясно,заведението за неформали,за хора дето не могат да седят сами пред телевизора вечер или няма въобще къде да седят.Там съм виждал 40 годишен син ерген да плаче на рамото на майка си,а тя да го успокоява. Чести гости са и проститутките от близката изоставена градска градина.И тази вечер не е изключение,масите са самотни острови.На всяка от тях има изсипан по един Робинзон Крузо,със своя трагедия .И пред всеки има кана , всеки налива и мъчно гледа напред.Тишината се прекъсва само от истеричния вой на рекламите,които свършват и става още по-гадно да се мълчи.
Барманката чете “Шок” и дъвче семки,След всяка изпита кана в повече придобива усещането че ще се върне у дома с пари и по-бодро удря химикалката в празните полета на кръстословицата.И тогава Росица изписка.И пред нас бавно се показа от тавана летящ балон.Приближи се,сякаш за да ни се поклони и застина над масата.Едва сега видяхме как цялото заведение е покрито с някаква бледа украса останала от Коледа и как Балонът е бил вързан за вратата.Някакси е успял да избяга и като усмихнат ханджия сега иска да приветства всеки от нас.Аз бях вече омаян от алкохола и можах само да ахна и да се засмея,когато балонът се втурна към масата с барманката.Тя пушеше цигара и балонът се спря на 3 сантиметра от димящата и ръка. Нагло и игриво погледна през рамото и във вестника.Тя охкаше над трудните думи, а той се въртеше около нея и сякаш и викаше “Хвани ме.Спукай ме...ама не можеш!!!!!”.И все така около горящата и цигара,а ние се смеехме на този танц със смъртта. Накрая и тя се огледа сякаш събудена от сън ,засмя се и тогава балонът хвръкна по другите маси.Някъде той усмихна сив човек в изтъркан шлифер,който се усмихна и нежно като дете го потупа за да може да лети и да посети още някое кътче от стаята.На друга маса дядо го погали и му пошепна нещо,и го пусна да лети .И с насълзени очи проследи полетът му към мръсния таван.Нагоре нагоре,където той като уплашено врабче се блъскаше и пак надолу към нас-за да ни усмихне.И пак нагоре,за да се блъсне отново и да се върне при нас,изтрил сълзите си и готов да играе пак с нас.И така щеше да продължи до безкрай,ако не беше твърдата ръка на барманката .Тя го хвана и върза за вратата.Настана пак същата тишина от преди,начесто прекъсвана от взривовете смях от екрана.Хората там си продаваха и купуваха неща,дето им внушаваха щастие.Палячовци се хвалеха с новите си неща,други им завиждаха и всичко беше така цветно и ..да,пластмасово.Красиво,излято по универсален калъп.
Балонът се опита да хвръкне още един път нагоре..но тънкият конец го спря и той застина.И сакаш можехме да видим намръщеното му лице,натъжено от безсилието.Той сиво ме изгледа,когато му се усмихнах на излизане.”Служба,брат ми” сякаш искаше да ми каже.Всичко беше свършило.
Навън зимата беше същата,само дето аз бях по-тъжен.Подхлъзнах се ,прегърнах Росето и тръгнахме в тъмното. За последен път.
В тази година станах на 30.
