Denislaw PanGestrow

...от мига в който си стиснахме ръцете, аз спрях да усещам твърдата земя под краката си. Не съм сигурен, предварително ли бях решил, но потънах в Теб! Както старо корито, продънено - попива топлата, синя, морска вода и намира своето място в непрогледния шир. Където звездици напомнят очите ти, за миг уловени от полъха на нежна магия. Тихо докосване на пръсти в тълпата.

...и запазихме спомена! С него живях дни и седмици. Возих го по влакове, криех го по гари от другите, чуждите - те нищо не разбраха. А през това време лицата ни грееха по-често от улики за искрени чувства - никога не изказани, някак неопределени. Но истински случващи се, разплетени в телефонни нюанси най-често вечер ... твърде често на последък. Така започнахме с "Липсваш ми" - думи които аз свързвах със самотният страх, но всъщност всички болки са сладки отенъци на чистите мисли или радостните сълзи.

...понякога бъркам се и сменям посоката. Защо ли така съм свикнал, да получа всичко от самото начало? Без дори да знам къде съм тръгнал, къде ще стигнем, кога?! Защо изпадам в тази непосилна за разума наркоза, подтикваща към абстинентност? И ако я излекувам по познатият първичен начин - не, не бих бил щастлив! Както тялото държи душата, аз трябва да запазя това което си Ти за мен, още от самото начало. Инъче ще го разпилея от високо, твърде рано...

- Бих искал да имаме време ... ще останеш ли?!

30.10.2011.

*
[/ALIGN]