Denislaw PanGestrow

Завой~

Tuesday, November 6, 2007 8:18:39 AM

“…реката прави завои
без думи, без пейзаж
чистата мисъл, извира от себе си…”

___________________________________________________________________________

…посоки много, но какво когато знаем, че са грешни?
Какво тогава? Когато не искаш друга, а имаш още толкова много под капака, всякакви, но се са ти бледи, а тази прозрачна?
На, кое да кажа благодаря?
Къде е най-лошото да дойде добро? Или просто След най-лошото всичко изглежда просто по-не лошо и на това сме доволни всеки път? Какви въпроси само - глупави нали? (за какво са ми? Ето и още един!
Сега не се познавам! Утре също не се познавам, не съм се срещал още! Не съм видял изненадата в банята над мивката, същата стара изненада, чиито промени не забелязвам, защото я виждам всеки ден.
А промените са плавни, но сигурни като времето... скучно и монотонно, протича в спрелия въздух с бързите завихрения на цигарения дим, който полепва по пръстите ти, устните, дрехите – облича те в бактерициден слой – Колко параноично или чисто казано от другият ъгъл, сякаш ти си вкопчен в него.
Фагоцитиран по собствено желание – Завит с мисли и въпроси, които отшумяват с тона на „не е честно”, който от време на време отбелязва периодите ти на дишане... на чистият въздух, на пролетта дето отмина и лятото, което надникна в кожата ти, но само за малко, защото Ти го измисли с всичката тази синтетика отново в банята и пак пред огледалото...
и е различно макар всичко да си е същото, но движим се, движим на къде?!
На където ти видят очите е най-уместният отговор, защото нали уж свободният човек следвал желанията си?! (да не викам отново другият ъгъл на гледната точка, защото мисълта ще е грубa) – Неошлайфана и суха, като трясък от будилника, който ти напомня че си закъснял, че си тръгнал, но все още не си стигнал..
А има ли го все още? Искаш ли го – Да! Не искаш да знаеш защо, но когато го имаш – Какво?! Какво от това – спомняш ли си?!
Къде отиваш сега, хъхх на шега ще се срещнем пак в банята и дори, когато не си на себе си пак ще се погледнеш и това всичкото няма да ти направи впечатление.
Така минавал денят и денят, и нощта, напомня колко си добър и колко време имаш да даваш още, колко имаш в себе си, колко си получил от този, онзи и ти е тихо сега... само медни звуци долавя вътрешността ти и ти се доспива... и ми се доспива... как?!?!
Като си легнеш дочуваш друга мелодия. Протича по-бързо от всичко останало, пак като цигарения дим.
И се сблъскваш с близките години – Измиваш си ръцете, за да си сигурен, че това не се е случило иначе няма да можеш да се контролираш, ще стане масивно – иска ти са да не те бърка особено и да не казваш на никого!
Заспиваш!
Заспиваш ли? И как е, как е на сутринта питам? Студени стъкла се забиват в очите ти, изтърка се и среброто от тях, защото е издраскано от историите ти – разпилени, от всеки път, който хвърляш на вятъра в онази памет, там на високо всичко се развява...
Кой ще извикаш за да ти помогне да ги събереш? Кой, когато никой не знае освен ти и Ти?
И какво става, кажи ми какво става, кой да пренебрегне тези неща и този път?
Понякога не се ли изморяват? Не набъбват ли тромаво и тежко? За жалост не се пръскат безжизнени и не издържали, просто угасват и после пак...
Мил си на утр!,Беден и щастлив, високомерен и наказан, чувстваш се пийнал понякога, но трезвен отмерваш детайлите. Млад си, но не си непълнолетен – уморен все пак работиш нали?! Свободен и концентриран, понякога твърд, но приятелски за бога!
Тъжно е и се смеят. Смели, но умират от страх... Луд съм и съм на свобода...
Грижа ме е, но нямам спиране, тук съм и наистина ме няма, за жалост съм в Голяма Грешка и Съжалявам... вдигам една ръка да извикам таксито си, а в другата, дими цигара...

Prozrachen... Съдбата е винаги по-силна от всички окови ...