Невежата

„Да не плачем за тоя дето духа”




Малко хора понасят темата погребение.Смърта е страшна за тези , които губят близки или самите те се страхуват това безвремие да ги сполети.
Но това е една толкова интересна територия ,за която знам , че всички ще опознаем , и съм сигурна че би била любопитна за тези , които имат сили да я посрещнат и преодолеят.А може би това е моят собствен страх , който се опитвам да преодолея.А може би това не е страх , а желание да знам.Да знам повече за неща , от които другите се страхуват!
03.01.09
Днес се състоя едно от многобройните ми вече погребения.Не мое разбира се.Мъж на 64 години.Живял самотен в къща в едно селце близко до града в който живея.Мъртва съпруга , дъщеря извън граница и син.
Дълго пътувахме с катафалката, натоварена с кръста и приготвените в наилонови кесийки –питки , бонбони , бисквити и последни (ако може да се нарекат така )”почерпки” от покойния.Разбитите улички отваряха себе си в онзи неповторим и различен една от друга свят на заспали дворове под зимното слънце.Виждаха се прозорци украсени по детски за Коледа,светлинки мигащи през деня.Явно вътре съществува едно или две малки същества , които избщо не подозират, какво се случва на този свят , и изобщо не ги интересува на къде е тръгнала онази дълга , сива и тъжна кола , която току що е преминала през очертанията на веселият им прозорец.
Минахме и до оградите на отдавна разградени дворове, оставили тлеещите стволове на бурени върху пръста си.Къщи , спомнящи си глъчта на поколението с което пораснах, и отдавна изоставени от радоста си.Кухите им прозорци сякаш се взираха в пътя, очаквайки този път колата , която преминава да спре и онези усмихнати млади хора и буините им деца , които помнят да отключат отдавна ръждясалите им ключалки и да препуснат през заспалите димитровчета .
Но този път преминаваше онази сива , тъжна кола.Същата ,която отнесе последното дихание от къщата , която преди години беше дом.
Насъбралите се, сковани от студ хора се размърдаха при вида на катафалката.Дали от нетърпение всичко да приключи в този студен януарскти ден или от онова , което неизбежно трябваше да се случи-последното пътуване на обичаният от тях човек.Това естествено не знаех , но тепърва щях да разбера.
С течение на времето спрях да се впечатлявам от емоциите на опечалените.Сега наблюдавам хората и ми е много интересно да разбера , какво се случва с тях в този момент , когато нещо се откъсва от сърцето им и остава да живее само в спомените им .Словото ,което се подразбира , че отдавна знам наизуст вече не заема част от мисълта и съзнанието ми.Сега говоря, наблюдавайки очите на присъстващите,болката им и дори лицемерието , с което спазват всички (дори понякога глупави за мен)погребални ритуали.
Тясна пътечка , пресякла окалян двор ,в който една замръзнала лоза отронваше последните зърна на неоткъснатите си гроздове, се извинаше в циментирана площадка с три стъпала към неугледно антре.Чердже , което не помнеше годините си въвеждаше в хладно , като музей помещение, което може би е било лятна кухня на семейството в хубавите им години.Стара врата покрита с онзи прах, който може би е събират не само година и две ,се отвори , за да разкрие стаичка три- на два , в която се намираха маса покрита с мушама с щампа на плодове , които отдавна никои не различаваше какви са . Легло , скътано в ъгъла . Печка , която може би днес, от толкова дни е запалена за първи път .Стени покрити с ронеща се вар на едната от които бяха закрепени кукички за релси за завеси , към тях бе привързана тел на която висеше плесенясъло парче плат ,което се повдигна при повея на януарският вятър навън.И естествено ковчег.Лежеше труп на мъж, , облечен в стара жилетка , под която се подаваше фалшива чисто нова риза с изрядно прегъната яка, незакопчана заради брадичката , която подпираше предпоследното й копче.Нов вълнен панталон , чакал предназначението си в гардероба поне двадесет години и леко прояден от молците , които свободно са се приели като част от домакинството след като жената на покойният си е отишла.Обувки , които в последният момент са купени от конфискуваните китайски стоки , за които има вече магазин на всеки ъгъл и струват колкото пакетче дъвки без захар, превързани с мъжка носна кърпичка.
Опечалени баби , може би съседки на покойния , които повече се интересуваха от интериора на дома му , отколкото от самият него, се опитваха да покажат някаква загриженост пред и без това незаинтересованите му роднини.
Естествено моето присъствие като обредчик предизвика леко смущение и респект, които спряха и кокошкарските напътствия към бедната снаха на починалия, която явно искаше целият този селски карнавал да свърши по най-бързия начин.
Дори и най-безмисленият текст , поднесен по подходящият начин би могъл да развълнува и най-безчувственият човек.Именно на това отдадох и сълзите в очите на опечалените.Или може би притежавам талант да разплаквам хората, макар че не ми се иска да е така.Но със сълзи или без сълзи всичко приключва до- „...приемете най-искренни съболезнования...”.
Бързо ориентиране по процедурата изнасяне на ковчег и катафалката пое към вечният му дом.Колата потегли към гробището , а след нея и другите събрали опечалените , които сякаш искаха да стигнат до света на покоя , не заради нещастника легнал в ковчега , а заради покойните си близки , които отдавна не ги очакват.И може би се оказах права.
След дупките по асвалтираният път и кални ями, стигнахме до прокъсана мрежа , която огражадаше селското гробище!Гробарите бяха запалили огън върху отдавна забравен гроб, за да се сгреят.Поклащайки се нервно от крак на крак, потъркаха ръце, щом ни видяха.Този жест изглеждаше точно като-„Паднахте ли ни !”.Стана ми смешно!Всяко гробище си има по един кретен , на който изобщо не му пука какво се случва , и който сякаш вярва , че никога няма да легне в шейната в задната част на тъжната кола.Но за всичко трябва да си има хора!
Суетнята по пренасянето на ковчега, снимката и кръста с името на мъртвия ме разсеяха достатъчно , за да не забележа, че от двайсетината опечалени е останал само един мъж на възраста на покойника , който стоеше замислен и се взираше във все още празния гроб.Дали защото виждаше себе си там или беше достатъчно поил скръбта си с вино , за да не си спомни къде са гробовете на починалите му близки, не знам.Но другите явно се сещаха , защото когато се огледах всички бяха пръснати из цялото гробище, като изоставени от стопанина си овче.Представяте ли си , колко е глупаво да тръгна от гроб на гроб , за да събера миряните , които да чуят двадесетитретият псалм. Явно объркването ми е било доста явно и притесни и гробарите, които мило решиха да ми помогнат в събирането на стадото.Но не очаквайте, че деликатно ходеха до всеки, за да го поканят да се върне, напротив!
-Славо-о-о!Ела тук, ма да ти еба майката!Жената ша приказва!
Явно въпросната Слава, беше близка на гробаря, та му отвърна достойно :
-Що викаш , бе твойто семе пияно!На гробища сме!
Сигурно и аз щях да осъзная че сме тук , ако този диалог не се водеше от петдесет метра разтояние!
Всички взеха да се приближават, под съпровода на лютите псувни , които си разменяха двамата ми герои.Когато се събраха до гроба , явно вече осъзнали за какво сме тук, млъкнаха очаквайки словото ми.
„Господ е пастир мой.....”!Няма да остана в нужда !Из зелени гробища ме води , с червено вино ме опива!
В главата ми бяха тези думи, но не се изкуших да ги изрека!
„...наистина благост и милост , ще следват душата ми......”и един неистов смях се отприщи в съзнанието ми , който едва овладях за да завърша-„...и тя ще живее вечно в дома Господен”.
Хукнах към оградата, за да изляза и и да се насмея.Но явно това е било прието , като нещо друго.Хълцайки през пръстите си , които скриваха лицето ми , усетих прегръдка и гласа на Слава:
-Спокойно мойто момиче!Няма да духаме за тоя дето плаче я!
Дано са ми простили мъртвите , но така избухнах, след тези думи!Което явно накара и Слава да разбере , какво е казала!Тази жена така изцвили от смях , че накара всички да се обърнат.Срещнахме доста укорителни погледи, но така е има си хора за всичко-едни за да плачат от смях и други да се смеят през сълзи!
Тръгвайки с катафалката , разказах на шофьора за ситуацията .И той доста се посмя.Смеехме се на Смърта!Страшно , но в този миг аз наистина вярвах , че никога няма да се возя в задната част на тъжната сива кола.