Ohrid

/продължение/

В същия ден, надвечер, когато бяха заключени затворите се чу външната врата, че се отваря. Ето го и Афуз бей, влизя и пита за мене ключарите на затвора и им казва да ме повикат да слезна долу. Щом слезнах, той ми каза, че след малко щял да ме премести в другата, долнята стая на Заптието, гдето са затворени там наши емигранти българи по работата на Раковски. Там да престоя някое време, догде намери удобен случай да ме изпрати за отечеството (родния град). После малко той излезе. Дойдоха изпратените двама миши, по негова заповед ме извадиха от този лоший затвор и ме заведоха в друго отделение, долу, току до писалището на Голямото заптие. Там се срещнах с нашите българи затворници, които бяха осъдени на 15–20 години затвор. Повечето от тях бяха търговци. Работеха там в майсторската да шият дрехи на затворниците и с твърде долна заплата – за офицери от Голямото заптие, както и на миралая, главния началник на затвора.
Месец май го прекарах в този затвор. Бях писал на господин Геновича да дойде да се видиме и му поисках 500 гроша (100 лева), че като ида в Свищов, да му ги пратя. В затвора, догде да излезнат книжата, останах до 23 юний. Имах случай да се запозная с осъдените по за 15, по за 20 години бунтовници от 1863 година, които са излежавали няколко години в Теманханата. После дохожда и Джордаки да ме види, но нито от господин д-р Чомакова, нито от Христо Тъпчилещов не получих никакъв отговор, нито пък питаха за мене. Тук имах случай да се запозная със свещеника Михаила, който ми разказа за братята Димитър и Константин Миладинови; случката, която предадох по-горе.
На 23 юний ме известиха, че на другия ден ще тръгвам за Варна и Свищов, гдето ще бъда ограничен да живея под гаранция и надзор на правителството.

14. Завръщането ми в Свищов
Когато влезнах в парахода, придружен от заптието, дохожда Стамат Цанков, брат на Драган Цанков, да ме види, но не му позволиха да говори с мен. Пътувахме наедно с господин Дюкмеджиева, родом от Шумен. Той беше съдружник едно време на господин Христо Арнаудов от Габрово. Като стигнахме Варна, се разделихме. Същия ден, рано на 25 юний, заптието ме заведе в дома на управителя. Тогава беше за такъв Абдулрахман паша. Там дойде да визира книжата ми. Щяха да ме закарат пеша до Русчук, но аз, като имах от господин Геновича заетите пари, казах, че ще отида с ширкетя (наемна биржа от дружеството «Ширкет», което тогава носеше пътници). Наеха ми една биржа и от парите, които имах, ми останаха само 15 гроша. Дадоха ми и двама конни стражари да ме придружат «этапным образом». Като стигнахме вечерта на Осман пазар, тия, които ме конвоираха конни стражари, върнаха във Варна. Други конни стражари нямаше там.
защото бяха отишли за Шумен с каймакамина, а ширкетят на другия ден рано трябваше да тръгне, бях предплатил. Тогава нямаше какво да правя, тръгнах да търся някой да ми заеме 15 гроша. Не познавах никого. Отнесох се до един кръчмарии да ми даде 15 гроша и аз се обрекох да ги дам на заптието, което ще ме придружава в биржата до Шумен.
Къде пладне ний пристигнахме в Шумен. Спряхме се пред правителствения дом. Аз отидох да намеря господин Дюкмеджиева, за да го помоля да ме заеме с 15 гроша. Той ми даде 4 беглика (20 гроша). Платих и свободно влезнах в биржата за Русе. От Шумен ми дадоха един майор, румънец, който беше избягал по причини на свалянето на княз Кузо като заговорник и Моамер паша го беше изпратил в Шумен. Сега, амнистиран, се връщаше в Романия.
Стигнахме късно в Разград, гдето преспахме. На сутринта тръгнахме за Русчук и рано, после обяд, пристигнахме. Заптието, което ме придружаваше, ме доведе право при началника на затвора. Като прегледа книжата, даде ги на господин Макри, който беше мюфетишин, и ме попита отгде ме носят Рекох: «От Битоля.» Тогава той ми каза, че и той е от Битоля Разговорихме се и ме разпита за Битоля. Началникът на затвора ми каза, че понеже Мидхат паша е на инспекция до Варна, за да прегледа железницата, която се правеше тогава, иска да ме задържи затворен, догдето дойде Мидхат паша. Господни Макри влезе помежду и каза, че наместникът на пашата е Мустафа бей, муавининът му. Тогава мюдюринът на затвора каза да отиде и занесе книжата на Мустафа бей и го пита какво да прави. Припна да иде завчас с книжата. Не се мина 1/2 час, ето го иде с изплезен език и каза, че Мустафа бей ме вика да отида лично при него, защото съм бил негов учител в Битоля по френски език. Понеже чух само муавинина на пашата, не знаех, че думата е за Мустафа бей. Отидох с мюфетишина господин Макри.
Като влезнахме в хотел «Исляхане», в градината имаше павилион. Там бяха муавининът, тефтердаринът и моабеанджията. Щом ме видя, Мустафа бей скочи изведнъж, искаше да ме прегърне и ми каза по гръцки: «Учителю мой! Ела да се разговориме.» Познах го и му казах: «Извинете, аз сега излизам от затвора, гдето бях толкова време, и не съм в състояние да седна при Вас и говорим.» После той се обърна към тефтердарина и му каза: «Това е моят учител, който ме учи една година френски и аз с този език можах да напредна.» Както мене и той беше в Битоля и пострада от Хюсни паша. Мустафа бей беше управител в Горица и пашата, като доде, искаше да го оскубе с 200 000 гроша. Той не искал да му плати тая сума и пашата го беше задържал и не го пускаше да иде в Горица, а го държеше в града Битоля. В това време се запознахме в конака на Халил паша. Той беше родом от Янина, арнаутин, владееше добре гръцки език и с помощта на този език можа да научи добре френския. Предварително ми се извини тогава, че не може да ми плати, но после, когато земе служба, ще ми заплати каквото ми се следва. Отговорих му, че не искам да слушам за заплата, стига той да научи френски. Предавах една цяла година, без да претендирам за пари. В Битоля следвах да му предавам и той еднаж намери случая да избяга и отиде право в Цариград. После него го бяха пратили като паша на една провинция в Крит и оттамо в 1865 година го назначили за муавинин, помощник на Мидхат паша, гдето се и намерихме.
Разговорихме се в «Исляхането» нещо 5 минути. Обърна се към Макри ефенди, мюфетишина, и му каза да ме остави свободен, да ми даде едно заптие, което да ми пренесе багажа, а мене попита где да ми занесе багажа. Казах му, че ще престоя няколко дни в дома на Драган Цанков, който тогава беше учител в Русчук. Добави: „Сега сте свободен и утре елате у дома на обяд и да се разговорим по-пространно. После, като ме заведоха в жилището на господин Цанкова, аз незабавно отидох на баня, окъпах се, преоблякох се и се срещнах с моите приятели, които дойдоха да ме видят — Стоил Попов, Симеон Златев, Михалаки Стоянович и други още. Ходих и при Мустафа бей, гдето ме гощава и ми каза, когато тръгна, да му се обадя да ми приготви потребните книги и да ми даде писмо до свищовския каймакамин. Тогава правеха тъкмо изпити в русенското училище и аз като че ли се родих втори път. Бях весел и ми беше драго. След като се забавих в Русчук 5—6 дни, дойде господин Григор Начевич от Свищов, за да ме придружи до нашия град. Благодарих му и след два-три дни се видях с Мустафа бей, който даде книжата на един стражарин да ме придружава, а на мен ми даде препоръчително писмо до каймакамина.
Вечерта късно стигнахме в Свищов. Господин Николай Станчев, който беше тогава агентин, мой другар от детинство, ме чакаше на шлепа с нетърпение. Щом излезнахме на шлепа, заптието дойде при мене и ми каза, че ще ме придружи до правителствения дом. Аз му казах: «Добре.» След няколко минути се видях с приятели на агенцията.
Не преди много беше почнал рамазанът и аз стигнах в Свищов през рамазана, средата на месец юлий. Каймакаминът Мюфит бей не беше там. Той придружаваше Мидхат паша по инспекция на шосетата, които се правеха за София, но брат му, като подадох книгите, стана на крака и ми се извини, че Мюфит бей ще доде след два дни и тогава ще ме освободи. Същата вечер, като ме покани да се разговориме, каза ми: «Да не мислите, че ще Ви оставя в затвора? Не. Горе има една стая, в която нощува Мидхат паша, когато дойде. На същия одър ще нощувате и Вий.» Така и стана. При него беше учителят по турски Абдулах ефенди, родом от Ловеч, креатура на Мидхат паша. Ние прекарахме дълго време в разговори и къде полунощ той ми каза, че ще може да излезна горе да си легна.
Рано на другия ден покойният ми баща чул, че съм дошел, и дойде да ме види. Наместникът на Мюфит бея, кадията, дойде да ме види и каза, че трябва да се изпълни една формалност — да дам някой поръчител и така да си отида. Баща ми каза: «Ето, аз съм поръчител. Дайте да подпиша и свършена работа.»
Аз бях безкрайно възхитен, като се видях в отечеството си. Приятели, роднини дойдоха да се видим. След като престоях няколко дни, настоятелите училищни — Григори Начевич и Димитър Г. Анев, мои ученици, дойдоха да ми предложат, че щом почне първи септември, те желаят да направим контракт, според който да поема аз управлението на свищовските училища. Дотогава свищовските училища бяха много занемарени. Трите училища — Преображенското, Петропавловското и Николаевско то представляваха три обособени общини. Касите и сметките се водеха от общината. В Преображенското училище учители бяха Петър Ангелов и д-р Коста Павлов, а в отделенията — взаимен учител Александър от Бесарабия и учителка Матрона, и даскал Тодорана. Даскал Александър беше долу за малките деца. В Долнята махала беше покойният Найден Попов учител, а Николаевското беше само взаимно училище.
Тогава съгласно с настоятелите на училището Григори Начевич и Димитър Анев ний се наговорихме и свикахме гражданите в едно общо събрание, на което аз излезнах и им изложих злите последствия от това разединение. Молих ги да се съединят трите общини в една община. После дълги разисквания гражданите се спогодиха, тъй щото в класните училища учениците разделихме на 6 класа. Три класа в Петропавловското и три класа в Преображенското. Изменихме и системата на преподаването. За пръв път въведохме да се предава по предмети и всеки учител да си избере кои предмети ще вземе. Също и за девическите училища, които бяха три в тия три махали. Аз предприел да предавам и на трите девически училища по един час. Наредихме програмата, разпределихме предметите и уроците през неделята. Главното управление на училищата настоятелите го повериха на мене.
Господин Найден Попов беше и той в числото на класните учители. Познаваше добре турския език. Отначало не можахме да изпъдим Абдула ефенди, който беше в Преображенското училище, едно, че беше креатура на Мидхат паша, и друго, че контрактът му не беше изтекъл. Аз обаче никак не одобрявах да бъде Абдулах ефенди наш колега учител, защото той беше един върл шпионин на Мидхат паша. След като продължавах два месеца, скроих един план да го изпъдим от училището. И тъй се наговорих с някои от по-първите ученици, които направиха един ден демонстрация, че не искат за учител Абдулах ефенди, защото не знаел български и не може предаденото да го превежда. Учениците ми разбраха плана. Наговорени тайно, заявиха, че няма да присъствуват на уроците на Абдулах ефенди. След два дни, във време на предаванието, Абдулах ефенди дойде и ми заяви, че учениците не искат да влезнат в клас и да слушат неговите уроци. Тогава аз влезнах и ги нагълчах, уж че нямам никакво известие за това. После свиках общината и им заявих за това, гдето се случило. Те въртяха, сукаха и най-после дойдоха до заключението да му се плати и да се оттегли, и на негово място определихме учителя Найден Попова да преподава турски език. Това, като се научи Мидхат паша, тъй и управителят Мюфит бей, никак не им беше по воля. Като се освободих още от първия час, дойде каймакаминът Мюфит бей. Заяви ми, че иска да се учи френски език. Приех на драго сърце му предавам уроци, но разбрах, че Мидхат паша го е подбудил да ме има каймакаминът при него като негов учител, за да е в течение на работите или да ме шпионира. Правех се, че не разбирам плана им, и си следвах да му предавам. Съвременно бях и учител в общинските училища.
Така свищовското училище тръгна по един по-редовен път и общината беше много благодарна, като видя, че училището тръгна редовно. През зимата на 1866 година гражданите бяха много весели. В Романия се образуваше комитетът на Любен Каравелов и се готвеха да преминат чети в България, но Филип Тотю прибърза, та изпревари Хаджи Димитра, за да ускори часа на въстанието.
Преди обаче да се развият така обстоятелствата, Мидхат паша искаше да ме вземе в Русе при него, като мислеше, че мога да му служа като шпионин на българското пробуждание. Аз обаче се не показах, че разбирам неговите стремления и планове. Даже през лятото и началото на месец септември дохождаха негови помощници, един млад списател, от когото ще приложа тук негови писма. Той беше почнал да ми пише на развален френски. По такъв начин ми предлагаше да ида в Русе, че такова било желанието на пашата. Избягвах да дам обещание да ида в Русе. Извинявах се, че баща ми е стар, 80-годишен човек, жал ми е да го напусна и още не съм свършил контракта, сключен с гражданите. Мидхат паша обаче не беше спокоен. Той искаше да ме има при себе си в Русе. В същото това време във вестник «Турция», издаван в Цариград от Никола Генчович, през месец септември беше публикувана една кореспонденция от Свищов, в която ме възхваляваха твърде много, а пък се оплакваха от Мидхатовото управление. Стоил ефенди, брат на врачанския владика Константин, и Чорапчиев ефенди бяха негови шпиони и издаваха вестник «Дунав» на български и турски, орган на Мидхатпашовото правителство.
Къде 22 ноември пристигна телеграма до каймакамина от Мидхат паша, в която му заповядваше да ме изпрати колко е възможно по-скоро в Русе. Тази телеграма ми я съобщи каймакаминът Мюфит бей, като ми каза да се приготвя още същата вечер да тръгна за Русе. Тогава беше неделя. Слезох веднага при моя приятел Николай Станчевич, който беше агентина на австрийските параходи. Мюфит бей ми каза, че ще бъда придружен от един стражар, който води още двама престъпници по углавни дела, за да ги предаде в русенската тъмница. Вечерта, като вечерях в агенцията, осъдените бяха в агенцията до табаната, гдето ги пазеше Юсуф, стражаринът. След вечерята параходът не се виждаше. Къде среднощ Юсуф с осъдените заспаха. Ненадейно пристигна параходът и аз оставям Юсуфа, качвам се на парахода и тръгвам за Русе. По доле, гдето е паметникът на переправата, корабът пусна котва и там пренощувахме. Призори потеглихме и след малко бяхме в Русе. Там чакаха 5—6 мюфетиши, понеже прибираха пашапортите. Аз нямах пашапорт и ако излеза, щяха да ме уловят. Но аз не излезнах. Пасажерите си отидоха, почнаха да търсят по стаите и ме попитаха откъде ида. Казах, че ида от Босна и отивам за Цариград. Бях облечен като кятипин и те ме помислиха за турчин. Стоях още и после излезнах до моста и си купих едно кравайче. След това отидох насреща в кафенето Видях, че не се съмняват в мен, и излезнах през другата врата. Отидох при Драган Цанкова, който беше тогава учител в Русе. Щом завих по пътя към Цанкова и видях, че не ме преследват, влезнах у тях. Той ми каза, че не знае нищо.
Отидох оттук към сарая на Мидхат паша. При него беше и от военните паши. Пред вратата на салона, гдето беше Митхат паша, пазеха четирима мюдитиши. Аз се доближих до едного от тях и му казах да извести пашата, че съм дошел и желая да се представя нему. Той изведнъж каза да ида при него и аз, като познавах всичките етикеции на турския обичай и като носех турска униформа на висш чиновник и брада, остригана като турските паши, поздравих го по турски и той ме покани да седна, но според азиатската етикеция чак на третото поканване седнах. Донесоха ми чибук и кафе и след това настана мълчание. След това той ми каза, че Мустафа бей, муавинът, му говорил за мене и че той имал желание да ме види. Отговорих, че като учител не съм могъл да дойда през годината и съм имал намерение да пристигна през ваканцията. Той ме запита за Абдулах ефенди защо го изпъдили и аз му отговорих, че учениците се възбунтували против него, понеже не знаел българския език. Казах му, че положих всичките си старания пред общината, учителите и учениците да остане като учител, обаче това се оказало невъзможно. След това Мидхат паша ми каза, че имало в чуждестранните и цариградските вестници кореспонденции от Свищов, в които съм се хвалил и в които се е упреквало неговото правителство. Отговорих, че такова нещо не може да излезе от Свищов, защото всички са търговци и никой не се занимава с подобни работи. Той ми каза, че как да не е от Свищов, когато пише коресподенция от Свищов. Настоявах, че може да е и от друго място и да е означено така. Това го убеди в справедливостта на моите думи. Запита ме как съм дошъл сам. Казах му, че когато да се кача на парахода, хамалите ми рекоха, че и ония идат след мене, но докато се качат, параходът потегли. С това оправдах пред очите на Мидхата каймакамина, а спечелих и за себе си доверието му. След това ме попита къде съм потеглил и аз му казах, че ида право при него, но мисля да посетя Цанкова. След това се разделихме и ми каза да ида при Одеян ефенди, чиновник по чуждестранни езици, който се сношава с дипломатическите агенти, и му дам адреса си. Одеян ефенди, по народност арменец, щом ме видя, се заприказва с мене и ме попита от дума на дума какво значи това панславизъм. Разправих му отгоре-отгоре какво значи и му обещах, че когато ида в Свищов, ще му изпратя две от съчиненията на С. Роберта — първото в два тома «Славяните в Европейска Турция» и второто — «Славянски свят». Той ме помоли за това и на тръгване и по такъв начин станахме с него добри приятели. Оттук отидох при бившия си ученик Мустафа бей и се видях с него, а оттам отидох у Цанкова.
На другия ден отидох пак у Одеян ефенди и той ми каза, че ще потегля за Свищов, щом ми бъдат приготвени книгите. След два дни Одеян ефенди ми съобщи, че пашата имал намерение да ме види. Оттук отидох при Мидхат паша. Той беше самичък. Повика ме близо до него и ми каза на ухото: «Мене ме викат Мидхат паша. Аз умея да възнаграждавам тия, които ми услужват. Дръж ме в течение на работите, които се вършат в Романия и България, и бъди уверен, че ще те възнаградя богато.» След това ни донесоха кафе и чибук и на раздяла пак повтори същото: «Името ми е Мидхат паша и аз умея да възнаграждавам.» Дадоха ми препоръчително писмо до каймакамина, че съм свободен. Престоях още един ден в Русе и след като се простих с Драган Цанкова, Мустафа бея и Одеян ефенди, който на тръгване ме помоли да му изпратя съчиненията на С. Роберта, потеглих за Свищов.
Първата ми работа, като стигнах в Свищов, бе да предам писмата на Мидхат паша на каймакамина и после да изпратя на Одеян ефенди обещаните книги. След като прочете каймакаминът писмата, отнесе се към мене най-учтиво и още от този момент забележих, че почна да ми отдава голяма чест. След това аз продължих попрището на главен учител в свищовските училища, като същевременно и предавах уроци по френски език на каймакамина.

15. Заточението
Къде месец февруари получихме от Букурещ мемоар, в който се канеше Високата порта да даде свобода и правдини на българското й подвластно население. Ние се събирахме пра дългите зимни нощи и гуляехме ту у едного, ту у другиго. Не след много ме повика каймакаминът и ме попита дали не знам нещо, понеже се чувало вече, че почнали да се организират чети. Аз замазах очите на каймакамина, като казах, че да има нещо подобно, щял съм да съобщя отколе. Не след много дойде в Свищов и Цанков и ми каза, че в Романия се организова чета, която ще замине за България в началото на пролетта. Войвода на тая чета бил Филип Тотю. Научих се, че турците изпратили множество преоблечени шпиони между населението, за да видят брожението на духовете. Един от тях, като се събрал в Габрово с българи в една кръчма, казал: «Вечно ли ще спим ние, кога ще се подигнем да се освободим?» Те му отговорили, че в Романия се организова една чета от Филип Тотю. По такъв начин турците се научиха преждевременно за четата на Филип Тотю.
На първи май всичките учители, на брой 15—16 души, и учениците от всичките училища, около 1200 души, излезнахме да прекараме първи май на зелена поляна. Учениците, построени, си завързаха кърпите на някоя пръчка, което представляваше знамето им. Потеглихме през Червените пътеки, минахме Беляновци, спряхме се под местността Царевец на една поляна, до която се намираше дъбрава. Местността беше очарователна. Гъста, зелена, сочна трева покриваше поляната. Ние се раззположихме на това място и учениците от VI клас, които носеха цигулки, кеменета, кавали, почнаха да свирят. Други пееха, трети играеха, а някои от малките бяха влезли в дъбравата. Но едно време чух, че почнаха да викат: «Смок, смок.» Пратих учителя Георги Бошнаков от Горна Оряховица, който предаваше на малките, да види от що се плашат. Той имаше в ръка един камшик, от едната страна с олово. Като отишел в дъбравата, с помощта на този камшик сполучил да убие смока, чиито уста били пълни с жаби. Изкараха го на поляната и с ножчето си аз му одрах кожата. Той имаше дължина около 6 метра. Кожата му натъкнахме на една хубаво изгладена пръчка и децата почнаха да викат, че неприятелят бил убит, като казваха на смока неприятел.
Късно вечерта се върнахме в Свищов. Едни от родителите на децата ни чакаха на Червените пътеки, а други при пътя за Манастира. Върнаха се всички капнали от умора.
На същото това място, гдето се бяхме разположили ние, във време на Освободителната война бе построена палатката на руския император и оттук преминаха руските войски.
След няколко дни научихме, че четата на Филип Тотю минала Дунава и потеглила към Балкана през същото място, гдето почивахме. Към нея се присъединили още 20—30 момчета от Свищов, които срещнали няколко турчета и ги убили, за да не ги изкажат. Като се научи за това, Мидхат паша потегли за Свищов. Като пристигна, аз го посрещнах на скелята заедно с Николчо Цветков, който водеше най-малката дъщеря на Атанас Станчоолу. Той ме изгледа много криво и като че ли искаше да ме изяде. Отиде в конака, събра агите на мезлиша, а аз отидох да прислушвам зад тях. Бистрото око на Мидхат веднага ме забележи. Той увещаваше агите да не правят никакво клане над християните, защото с това ще усложнят работите. Казваше, че сам ще съумее да дойде дохак на тях. След закриването на мезлиша прати при мене новия каймакамин Даниш ефенди да ме попита дали имам да му казвам нещо. Аз му казах, че желая да го видя, и той ми отговори, че друг път. След това Мидхат паша замина за Търново.
Не след много из града почна да бие всяка минута тревога. Мене ме хванаха пръв и ме арестуваха. След това на Калето всичките затвори почнаха да се пълнят със затворници. Най-напред ме държаха при заптиетата, после ме турнаха в беклемето, а оттам на парахода «Арпад». Тук на парахода «Арпад» много души ме разпитваха какво има в Свищов. Стражата м ине даваше да говоря, обаче аз все пак успях да кажа, че града е ужас, сеч и огън. Това послужи като сигнал да прогърмят много вестници.
Забравих да спомена, че преди да ме арестуват, споходих Велизар Яков, който беше арестуван. Той ме моли със сълзи на очи да го извадя оттам, защото не можал да живее. Отидох и се застъпих за него, обаче ми отговориха: «Ти не знаеш още какво ще огрее тебе, а идваш да се застъпваш за други.» Веднага след това последва арестуването ми.
На другия ден се разнесе слух, че Мидхат паша се връща от Търново. Караулът ме взе и ме заведе на агенцията да си извадя билет. Качиха ме на парахода и потеглихме за Русчук. Султан Азис, който в същото време пътуваше по Европа, беше пристигнал във Виена и оттам го очакваха да пристигне в Русчук. Набързо ме заведоха при мютесарифина Есад паша и той веднага, като ме изгледа, каза: «В затвора.» Там престоях около 40 дни. Бях ограничен да не приказвам с никого. Водиха ме три пъти на военното съдилище да ме разпитват. Аз отказвах, че имам някакво известие за това, което се е случило, и и че като учител аз нямам време да ходя по такива работи. Освен това бях под строг надзор на каймакамина. Водиха Иордана Гергицов и го питаха дали и аз съм вътре, понеже той ги беше издал. Той каза, че не съм бил намесен с тях. При все това, като ни извадиха всичките в присъствието на консули и да ни кажат присъдите кой с какви наказания се наказва, да мене като дойде ред, сам Мидхат паша каза, че за мен не се е доказало нищо и че той уж щял да ме задържи в Русчук, и пак ме върнаха в затвора. После няколко дена, къде 15 юний 1867 година, дойдоха и ни казаха, че ще ни изпратят за Цариград. В същия ден по пладне извадиха ми от затвора на площада пред конака на Мидхат паша и на мютесарифина, от всяка страна оградени с войска, със синджири на врата, и ни подкараха за станцията на железницата. Оттам тръгна железницата за Варна.
Пристигнахме във Варна и право ни заведоха в затвора. Горещината беше ужасна. Тук кипеше войска, народ, чиновници, които идваха от Цариград през Варна за Русе, за да посрещнат султана. Нас ни затвориха в един ужасен затвор наедно с катилите (осъдените по углавно дело). На другия ден, като преспахме във Варна, ни извадиха и право на австрийския параход «Меркурий». Там капитанът любопитствуваше да ни види. Аз му отговорих по италиански и той се спря да ме разпитва по-надълго каква е работата. По името му — Безкучи, познах, че е славянин. Той заповяда да ни свалят веригите, понеже там било австрийска земя и не се позволява да се оковават политиките престъпници. Отпусна по две порции на момчетата, а мен повика да ида долу заедно с него, за да си поприкажем по-надълго. Покани ме да вечеряме наедно. Беше с нас и един богат търговец от Петербург — Рудоканаки, с дъщеря си. Къде среднощ се срещнахме с друг един австрийски параход и нашият капитан ми предложи по сръбски да ме премести на оня параход заедно с кореспонденцията и да ида в Одеса. Аз му благодарих, като казах, че съм невинен, и вярвам, че ще се оправдая много лесно.
Нощувахме в морето. Рано сутринта влезнахме в Босфора и ни извадиха на моста. Другите другари, за да покажат, че не са отпаднали духом, вървяха трезвени и пееха, отивайки в Голямото заптие. После, като ни записаха, настаниха ни в долнята страна на затвора, който аз познавах по-преди. Там бяха и и затворените по търновското въстание през 1862 г.
Ще се спра да разкажа някои сънища, които аз сънувах и които ме предизвестяваха, че ме чакат трудни времена.
През зимата 1867 година, когато всичките в града бяха много весели и всяка вечер имаше вечеринка, събирахме се в къщите на Начевич, Яни Станчев, Каракашев и др. и гуляехме. През мсец декември 1866 година забелязах, че нашето куче вечерно време много виеше, предсказание за нещастие. От къщи много се безпокояха, но аз не обръщах никакво внимание. Ето какво сънувах: представляваше ми се едно място, много кално и плъзгаво, и аз потънах до гуша в яма с рядка кал; след извънредни усилия сполучих да излеза от калта и тя лека-полека се очисти, остана само на десния крак, на големия пръст малко кал; пред мене вървеше един човек висок, облечен с дълга руска дреха, която сега наричат «менчиков»; приличаше много на княз Менчикова, когото бях видял в Цариград, и в ръце държеше гола сабя. През същата зима сънувах, че съм в Горнята махала, въз Велишана, както беше тогава пазара, в един дюкян на един халачин (памукчия). Дюкянът имаше до 20 метра дълбочина. В двора турци се кланяха като в джамия, а Мидхат паша стоеше на входа на дюкяна. Множество народ пълнеше улиците, а мене ме караха стражари и ме извадиха пред Мидхат паша, който беше седнал пред този дюкян. Няколко минути имахме спречквание с него. После се чу гласът му: «Вземете го!» Пред малкия площад на Велишана чакаше народ. Качиха ме на един кон. В това време се чу глас от небето: «Акия», после се чу «Багдад» и най-после се чу «Ангора» и гласът се изгуби в небесното пространство.
Когато бях в Битоля и почнаха гоненията против мене, често сънувах сънища, от които си спомням следующите: уж че съм в един неизвестен град и вървя през тържището; над мене едни ножици, колкото 4 метра големи, и се подвирах под тях и ножиците от само себе си се затваряха и отваряха; от тая улица преминах през друга; зидовете от дясната страна бяха полусрутени и направени от турски глави на старите еничери; главите се местеха, като заминавах, и си въртеха очите, а полусрутеният зид не падаше.
Особено ми направи тогава впечатление и следующият сън на 12 априли 1866 година, когато щяха да ме дигат и да ме изпращат. Сънувам, че съм в един град с една дълга улица. От двете страни дюкяни и тържище. Събрали се хора, които ме гледаха с учудване, а аз се носех от една невидима сила над земята, до един метър. Хора разни ми принасяха бастуни и дъждобрани, а аз се чудя как се нося така във въздуха и вървя към юг. Отсреща моята квартира се виждаше Бабини планини — Бабуна, и когато тая невидима сила ме носеше така, заваля дребен дъжд. Тази сила ме прехвърли по този начин над Бабуна, по посока към Солун. От двете страни се виждаше цяла Македония във вид на гъста гора, която на всяко клонче имаше запалено по едно кандило. Всичко беше като в огън, но светлината беше величествена. Като погледнах към небето — цяло бе покрито със звезди една до друга и аз от възхищенне извиках: «А-а-а ... ». Така се и събудих. Това ми даде убеждение, като станах и се прекръстих, че учебното дело ще захване дълбоки корени и българският език ще се въведе, както в черквите, така и в училището. Това ми вдъхна голяма надежда.
Такъв един забележителен сън сънувах през зимата, когато изпратиха другите осъдени на заточение в Диарбекир, а мене оставиха сам в затвора. Сънувах, уж че пътувам в неизвестни места и че земята захвана да се търси и да се подига под краката ми една висока планина, коническа. Височината й надминаваше 1000 метра. На върха на планината се образува като един мавзолей и един турски миралаин стоеше и аз гледах този мавзолей и се събудих. Това ми даде надежда, като се интересувах много за българския черковен въпрос, че той ще порасте и народът ще спечели доста от правдините си.
В затвора стояхме от 15 юлий до 8 декемврий. На 8 декемврий, същата година — 1867, сънувах пак, че яздя на един кон и се качвам по един стръмен хълм в един стар град и излезнах горе на върха. Конят, когато се качваше, с краката си трошеше камъне, които се търкаляха надолу. Оттам гледах аз града, който ми беше неизвестен. Имаше сводове, покрити с олово като цариградския безистен Узун чаршия. Аз се събудих и се чудех какво ли значи този сън.
На друдия ден, 9 декемврий, дойде чиновникът и ми съобщи, че е дошел вече излезлият ферман, според който се изпращам на заточение в Ангора. Рано сутринта на девети ме изведоха с малкото ми багаж долу на моста при митницата. Качуха ме на парахода, който отиваше за Измир (Никомидия). Цял ден пътувахме и не можахме да стигнем, защото единият казан на парахода се повреди и чак вечерта късно сполучихме стигнем в Измир. Сега за Ангора има железница, но тогава нямаше. Щом излезнахме на сухо, поведоха ме в затвора и ме предадоха на ключара.
На сутринта дойдоха да ме потърсят от управителя, някой си Масар паша, който искал да ме види. Щом дойде в писалището на сарая, в административното седалище, представих му се. Той ме покани да седна и ме попита защо Мидхат паша ме праща и защо ние не стоим мирно там в Свищов. Казах му, че населението е силно възбудено против гръцкото духовенство и иска да има свое народно духовенство. Той си помисли малко и каза: «Според мене вий имате право, защото гърците са народ вероломен и не би трябвало да се сношавате с тях, но защо още турското правителство не ви удовлетворява, а протака работите, мене не ми е известно,» После ми каза, че мене ме пращат в Ангора, но не са отпуснали пари за пътувание.
Ако искам, мога да си взема някой кон под кирия и мюлязиминът ми да ходи пеш. Аз, понеже имах спестени, пришити на дрехата си пари, не му казах, че имам пари, но му рекох, че ще намеря от някой българин в града. През деня ми позволи да излеза из града Никомидия със заптие. Купих си 6 чифта дебели вълнени чорапи и обух трите чифта.
На другия ден тръгнах, придружен от мюлязимина Мехри Чауш. Аз възседнах на коня, а той вървеше отзаде ми пеш. Тръгнахме от Измир. Вечерта пристигнахме в село Сапанджа. Там селата по пътя, отстрани, са много рядко и само от вечер на вечер срещаме някое. Сутринта тръгнахме за Геиве, без да чакаме катърджиите. Селото е доста голямо, населено с православни арменци, които си имат черква и турците ги наричаха хайхорум. Те са гръко-арменци, също като нашите гръкомани. От Геиве тръгнахме да се качваме по Витинийските планини, но времето беше много лошо. Валеше сняг и ние пристигнахме под планината Тараклъ. Имаше страшна виелица и ние останахме да нощуваме под планината. Оттам на другия ден поехме да се качваме по планината, която беше по-висока от 1000 метра и без всякакъв път, като зимаме за път една козя пътека. Лошото беше, че по същата тая пътека идеха 170 коня от Багдад, натоварени с пари, които бяха взети от данъка на населението и се караха в Цариград. Конете бяха развалили много пътя, така че беше много мъчно и опасно да се пътува. Една невярна стъпка на коня и той заедно с ездача би полетели в страшната пропаст. Покрай пътеката имаше като бездни дълбоки долове до 300 метра и ако човек би паднал, тялото му би станало на парчета от острите ръбове на зеющите скали. На върха, който се спряхме, имаше беклеме и там се срещнахме с Шукри паша, който придружаваше хазната. Въпреки всичките мъчнотии вечерта стигнахме в селото Тараклъ благополучно. Дойдоха някои от турците чорбаджии и от местната власт да ме видят. На втория ден станахме и почнахме пътешествието по стръмните хребети на планините с риск на живота. В Торбали, друга станция, решихме там да се спрем един ден на почивка. Цял ден почивахме в едно сгодно и топло турско кафене. На другия ден излезнахме от Торбали и тръгнахме за Кюстебек. Като минавахме за Кюстебек, мюлязиминът ми показа колибата на страшния разбойник Кьороглу, който се противил на султана и върлувал и разбойничествувал по тия места. Той е същият, който се възпява от турските апища (поети). После на другия ден тръгнахме за Налъхан, друга станция. Преминахме моста, гдето тече реката Сангариус, по турни Казъл ермак (Червена река), един буен пълноводен поток, който се удавил Фридрих Барбароса в похода му против мюсюлманите във време на третия кръстоносен поход. Оттам поехме за Чаирли хан. Стигнахме късно в селото. Там нямаше къде да пренощуваме, понеже цялото село спеше.

/продължение/

В същото това време бяха дошле двама упълномощени от Кукуш граждани: Нако Станишев и Атанас Гогошавалията, които 7—8 месеца преди да дода в Цариград, стояха като пълномощници при патриаршията. Настояваха да се махне владиката им, който беше полянски (дойрански) и кукушки владика, брат на Мегас Логотет, главен секретар на вселенската патриаршия. Този владика беше много голям развратник. Християните от тия епархии бяха пропишели кански. Вържеше развратни жени в митрополията и в Кукуш, и в Дойраи, В кукушкото училище преди моето отиване там е бил един учител, който никак не одобрява неговите постъпки. Този фанариотин владика дойрански и кукушки, според както ми разправяха после гражданите в Кукуш, подкупил една циганка — публична жена, която отишла в празничен ден рано пред вратата на учителя и чакала. Нощната стража минала и я видяла там (разбира се, скроена от владиката примка) и я попитала що търси. Тя казала, че учителят я имал цяла нощ и я изпъдил, без да й плати. Нотната стража потропва, учителят отваря и стражата посред чаршията го завежда в затвора. Народът, като видял това, се погнусил, а владиката заявил, че такъв учител не приема да го има, и го изпъждат. И покойният Димитър Миладинов, когато бяхме в затвора в Битоля наедно, ми разказваше за този владика ужасни работи. И него се е трудел много да го компрометира, но аз това ще го кажа, когато дойдеме за Миладинова. Нако Станишев и Атанас Гогошавалията дохождаха сека вечер в Пера на Caf? de francais, както и в Балкапан, гдето се събираше тогава българската инцелигенция, и често с Драган Цанкова настрана си приказваха. Като ги гледах няколко пъти така, полюбопитствувах и попитах Цанкова, що за хора са тези. Каза ми, че са българи от Кукуш, градец от Солун на 6 часа, и че стоят от 7 месеца и ходят ту в патриаршията, ту в руското посолство да настояват да ги освободят от тогози развратника и да им дадат български владика. Понеже имах време свободно, аз се срещнах с тази депутацня и непрестанно ги разпитвах. Те ми разправиха всичко подробно. Една вечер с Цанкова се разговаряхме за тази работа. Каза ми, че е много зает и не може да им съдействува. Тогава аз стъпих на крак и се срещах често с тази кукушка депутация. Най-после додохме до заключението, че трябва да направим постъпки до папата. Поразговорихме се с Цанкова повторно и като видях руския посланик, че не зима никаква инициатива да им се даде български владика, отидох в българската черква в Галата при йеромонах Партения, родом от Галичник, Дебърско. Дълго време разговаряхме и решихме да направи той едно копие на прошение до папата от страна на кукушените, за да искат да се съединят с римската черква, без да изменяват нещо на вярата си. С една дума, да се състави една униятска черква. Казах, че него ще изберем за кукушки владика, щом се уясни този въпрос. Направи ми копие, без да го подпише. Аз го зех и го показах на Цанкова. Той го одобри. Предадох го на Нака Станишева и другаря му, които, без да се бавят много, тръгнаха за Солун и оттам за Кукуш. Там като отишли, съобщили го на обществото и те го приели, преписали го от името на Кукушката епархия със 110 подписи и печати.
В Цариград нямаше никакво известие. След 2—3 недели в «Прес д'Ориан», вестник, който държеше страната на българите и защищаваше българската кауза, се появи една дописка от Солун. В нея се разправяше надълго и широко за постъпката на кукушаните, за Дойранската епархия, която заедно с Кукушката изпратила депутация в Солун и заявила, че искат да се присъединят към католическата черква.
Съвременно пристигна от Солун господин Тюрок, началник на лазаристката мисиона в Солун, с това прошение. Без да зная нещо, на следващия ден, като отивах в «Сан Бенедето» да се срещна с господин Ваклидова, вратарят ми каза, че господин Фавериал от мисионерите в «Сан Бенедето» ме вика горе. Аз веднага се качих горе и почуках на вратата на господин Фавериала. Той ми отвори и ме прие твърде ласкаво. Заведе ме в приемната стая — един голям салон, гдето бяха събрани до 20 и повече мисионери католически. Щом влезнахме с г. Фавериала в салона, те станаха, както господин Боре, така и другите. Аз им целунах ръка и седнах. След едно десетминутно мълчание господин Боре ми каза, че благодат божия е огреяла българския народ. България иска да се присъедини към светия престол и тази постъпка я правят първо кукушаните и ако е рекъл господ, ние се молиме богу да се по-скоро присъедини българският народ към светия престол. Представи ме на г. Тюрока, който донесъл прошението. По заповед на епископ Брунони в Цариград поръчано му е било да придружи господин Тюрока в Солун и да отиде в Кукуш да разгледа тая постъпка по-отблизо и на самото място. Понеже ме познаваше още от Свищов, искаше да ги придружа като преводчик и като комисар на българите, желаещи да се присъединят. Смятал, че ще мога да изпълня тая мисия — с тях да идем в Кукуш.
Аз с полунерешителност му отговорих, че се усещам неприготвен за една такава висока и деликатна мисия. «Не бой се — ми каза господин Боре, — бог ще ти помогне.» Тогава станах и казах, че приемам и ще се трудя с божия воля да сполучи мисията. В същия ден господин Боре отиде при епископа, господин Брунони, взе писмата и оттам — във френското посолство при г. Тювеиел, тогавашния френски посланик. На 12 септември 1859 година вечерта, часът 5 по европейски, тръгнахме за Солун — господин Боре, господин Тюрок и аз.

10. С мисия до Солун и Кукуш
На 14 септември стигнахме рано в Солун. Пътуването ни беше много приятно. На 13 септември излезнахме от Дарданелите (Чанак кале). Възхитен и възрадван, си припомних за Дарданелите (Хелеспонта), за които бях чел в гръцката история. Местностите ми напомняха, когато още учех географията. От дясната страна като отивахме, оставаше Енос. Срещу ни бяха островите Лимнос, Имброс, Самотраки и Тасос, а от лявата страна малоазийските брегове. Додохме до Света гора и рано на другия ден влезнахме в Солунския залив. В парахода се запознах с господин Фонтон, тогавашен руски вицеконсул в Чанак кале, който отиваше също в Солун. Френският параход хвърли котва в пристанището срещу Солун. Не можах да се нагледам на солунското пристанище, особено като си припомних, че тук е отечеството на св. Кирил и Методий. В същото време ни оградиха много варки с посрещачи католици, които идеха да посрещнат господин Боре. Излезнахме на пристанището. Там друго множество ни чакаше. Надпреварваха се да целуват ръка на господин Боре и Тюрок. Оттам ни заведоха право в масионата на лазаристите. Вечерта ни нагостиха и покана дойде от господин Тисо, френски генерален консул в Солун. Бях уморен и не отидох, но на другия ден учителят, който предаваше гръцки език в училището на мисионата, ме покани, ако обичам, да изляза и да се разходим из града Солун. Най-първо ходихме в преобърнатата на джамия православна черква «Св. Димитър», гдето е гробът на светеца. После излезнахме на тържището. По-много от населението, което срещнах, е евреи, турци, туктаме гърци, а още по-малко българи. Тоя ден го прекарахме в разглеждане на града. Късно вечерта дойде да ни извести драгоманинът от френското консулство, че книжата от турското правителство са почти готови и че на другия деи можем да тръгнем за Кукуш.
Рано на 16 септември излезнахме от Солун. Тъкмо когато щяхме да излезем, дойдоха и ни казаха, че с нощесния австрийски параход е пристигнал дядо Иларион Макариополски. По пътя за Кукуш, на север от Солун, беше много приятно. Господин Боре, аз и господин Шоде по на един кон, а подир нас вървеше гавазинът от консулството с едно заптие. Като изминахме нещо до 1 час от Солун, под сянката на няколко дървета на една височина спряхме да позакусим. Слезнахме до едно изворче и седнахме да похапнем. Аз не можах да се наситя, като си спомвах за миналите времена, които ми напомняха битките около Солун и особено за нашите двама равноапостоли св. Кирил и Методий, които са измислили азбуката. В това също време съгледахме отдалеко, че идат двама на кон и едно заптие с мекере, натоварено с калабалъци. Разбрахме, че те трябва да са дядо Иларион и Григория, русчушки митрополит по-после, който беше негов архидякон. Бърза ха и искаха да ни надминат. Като минаха покрай нас, поздравиха ни и продължиха пътя си.
Половин час след почивката яхнахме на конете да стигнем до вечерта в Кукуш. Разстоянието от Солун до Кукуш е 6 часа, все на север. Два часа преди да се мръкне, ние наближихме Кукуш. Аз попитах господин Боре позволява ли ми да отида напред и се видя с господин Нако Станишев. Той одобри моето намерение и ми позволи да ида. Бутнах кончето, припнах и твърде скоро пристигнах край Кукуш. Конят ми бе станал вир вода. Щом додох до града, съгледах един човек, който поливаше градината си край градеца. Повиках го и го попитах знае ли къщата на господин Нака Станишев. Той каза «да». Тогава му дадох един грош да ме заведе там.
В четвърт час аз бях в къщата на господин Нака Станишев. Намерих го на двора, че се разпореждаше нещо със слугата. Поздравихме се и му казах, че господин Боре и Шоде идат след мене да вземе мерки и свика гражданите да ги посрещне. Денят беше събота. Щом излезнахме из тържището, гдето имаше пазар, той пътьом се отби на 2—3 места и каза на ония да идат и кажат на свещениците колко може по-скоро да се облекат и излязат, че иде господин Боре. В пет минути чаршията се затвори. Всички рукнаха да ги видят. Мълчишком заминаха да ги видят, като казваха, че идат Папата и Наполеон, и едно огромно множество се фукна да ги срещне. В това време четирима свещеници с херувими и серафими и учениците около 300 души с черковни песни потеглихме към една широка поляна, наименована от Димитър Миладинов през време на тамошното му учителствуване «Станислава». Срещу нас отдалеко се зададоха господин Боре и Шоде. Начело бях аз с господина Станишева и другите съмишленици, духовенството, децата от училището, начело с учителя Андроник, българин от Охрид, и Неофит, калугерче от светогорските монастири — взаимоучител. Аз напред на гражданството, като приближихме, с уважение целунах ръката на г. Боре и г. Шоде. Така постъпиха след мене Станишев и другите граждани. После захванаха и свещениците да се ръкуват, а децата се изредиха да целуват ръцете им. Почти целият панаир, граждани и гражданки бяха излезли. Полето беше пълно с хора. Ние триумфално напредвахме към черквата, която е край града. Отсреща на височините е митрополията, а до черквата — народното училище с една широка градина. Там се спряха току до черковната врата и аз стъпих на едно високичко място на един камък и държах слово, което трая повече от 1/4 час. Казах на народа, че в дните на султан Абдул Меджида ние сме щастливи да се видим освободени от фанариотското иго и припомних на присъствуващите, че след толкова векове ние подаваме ръка на римския първосвешеник папа Пий IX да се съединим, както сме били по времето на цар Бориса и царя Асеня. Католическата черква и православната черква ще станат едно.
Оттук влезнахме в училището и народът си разотиде.
В това също време гледах как слънцето залезваше зад Олимп и обливаше със своите златни лъчи цялото множество и града. Съгледахме двама с господин Боре как отгоре, от Митрополията през спуснати пердета гледаха дядо Иларион Макариополски и 3-та владици, които бяха дошли да разгледат и разпитат по заповед на патриарха за желанието на кукушкото население. Вечерта уморени се оттеглихме — те да молят богу и да спят, а аз отидох у господин Нака Станишев, който ме беше повикал и гдето се бяха събрали наши съмишленици, по-първите граждани, за да размислим какво трябва да се прави. Казах им, че постъпката се направи и сполучливо. Може патриаршията да обещава много, но ние да и й вярваме, защото тя, щом види, че сме развалили това съглашение, ще гледа полека-лека да ни вкара във фенерската патриаршия. Ние имаме нужда да си имаме наше духовенство и патриарх, което да познава само римския папа за глава па черквата, а останалото да остане по нашия ред — литургията, богослужението, както са били по времето на цар Бориса и Асеня.
На другия ден аз отидох с господин Нака Станишев да направя визита на дяда Илариона. Тамо бяха и тримата владици. Поздравихме се с дяда Илариона, а другите 3-ма стояха настрана и мълчаха. Отвори се дума за въпроса, който е на дневен ред. Доста се препирахме с дяда Илариона. Том твърдеше, че ние трябва да държим наедно с гръцката патриаршия. Аз не му давах дума да се каже за примирение. После малко взехме и с другите владици да говорим ту на турски, ту на гръцки, ту на български. Разправяхме се дълго. После, като разговаряхме там до два часа, аз станах и си отидох с Нака.
Ние, господин Боре и аз, по негово желание направихме на по-първите граждани в Кукуш визита. Той се разговаряше ту на турски, ту на гръцки, но слабо говореше по турски и гръцци — едвам колкото да се разбират. Повече от разговора го водех аз.
Преседяхме около 2 недели и в това време правехме често визити. Едни ден отидох с господни Нако и другите граждани да посетя манастира «Св. Георги», който е твърде близо в планината, и щом влезнах, съгледах над вратата на черквата гръцки надпис. Покачих се и го унищожих.
В свободните си часове пишех кореспонденции до вестник «България», като описвах всичко, което се е случило, тъй и за хода на тази наша мисия.
Ходихме заедно с Боре и направихме визита на мююдюрина (градския управител). Често пъти се разговаряхме с господин Доре за впечатленията, които ми е направила тая мисия в Кукуш. Настоявах да го убеждавам, че целта, която гоним, не може стана отведнъж. Градът и цялата епархия е на наша страна. Населението е пропищяло кански от тия владици и не иска да чува за тях. «Сега трябва да гледате и се споразумеете с Рим и Париж да се отворят тук училища и пансиони и за момичета, и за момчета. Да се вземат по няколко деца момчета и момичета и да се изпратят в Париж да почерпят оттам висше образование и да се направи една болница. Населението е готово да Ви последва, стига да му улесните да се образова, и делото полека-лека ще върви напред. Такива работи не се вършат веднага.»
Господин Боре всеки ден пишеше в стаята си и поддържаше кореспонденция с Цариград, Рим и Париж и в това разстояние, през което седеше там, той се споразумя и с Цариград, и с Рим, и с Париж. Каза ни: «Теренът е готов, но ще се чака време.» После ми каза, че се е решил да се върне в Цариград, и ме попита мене какво намерение имам аз. Тогава му казаx, че съм решен да вървя напред. Целта ми е Битоля. Ще отида там да отворя едно българско училище. Битоля е почти център на турските владения в Балкански полуостров. Там има валия. Валията е почти за цяла Македония, без Солунския винджак. Да се върна в Цариград, какво да правя. Тогава той ми каза: «Че Вие пари нямате.» Аз му отговорих: «Да.» В Цариград напоследък бях останал с една турска лира, която заех на Цанкова. Той имаше голяма нужда от пари и когато тръгвах, развали я и три меджидиета даде на мене, а две зема той. Господин Боре ми каза: «Вашето решение е свято, но е пълно с опасности. Вие там без едно покровителство не ще можете да се задържите. Затова аз ще Ви дам препоръчително писмо до супериора (началника) на лазаристката мисиона господин Лепавек. Той ще Ви помага, за да достигнете Вашата цел.» После извади и ми даде 30 наполеона, за да имам за по път. Благодарих му и на другия ден се приготвиха да се върнат обратно за Цариград.
По същия начин както го посрещнаха, така славно го из пратиха кукушани, но една епизода се случи много смешна. Господин Шоде, който владееше добре флейта, учеше децата да свирят по латинската литургия песни, които се пеят на погребение, за да събуди в тях ревност към музиката. Деца та бяха доста напреднали, без да знаят значението на тия черковни песни. При изпращането децата, без никой да им внуши това, на полето «Станислава» помежду другите наши черковни песни запяха и една латинска песен, която се пее на погребение. Това много учуди г. Боре и г. Шоде. А аз се направих, че не зная нищо, и тъй се свърши мисията на господин Боре.
Престоях още два дни и си наех кон и човек да ме води за Дойран, Неготин и Прилеп. Тук ще помена и за Кукуш пак, че имах случай във времето, до когато бях там, да се науча за Миладинова (Димитър), който е бил там учител, и за брат му Константин, когото бе изпратил на наука в Москва. По-подробно твърде интересни неща ще изложа после, когато дойде реда да говоря за Миладинов.

11. Учител в Битоля
Нако Станишев ми даде препоръчително писмо до Димка Радева в Битоля. Тръгнах къде 4 октомври за Дойран — местност твърде хубава, до езерото, в което се лови хубава риба. Там престоях около 2 часа и потеглихме за Неготин. Денят беше пазарен. Щом пристигнах, панаирът се беше разотишъл донегде. Накупих прекрасни нарове (калинки), и то твърде евтино — 20 пари оката. Видях, като се свърши панаирът, хора, които бяха донесли жито за продан. Понеже годината беше плодородна, нямаше много купувачи и те го изсипаха на земята. На въпроса ми защо го хвърлят, ми отговориха, че нямали що да го правят.
На другия ден минахме край Ваташан и Кавадарци, големи паланки, места прекрасни, оризарници (чалтиди), разработени места чудесно, но гористи местности няма толкова. Преминахме Вардара и през село Петриче стигнахме в Прилеп. Денят беше неделя. Къде вечерта влизам в града и когато минавах през главната улица, от една черква излизаше сватба. Невестата беше на кон. Обичаят е там, като изкарват .невестата от черквата, всичкият се стекъл народ да пее особени за тая цел песни. Това ми направи дълбоко впечатление.
Надвечер в неделята няколко от по-първите граждани се научили за моето дохождание и додоха да ме видят. Надълго се разговаряхме за положението на българския народ, неговото тежнение, притесненията на патриаршията и гръцкото духовенство, интригите и пр. На втория ден посетих училището. Тогава главен учител беше Йордан х. Константинов от Велес, който сегиз-тогиз пишеше кореспонденции на «Цариградския вестник». В стаята му съгледах една голяма лавица, която обхващаше 3-те стени, пълни с черковни и литургически книги, също стари ръкописи, които задигнал под различен предлог като непотребни от различни манастири. Той ми се хвалеше, че е в кореспонденция с белградското читалище и че го е снабдил с много книги, стари и интересни, които сега намират в библиотеката на това читалище. По неговите респонденции, които четях в «Цариградския вестник», можех да съдя, че е оригинален човек. Във Велес го прекарват Йордан Чунов. Той се дърли много с гърците, гръкоманите, но те не мигат от неговите тупурдии. Разговорът му беше много несвързан. Захващаше го, а не завършваше.
На другия ден като отидох при него, взех си сбогом и му казах, че отивам в Битоля да отворя българско училище.
Като се върнах в хана, намерих игумена на Трескавицкия манастир, който беше дошел да ме види и ме покани в манастира. Беше изпратил и кон. Много му благодарих, че намерих случай да видя този манастир. Той е вън от Прилеп на един километър, на един хълм. Манастирът е стар, защото игуменът ми показа на зида, на юг откъм черквата, един стар надпис на Стефан Душана, сръбски крал, който е идвал там и го е посетил.
На другата вечер аз благодарих на дяда игумена за неговия добър прием и той беше тъй добър, щото не ме остави да си наема кон, а ми даде манастирския кон и манастирското заптие да ме придружи до Битоля.
През нощта пътувахме от Прилеп до Битоля. На разсъмване пристигнахме и като поспах, станах да ида и направя визита на господина Лепавек. В Битоля влезнах с европейски костюм, с шапка, а не фес, който бях разменил с Драган Цанков, като ме изпращаше. В мисионата попитах за началника господин Лепавек. По една случайност той беше долу в една стая и слугата му извести за мене. Дадох му писмото, което ми беше дал господин Боре, и се разговорихме нещо близо до един час. Казах му моето намерение, че дохождам в Битоля с цел да отворя едно българско училите. Понеже знам, че гръцката пропаганда от Атина и фанариотският битолски владика ще гледат да ми попречат по всеки начин, затова съм решен да се споразумеем, щото това училище да се отвори в мисионата. Той каза: «На драго сърце», но попита ме каква плата ще искам. Казах му, че плата не искам, но да ми отпусне помещение, защото там имаше доволно празни помещения, без да плащам кирия. За движението сред българите по присъединяване българската черква към римската ще му бъде необходимо да се научи български и аз му обещавам да му предавам уроци по български език както нему, така и на другаря му господин Касани, а в замяна на това ще ми плаща 500 гроша месечно и ще ме улесни да изпиша от Пловдив нужните български книги. Тъй като имам леглото и храната си, ще мога да постигна целта си да събера ученици безплатно да ги уча на български. За него беше ползата, че в мисионата ще се отвори българско училище под покровителството на френското правителство и че ще се ползуват учениците от френски език и ако поискат някои, мога да им предавам и на гръцки. Той се съгласи напълно на моите предложения, тъй щото аз имах пълна свобода на действията си. Френската мисиона се намираше всред града, на самата местност, гдето е бил манастир, и оттамо се тегли названието на града — Манастир, а по български — Обителя.
През времето на Кримската война това място е било пусто (празно). Местният валия, който тогава европействувал малко, съгласно с маршала Черкез Абди паша поискал да направи тамо като един вид хотел с гостилница, билярд, кафене казино, за да дохождат там консулите и техните чиновници и с това да привлече и чиновниците на турското правителство, защото Битоля беше главен пункт от военна точка зрение за цялата европейска Турция. Тамо бяха издигнати от време пространни казарми, които да събират до 2 полка кавалерия, артилерия и пехота. Имаше и болница, превъзходна за тогавашните времена, и военно училище (мектеби идадие). Беше седалище на много паши и бегове, така също на военни и цивилни чиновници от битолския санджак. От битолския валия зависеше и Скопският санджак, тъй щото там можех от всяка страна да работя в полза на българското население.
От първия ден още излезнах да посетя клуба на гръцката пропаганда. Той се намираше в същото здание, наето от мисионата — две големи стаи. Там като отидох, се събраха гръцки учители около мене да ме видят. Влезнах в читалнята — гледам, че имаше нещо до 80 разни гръцки вестници и един само френски вестник. Направих веднага бележка на присъствующите, че се удивлявам защо няма поне един български вестник и един на турски език. Това ги жегна и те настанаха да се препират с мене, че тука нямало българи, а само гърци. Тука е Македония. Аз им изложих накъсо тяхното заблуждение и им казах, че залудо си харчат паричките и че гонят вятъра. С една дума. спорихме около 2 часа и най-после им казах поговорката, че няма сляп по-сляп от онзи, който вижда и не ще да вижда, и че няма глух по-глух от онзи, който чува и не ще да слуша. После аз им казах, че и друг път ще дода да си поприкажем и разберем.
От първи път аз не почнах училището, а останах само за няколко месеца с уроците, които предавах на двамата мисионери. След няколко дни отидох да направя едно посещение до господина Димка Радева, на когото трябваше да дам препоръчителното писмо от Нака Станишев. Отидох дома му една сутрин рано и го намерих в градината. Таман си пиеше кафето и си пушеше с наргиле. Подадох му писмото и му разправих целта на моето дохождание в Битоля. Той ме изслуша и ми каза, като прочете писмото; «Господин Манчев, аз съм българин, родом от Велес. Тук съм от неколко години и както видиш, съм един от първите българи. Занимавам се с банкерството. Изключително аз събирам доходите на военното министерство и на гражданското министерство, с една дума, правителствен сарафин на цяла Европейска Турция, без Одринския и Цариградския санджак. По военно отношение под мое ведомство са и Шумен, и Видин, и Босна, и Македония, и Тракия, но щом посегна да помогна и да се смесвам в гражданските рабоия — първо гръцкият владика и гръцката пропаганда ще стане на крак да ме опропасти. Затова Вие немайте надежда за помощ от моя страна. Вие следвайте, без да ме смесвате мене. Аз като българин не ще ида против Вас. Когато обичате, идвайте дома като къщен приятел. Аз имам двама синове, които са учили в Атина и във Виена и сега са тука.»
Тогава му казах, че «аз си направих длъжността да Ви предложа. Да не казвате после защо не съм Ви попитал. Сега остава на мое усмотрение да работя, както ми иде по-сгодно.»
В също време отидох и направих визита на господин хаджи Пано Кусевич, велешанин, който боравеше с атарат (десятъка) и си имаше кантората недалеко от мисионата.
В скоро време аз влезнах в съглашение с по-първите българи в Битоля. Намерих ги в крайно небрежение за народния си език и за народното си просвещение. Толкова много бяха изолирани от българите на крайдунавските и тракийските гра дове, че те не знаеха, че има български букви и българска книжнина, така щото аз бях принуден да нося у себе си по 2—3 книги — буквари и други, за да ги убеждавам, че те са заблудени от гръкоманите и фанариотите. Влезнах в сношение с разни търговци българи, като Димко Оцев от Велес, имаше някой търговци и от Ловеч.
Колкото време стоях в Битоля, аз никой път не помислил да ида и да направя визита на местния фанариотски владика Бенедиктос, който, преди да се назначи в Битоля, беше във Видин. Срещах се често със секретаря му челеби Димитраки, който водеше сестрината му дъщеря. Много пъти си говорихме, но той предпазливо се разговаряше с мене.
С господни Лепавек отидохме да направиме визита на английския консул господин Колберт, който беше наскоро до шел на мястото на г. Лонгфорта, преждебившия. Наедно с господин Лепавек направихме едно посещение и на австрийския консул г. Соретич, родом хърватин. Руският консул още не беше дошъл. Също нямаше и гръцки консул, но не се мина много, назначиха за руски господин Михаил Александрович Хитрово, а също и елински консул. Аз влезнах в прями сношения с господин Хитрово. По-късно, когато аз бях в затвора през 1861 година, в месец декември, и той идва да ме види.
Не се мина много време господин Лепавек и господин Касани продължаваха да се учат български. Първият беше на 62 години и се беше завзел да учи български, а другият — на 45 години. За по-лесно аз им доставих по едно евангелие от Американското общество, печатано на български, и от българското превеждахме на френски, а от френски на български, тъй щото много лесно им доде да се учат български. Съвременно им предавах и от българската граматика на доктор Мирковича и тем им беше драго, че могат да влезнат в сношение с местното население.
Аз почнах да давам уроци във Военното училище. Първо на един от учителите — Селями ефенди, който по-после стана Селями паша. Той беше предприел да се учи френски. Там пак някои от по-главните ученици на по-първите местни бегове по препоръка на Мехмеда паша, директора на училището, почнаха да вземат уроци. Аз се бях запознал и с покойния доктор Константин Мишайков от с. Патели, брат на дядо Панарета, пловдивски владика, който беше учил в Атина и после в Париж. Той, като градски лекар, имаше голямо влияние и ме препоръчваше към всичките, които го питаха за мене. Един ден Ттй ми каза, че Халил бей, който стана по-после Халил паша — един от най-богатите бегове в Битоля, който имаше 23 села негови, чифлици от по 100—200 къщи селото, че той и двамата му синове, които бяха възрастни и вече оженени, искат да се учат и аз отидох един ден и му направих една визита. Той и синовете му ме приеха любезно. Синовете му бяха чиновници в мезлиша. По-големият се именуваше Зекирия бей, а вторият — Риза бей. Имаше и братя, твърде влиятелни бегове в Битолския санджак — единият Садък бей, а другият Атъф бей. Те също почнаха да учат френски, а и синът на началника на военната болница Мустафа бей. Не се мина много и ме повика маршалът Абди паша, който беше черкезин и имаше двама синове. И двамата се бяха учили в Париж по 10 години, но бяха слаби с френския език, така щото аз имах много уроци и се плащах добре. От Халил паша 3 лири месечно, от маршала Абди паша 4 лири, така щото месечно ми се набираха нагоре от 20 лири.
Българите, като ме виждаха, че аз сполучих да се препоръчам в първите пашовски и беговски конаци, се отнасяха с мене вежливо и с почитание, а учителите на гръцките училища, както Гьошо, Спас и други още куцовласи младежи, захласнати елинофили, не можеха да се стърпят в кожата си, и бяха научили децата да ми викат по пътищата отдалеч дифисиз, тъй щото от началото на 1860 година до 1866 година 15 априли, упорно учениците ми викаха по 10—15 подире ми дифисиз. Много пъти, като се случех с приятели, не можеха приятелите ми да търпят и ги гонеха, но аз нищо не им правех. Така щото бях известен на всички. Гръкоманите — куцовласи и българи, постоянно в очите ми викаха, че съм лаопланос (народен заблудител).
През 1861 година беше се отнесъл господин Лепавек до Щросмаера, загребски епископ, и му беше поискал един свещеник от православната реч, за да доде в Битоля и почне да служи в черквата на славянски. Мислеше с това, че ще прив лече народа да дойде и слуша словото божие в католическата черква. Аз нищо не му казах, а го оставих да прави каквото си иска, защото знаех, че нищо не ще може да направи. В началото на 1861 година пристигна обещаният от Щросмаера свещеник Иван Вокадинович Чокърлан, сърбин, униятски свещеник, и почнал беше да служи, по славянски казваше евангелието и идеха много любопитни да слушат.
В това време беше и поляшкият казашки полк на Садък паша. Аз имах случаи да се запозная с офицерите-поляци, които служеха в този полк. Имаше и доста войници българчета, които служеха в него. Тогава се запознах и с господин Канели, който беше майор в този полк. Още щом бях влезнал н Битоля, запознах се и е английския вицеконсул Джорджаки Джорджевич, който беше вицеконсул в Георджа (Горица). Той беше син на австрийския консул Джеорджевича, който беше консул във времето, когато Дибич Забалкански беше стигнал до Одрин и сключиха Адрианополския мир в 1832 година. Тогава бил там руски консул господин Фонтон, който е приподписал адрианополския трактат. Дъщерята на господина Фонтона — Марионка, беше съпруга на господин Джорджаки Джорджевича, а брат й, господин Фонтон, беше вицеконсул в Дарданелите (Чанак кале), с когото се видях в едренския параход. Дъщерята на господин Джорджевич се ожени за господин майор Канели. Името й е Афразия. Тази е една фамилия, която аз имах често да посещавам.
През 1860 година аз се завзех полека-лека да събирам ученици за българското училище. Господин Лепавек ми отстъпи 2 особени стаи и аз прибрах в началото на месец януари няколко ученици, които имаше там от армено-католически фамилии. Първият ученик, когото взех от българите, беше синът на Димитър Мартинов — Наумче. После додоха още 5—6 и аз полека-лека събрах още няколко — като сина на Илия Дюмерина от с. Цер, Кичевско. После се намериха още десетина от селата. Събраха се до петнайсетина. Едва къде ваканцията почнаха да идват още.
Бях изписал от Пловдив потребните таблици и книги от книжарницата на господин Данова и почнах редовно по 2 часа заран и 2 часа вечер. На другите по-силни ученици (армено-католици) предавах по френски, така щото имах 3 часа сутрин, 3 часа вечер и по 1 час сутрин и вечер на господа Лепавек и Касани. Останалите свободни часове преподавах по разни конаци бейовски: на сина на маршала Черкез Абди паша— Хюзреф бей, също на Халил паша и на синовете му. В тази същата година през лятото пропагандата гръцка от Атина, която поддържаше клуба за разпространение и поддържание на елинизма в Македония, беше вирнала глава и се вярваше, че е всесилна. Учителите на градските училища, които разпространяваха науката само на гръцки, се силеха колко по-скоро да погърчат тамошните българчета. В това време се бяха разпалили страстите между гърците и се вярваха всесилни по причина на някои представления, които беше направила Русия на Високата порта и другите сили. Министерството в Цариград на външните дела беше се разпоредило и султанът беше заповядал на Къбразли Мехмед паша — великия везир, да излезе по обиколка из България, която той направи, като посети Варна, Русе, Свищов, Лом, Ниш, Скопие и Битоля.
Когато влизаше в Битоля, аз излезнах на прилепския път, както и много друго множество, да го посрещнем. Надвечер пристигна и на другия ден ходиха консулите да го поздравят «добре дошел». С него беше дошел и Гаврил ефенди Кръстевич, Мусури бей и Фодиядис бей, който стана управител на Крит. Те тримата бяха настанени като гости на Димка Радев. Аз понеже бях къщен приятел на фамилията, синовете на Димка Радев дохождаха често при мене и покойният Петър Радев, синът му, който беше пристигнал скоро от Виена и Атина, ме обичаше много, на другия ден къде вечерта дойде и ми съобщи тайно, че чул с ушите си как разговаряли за мен, че ще се даде заповед на полицията да ме хване насред пътя и да ме затворят. «Затова — ми каза Петър Радев — земи мерки и пази се.»
Аз съобщих на г. Лепавек. който ме изслуша и попита какво мисля да правя. Казах му, че трябва да отиде, той или аз, да поговорим с г. Колберта — английския консул, и с г. Соретич — австрийския консул, и да видим какво ще правят. Господин Лепавек одобри моето мнение и каза да говоря аз първо с тях. Говорих и с двамата. Те ми казаха, че ще чакат да видят как ще постъпи правителството и после ще видят какво да правят. Като си взех сбогом оттам, отидох при господин Лепавек и му съобщих всичкото. Той се поразмисли малко и ме пита какво мисля аз — да чакаме ли или да направи той някаква постъпка. Казах му: „Вие като началник, супериорин на мисионата, представлявате тукашната католическа мисия. Вие трябва да отидете и можете да ме земете и мене да ги поздравим за добре дошел. Той не забави, като одобри моето мнение и написа едно писмо до садразамина. Заяви, че желае да иде да го поздрави и пита кога и кой час ще благоволи да го приеме. Като свърши билета, приключи го и го запечата, даде ми го и каза да отида и го занеса на неговия ескретарин. Аз не забавих и отидох в същата минута право в правителствения дом, гдето той беше на гости, и го предадох на секретаря му. Той влезе и му го предаде собственоръчно. После, като излезе, секретарят ми каза, че ще ни явят кога да идем. Това беше събота срещу неделя.
В неделя, къде 2 часа по турски, дойде неговият адютантин и ни каза, че на три часа, т. е. след един час, ще ни приеме.
В 3 часа по турски ние излезнахме от мисионата двама с господин Лепавек и на определеното време щом дойдохме, моабеанджията му ни заведе в приемната стая. Щом го видя, господин Лепавек го поздрави и се обади, че е началник на френската мисиона. Той накратко, а както и ние, почна да говори с него твърде любезно. После господин Лепавек ме представи като учител по български език и се похвали, че и той сам е почнал да учи български. Обади името ми. Изведнъж Къбразли Мехмед паша наежен се обърна, дойде до мене наблизо и сърдито ми каза, че той е известен за моята личност. Препоръчали са ме за руски емисарин. Господин Лепавек отвърна: «Това не е вярно, Ваше Височество. Аз го имам от година и повече при мене и не съм забелязал такива тенденции.»
Тогава и аз исках думата, помолих го да ме изслуша и почнах: «Ваша Светлост. Аз съм българин, родом от Свищов. Учил съм в Романия, в Свищов и в Цариград. Бил съм в Свищов 3 години учител и после на служба при каймакамина. Можете да попитате тамошното правителство и да се научите за мене. Тука предавам български, а елинската пропаганда упорито се труди да погърчва българите и фенерската патриаршия им помага в това дело. Ние, българите, сме верни поданици на Негово императорско величество султан Абдул Меджида. Българският народ не иска по никой начин да измени езика си. Заявил е толко пъти пред Високата порта, че иска пастири не гърци, които не отбират от езика му, а пастири от своя род. Гърците са един коварен народ. Те са се опитвали и нас да увлекат, но ние отстояваме и не даваме внимание на техните обещания. Техният патриарх беше първият бунтовник против отоманската порта и по времето на Кримската война, когато се беше дигнала Русия да воюва, ние си стояхме мирни, а пък в Елада хаджи Петро и други се бяха подигналн и бяха настъпили да подигат жителите на Тесалия. Благодарение на съюзниците, както и на войската на Негово императорско величество, френската войска се изпрати да окупира Гърция, а ние българите, като верни поданици на султана, такова нещо нито мислехме да правим.»

/продължение/

/продължение/

3. Ученичеството ми
В Свищов Христаки Павлович основа редовно славянобългарско училище и предаваше славянобългарска граматика, която после напечата. Българският език едва по негово време се е внесъл в училищата. В горномахленското преображенско училище предаваше елински език Емануил Васкидович, а по славянобългарски Георги Владикин — първият ми учител по български.
След две години, в 1841 г., постъпих в елинското училище при Васкидович и следвах с успех гръцкия, език до 1845 г. Васкидович, висше строг, твърде много се разядосваше с учениците, биеше немилостиво, като се разсърди. До 5—6 деца, наказани от него, са умрели от бой. Както при Георги Владикин, така и при Васкидович имаше чинове, за да не се сяда по дъските. Долу при Владикин се предаваше българският език по ланкастерската система. Заблудните и неприлежните се наказваха с почернвание на лицето или с фалана, един вид дърво, дълго 2 м и в средата с две дупки с прекарана една връв ½ м, с която стисваха краката и удряха 100 пръчки. Други ги наказваха, като ги земе училищният слуга или някой от учениците и им удряха на голо и до 50 пръчки. А в Долнята махала, в Петропавловското училище наказваха, като им правеха от книги остри калпаци, вадеха ги на колене и бой като телесно мъчение, но не при Хр. Павлович, а във взаимното училище. Тогава беше даскал Иван Стоянович Мерданченина, който печата по-после превод от гръцки на български Плутарха Херония по възпитанието на децата. Къде 1844 г. по причина, че на Васкидовича не му пращаше баща ми печена пуйка, а кокошка, ни обруга и баща ни ни заведе при Христаки Павловича и Иван Стоянович Мерданченина.
Забележително е, че Емануил Васкидозич, като възпитаник на гръцките училища, поддържаше писмени сношения с Неофит Дука, един учен македонски грък. Но разпространението на гръцкия език не успяваше, макар и търговията в Свищов да се водеше от по-първите търговци на гръцки език. По-главните търговци почнаха да съзнават, че българският език е по-удобен за търговията им, и съзнанието на населението почна да се пробужда, особено когато Христаки Павлович почна да издава книги на български език като Писменика и Аритметиката. В Романия братя Мустакови от Габрово, а най-много одеските българи съдействуваха за разпространението на българските училища. Съвременно с отварянето на едно систематическо училище в Свищов от Христаки Павловича почти две години след това в Габрово се отвори училище от отца Неофита Рилеца. Почнал Неофит да печата и той книги в Белград, таблици за взаимните училища. Райно Попович от Жеравна, учител по гръцки език в Карловското училище, почна и той да предава на български и да печата книги. И в София Захария Круша отвори съвременно училище, тъй щото образованието полека-лека си добиваше сила и постепенно растеше на матерния език.
През 1839 г. умря султан Махмуд и на мястото му се възкачи син му — султан Абдул Меджид, на 30 юни. Помня, когато се възкачи на престола, захванаха турците да водят търговия в Свищов с Цариград и Романия, но българите по-бързо напредваха в търговията.
Българското духовенство почна да се пробужда, тъй щото хвана да мисли за своето народно просвещение. Неофит Хилендарски (Бозвелията) заедно с учителя Ем. Васкидович написаха «Детоводство» в шест части. В черквите в Свищов се е въвел гръцкият език само в Преображенската черква, и то само в дясната страна, а в лявата си остана славянският език.
В Петропавловската черква никой пък не са позволявали да К служи на гръцки. Твърде малко се чуваше, и то само когато дойде владиката заедно с дяконите си, служеше на гръцки език.
В Петропавловското училище, гдето преподаваше Христаки Павлович, беше общината българска, а в Преображенската махала, или както свищовчани я наричаха, гръцката махала, имаше втора община — гръко-българска. Тия две общини си пазаряваха учители по времето на моето детство. Васкидович в Горната махала приемаше и девици, които се учеха заедно с момчетата по гръцки. Тогава нямаше особено девическо училище. После почнаха да се отварят девически училища. Като помощник на Васкидович по-после беше Костаки Теодорвич, свищовлия, мой пръв братовчед, когото градът изпрати в Будим да се учи по славянски. Той дойде къде 1845 година и почна да предава славянобългарски, а и сам Васкидович превърна да предава на български, съвременно и на гръцки. В това също време и Христаки Павлович предаваше църковнославянски езнк и малко гръцки. Къде 1844 година, по съвсем незначителни причини, Васкидович възнегодува и бях принуден да ида в долномахленското училите, гдето тогава учител беше Иван Стоянович от с. Мердан, Търновско. Той не беше дотам грамотен, но тогавашните времена се нуждаеха от учители, така че и такива хора заемаха поста на учител. Знам, че когато учех при него, съученици ми бяха Танас Николаев, Тома Маринчев и още около 20-тина в два чина.
Една събота — ден за повторение на изучените през седмицата уроци, като свършихме «Разговорника», превод от Хр. Павлович от гръцки на български, Ив. Стоянович ни зададе за повторение една книга близо 80 стр., за да я научим наизуст и му я разказваме. Едно, за да ни зададе уроци, за да стоим в къщи и учим, и друго — да не ходим по улиците. Това щом чуха, другарите ми се отчаяха и казаха помежду си «ние не можем изучи това». Когато дойде съботата, неколцина не дойдоха, а тия, които дойдоха, се наговориха да не казват никакъв урок. Щом дойде учителят и почна да изпитва, тия всички отказаха. Останах само аз, който чаках да ме изпитва изпърво думи гръцки на български и обратно. Половин час и повече ме изпитва от разни места думи и му отговарях. След тотова ме изпитва и от разговора. И на това отговорих. После ме задържа и почна да наказва другите. На 5—6 ученика удари по 20—30 пръчки по гърба. Видя, че се умори, и му хрумна на ума друго наказание за тия неприлежни ученици. Заповя да ми да се кача на стола и този, който не иска да бъде телесно наказан, да ми се поклони седем пъти и да ми целува крака, обувката и гърба. Мнозина го направиха, но 2—3 предпочетоха наказанието пред това. Аз бях сконфузен от срам и всички ученици бяха станали от чиновете да гледат. После няколко време наговориха баща ми да ме прати пак в Горната махала при Васкидович и там останах до 1847 г. През тая година Васкидович печата в Пеща една брошура под името «Прескорбное оправдание против едного клеветника». В тая брошура той нападаше, под името Владул, един от гражданите — Николчо Векилев, който беше чорбаджия и колеше и бесеше. С Васкидовича държаха неговите ученици, младите търговци Димитраки Икономов и Гаврил х. Денков, които със свои средства я бяха напечатали. Щом пристигна тази брошура от Пеща, почна да се чете от гражданите с охота. Николчо Векилев, първи чорбаджия в конака при войводата (така наричаха тогавашните управители в Свищов), пламна против тримата и тия, като усетиха, побегнаха тайно. Тогава параходът не работеше и отидоха до Мачин. Щом Николчо усети, че избягали, заявил на войводата, че горните трима обрали градската черква «Св. Преображение» и настоявал да се вържат и докарат в Свищов.
Писмото на войводата, като стигнало, научили се тримата, че ги търсят. Не след малко ги хванали и тикнали в мачинския затвор. През нощта научават се от заптиетата, че това се дължи на Николчо Векилев и че оковани в железа ще ги докарат в Свищов. Тия през нощта са се наговорили да избягат. Гаврил и Димитраки счупили прозореца, пазарили една лодка за 200 гроша, минали в Браила и се оттървалн. Но Васкидович, горд и уверен в своята правда, не щял да ги последва. Тогава на другия ден, щом се съмнало, дошле заптиите да ги вземат, но намерили само Васкидович и войводата поръчал да го оковат в железа както краката, така и ръцете, и го изпращат в Свищов на една ладия. Помня, че бяхме деца и като чухме че ще го докарат в железа, слезнахме на скелята. Всички негови ученици заплакахме, щом го видяхме. А като го водеха през сред града, го придружихме до затвора. Много от гражданите отидоха при войводата да го молят да го пусне, но те не беше възможно, защото Векилев настояваше да се накаже. Най-после войводата го изпрати във Видин при пашата, защото оттам се управляваше Свищов. Щом стигнал, пашата разгледал книжата и съгледал, че тук един чорбаджия иска да си отмъщава. От друга страна видинският владика и един гръцки търговец Парисиади го измолват от пашата, който го освобождава веднага.
Щом дойде Васкидович в Свищов, поиска го плевенското общество и настани се тамче учител. Васкидович имаше свободолюбив дух, мразеше фачариотското духовенство за неговата неграмотност и подлост. Той мразеше и чорбаджиите и всеки път ги нападаше за тяхната алчност, грабителност и други недостатъци, които се проявяваха у тях. Той е бил по едно време в Търново секретар на Илариона Критянина, но не можал да го изтърпи и се върнал в Свищов. След Илариона е дохождал за търновски и свищовски митрополит някой си анадолия Панарет, човек безграмотен и груб. Той се отнасял с подведомствените си свещеници, като им е викал не поименно, а «чо-чо-чо-чо», разбира се, на подигравка. След Пачарета дойде друг митрополит — Атанасий, и не знам по коя причина един ден го намериха удавен в митрополитския кладенец. После Атанасия дойде Неофнт, който систематически мразеше и гонеше българите. Дохождаше всяка година да прегледа епархията, защото Свищов се управляваше духовно от Търново.
През 1846 година учениците, които бяхме тогава, като четяхме Царственика на Христаки Павловича и като чувахме оплакванията на населението от тоя владика, роди се мисълта в младежите от Горнята махала и от само себе си се образува един заговор против владиката. В този заговор влизаше Костаки Теодоров, който беше учител и помощник на Васкидович, свещеникът поп Иван, Димитраки Икономов и Гаврил х. Денков. Накараха ме и мене една вечер през месец юни да отида в черковния двор, в килията, гдето е клисарят дядо Минко (той беше глух), и да извадя всичките гръцки книги в един чувал. Без да ме усети някой, отидох в килията на дядо Минко, откачих ключа, който беше при кандилото пред иконата. Отворихме с него малката врата на черквата, извадихме всички гръцки книги, наблъскахме ги в чувала, а на мястото им турнахме славянски книги. Извадих ги вън от черквата, гдето ме чакаха Димитраки Икономов и Гаврил х. Денков. В един развален гроб те изгориха няколко, а някои други оставиха и занесоха у тях си. На втория ден владиката щеше да запопва един свещеник от селата, но нямаше с що да служи на гръцки. На владиката всеки път му носеха книгата, от която четеше, когато упопва. Накараха ме неусетно, зад престола на владиката, да дръпна книгата и я занесох в килията, дето я изгорих. Дойде и реда да се почне службата за упопванието. Стана шум. Търсят гръцки книги — няма и запопването се отложи. Надве-натри литургията се изпълни по български. Тия, които бяха гръкофили чорбаджии, дигнаха врява да се открие заговорът, но не узнаха нищо. Владиката остана за другата неделя. През седмицата, в събота вечерта гореказаните направиха едно гръцко писмо до владиката, което съдържаше всички негови притеснения и гонения и го караха да си отиде, отгдето е дошъл. Това писмо го дадоха на Димитраки Ташев, който, преоблечен като извънреден турски куриер, нощта дохожда с шум, че носи извънредно писмо. Влиза в града къде среднощ. Потропва на владикината порта (Първановата къща), близо до къщата на Алека х. Константинов. Излиза поп Илия, на когото връчва писмото и си отива долу по ханищата. Разсъблича се и си отива у тях. Владиката се приготвил да си ляга да спи. Щом видял писмото, поискал да доведат този, който го е донесъл, но не го намерили. На втория ден — неделя, той беше излязъл да прави визита късно у Никола Ванкоглу в Долнята махала. Тогава много ученици, наежени против гръцките владици, се натоварват и когато излиза от Ванкоглу, по разни улици го нападат с камъне. Есапчията, който придружавал владиката, погнал едно от момчетата, което през поп Илиевата къща и комшилъците избягва. Владиката се видял принуден да търти да бяга. На втория ден дохождаха много чорбаджии и владиковият архидякон и накараха учениците да пишат и сравняват с писмото, но нищо не можа да се открие. Най-после владиката се видя принуден да си отиде в Търново. Оттогава се почна борбата против фанариотските владици. Неофит най-после се беше заял с хаджи Никола Минчович, защото му пречеше в хюкюмата за наема на беглика. Най-после хаджи Никола се принуди да иде в Цариград с махзари против владиката и патриаршията, като взе предвид гоненията и негодуванията, изпрати наместо Неофита Григория. Той беше и последният, когото изпъдиха от Търново и Търновската митрополия остана без владика, докато дойде дядо Иларион Макариополски. Искам да кажа, че за изгонването на гръцките владици послужи много Васкидович, а за съзнанието на свищовските жители — Хр. Павлович с издаването на своя Царственик или българска история, която е препис на Паисиевата история. Покойният Димитър Миладинов ми казваше, когато бяхме в затвора наедно, че той и в черква, и в училище имал 1—2 часа да чете историята на Павловича и народът го е слушал с дълбоко внимание и уважение. С една дума, оттогава се почна мисълта и се развиваше силно между народа да си имаме духовенство.
В това време имаше учители в България: в Габрово отец Неофит йеромонах Рилски; после в Карлово и Сопот Райно Попович от Жеравна. Тъй и Захария Круша от София. Но подтикът се даде от Свищов, защото после Хр. Павлович дойде Димитър Михайловски от Долнята махала, брат на Иларион Макариополски, митрополит търновски. Той довърши това, което трябваше да се направи от напред. Той вдъхна на учениците си истински патриотизъм. Той беше учил в Атина и в одеския Ришельовски лицей. В 1842 г., когато в Свищов избухна холерата, падна жертва на този бич. Тогава ние се принудихме да отидем на друго място да се учим. Драган Цанков по мое време беше ученик на Христаки Павловича. Той сполучи да иде в Русия да се учи. Цанков е ходил пеш от Свищов до Елена да се учи български и старославянски при поп Андрея Робовски и оттам пак се върнал пеш обратно. Когато си дойде от Елена, правеше пропаганда и ходехме да гасим свещите в първия ден на Великден, когато се четеше гръцкото евангелие. Щом почне славянското — ходим да ги палим. Цанков, както и Петър Ангелов, сполучиха да идат в Одеса и Киев да се учат под опекунството на одеските българи, заедно с Николай Катранов, но Цанков не седя да свърши курса. Катранов продължаваше да следва курса, но се поболя и се принудиха да го изпратят във Венеция да промени въздуха. Там и свърши живота си от туберкулоза. Петър Ангелов продължаваше и в 1855 г. се върна в Свищов.
Турците по онова време си я караха по своему. Помня видинските паши губернатори от Пазвантоглу насам: Хюсеин паша (Кара джендем), Хайредин паша, Сами паша, Мохамед паша и др. В тая епоха от 1830—1841 г. се даде Хатишерифът, който султан Абдул Меджид подписа в палата Гюлхане. С него се даваха на християните правдини, но повече на писмо, иначе турците си правеха всичко по своему. Както във времето на Пазвантоглу, така и след това разни злоупотребления се правеха от такива дерибеевци. В моето детство те ставаха от разбойници, които посред бял ден влизаха в града и правеха разни безобразия на християните, а даже и на турците. Такива бяха Бонджоглу от Лом и Сибролията, които посред бял ден влезнаха в Свищов и пиянствуваха. После Хатишерифа друг един ферман издаде султан Абдул Меджид, известен под името Танзимата, който даваше някои правдини на християните, от които някои се практикуваха, но повече се забравиха.
Учители след Димитър Михайловски в Горнята махала бяха Гранитски с брата си. По-преди беше и някой си Костанда, после дохожда Милан Рашич, сърбин. В училищното настоятелство на Преображенската махала бяха Хр. Попович, Алекси Дамянов, Димитър Начевич, Николаки Ценович, Николчо Векилев, Апостол Конкович. От Крайненското училище «Св. Николай» бяха Генко Анев, Ангел Махлев. От Петропавловското училище беше Гико Цанков и Николчо Ванков, зъбест чорбаджия. Заради неговата дъщеря по причина, че беше малко по-свободолюбива, ставаха много клюки. Една наша съседка — Аника, осъждала поведението на дъщерята на Банкова. Той се научил и настоял пред полицейския да я накаже. Полицейският се разпореди, извадиха от къщи Аника и по негова заповед едно заптие я взема на гърба на чуш сред улицата и заптиетата й удрят 30 тояги по гърба.

4. По широкия свят
В 1848 г. баща ми искаше да изляза из покрай Дунава, да обходя някои градове. Първо, защото имаше да взима от един наш роднина Кириак Алтънович до 700 гроша. Второ — като отивам по пътя, да изляза на Русчук, Тутракан, Силистра, Мачин до Тулча, за да се запозная с крайдунавските пристанища. Аз посетих Русчук най-напред. Там управляваше тогава Саид наша. Поседях няколко дни, после слезнах на Тутракан и престоях 4—5 дни. Един свищовец, Янаки, чиято къща беше в махалата Цацарица, като стар приятел на баща ми ме покани да идем на лозе на разходка. Един негов приятел, стар човек, беше дошъл с нас на гуляй. Като си похапнахме, този старец обади, че бил от тутраканските села Някога в селото си бил говедар. Той имал едно теленце, което обичал много и с него ходел всеки път да пасе селския добитък. «От едно време — казваше той — после обед, когато пасеше чардата, аз си лягах под някое сенчесто дърво и така се научих да си поспивам, по половин час и повече. Като се събуждах, не намирах бичето при мене, но не след много се връщаше. Това то нравеше всеки ден. Аз се заинтересувах да го издебна къде ходи. За да не се успя, взех една китка тръне и го правех като възглавница и на него си слагах главата. По едно време аз като се преструвах, че спя и хъркам, съгледах, че бичето стана, но се поогледа към мене. Аз се усетих, че ще заминава, и се сдържах да не заспя, жумейки. То се обърна веднъж-дваж да ме види дали спя и тръгна. Като отиде на едно доста голямо разстояние, станах и хванах издалеко да го следвам. Вървеше бързишком нещо до един час. Из хълмовете имаше няколко наред пещери. Бичето отиде право в една от тия пещери. Входът на тази пещера не беше твърде голям. То, щом дойде тамо, клекна и взе да се потътрази по колене. Аз, щом видях това, се спуснах, улових го за опашката и си увих ръката около нея. Като видя, че го държа, тътразейки се, силно измуча. Ехото на мученето му ме потресе и аз се прекръстих. Тътразейки се така до 2 м, то стана и почна да върви напред. В пещерата не беше тъмно, но не беше и толкова светло. Знам, че като повървяхме така в пещерата, хвана да се чува шумтение на вода. На три места минахме през вода. Аз продължавах да се държа о опашката. Като повървяхме още ¼ час, зачу се шуртение на тиха вода и не след много стигнахме до кладенеца, гдето течеше тази вода. Бичето отиде право на този извор и почна да пие с жадност вода. После се оттегли настрана и клекна да си почива. Аз му пуснах опашката и отидох да се напия от този извор. Водата беше много вкусна и хладна. После като се озърнах окол себе си, едвам чувах журчението на водата. От пукнатината на пещерата идеше ветрец и твърде слаба светлина. Постоях малко и от любопитство отидох към дъното, защото съгледах нещо като стаи. Аз погледнал към бичето и тръгнах към тях. Всичко бяха три и се вливаше през един вход. Вратата им бяха открехнати. Аз се спрях пред вратата и като се прекръстих, влязох в първата стая. Съгледах до 6 скелета, облечени с железни ризници. Щитове, стрели, копия и други оръжия имаше в кюшето изправени. Сърцето ми тупкаше, но аз пристъпих към втората стая. Там имаше още оръжия. В третата стак, на която вратата беше съвсем отворена, съгледах на една биволска кожа златни монети, изсипани на куп. Няколко статуи ми се сториха да са златни, но имаше сребърни и мраморни. Мене не ме интересуваха статуите и другите предмети, но посегнах на монетите и взех 3 шепи жълтици колкото петак. Напълних си пазвата и джобовете с тия стари монети. Достраша ме да взема повече и да се мая още. Гледах по-скоро да изляза, защото ми се струваше, че вратата мърдаше, а то може да ми се е сторило от страх. Без да се обръщам назад, изскочих из стаите и се отправих към бичето, което още лежеше. После малко и бичето стана. Аз се доближих до него и го хванах пак за опашката и тръгнахме към устата на пещерата, отгдето влезнахме. Минахме водите, които по-преди газехме. Щом стигнахме до входа, то измуча и, тътразейки се, излезнахме на чист въздух. Оттам видях, че слънцето е на залязване. Пристигнахме на мястото си. Щом пристигнахме при добитъка, който пасеше на хлад, аз го прибрах и тръгнахме за село. Не се мина много време под разни предлози оставих селото, защото бях неженен и без родители, и тръгнах за Варна. Кое пеша, кое с кола се докопах до Варна. Оттам отидох за Цариград и се представих на посланици и други европейски богаташи и за три месеца разпродадох тия жълтици с много добра цена. После от Цариград за Тутракан, пак през Варна и оттогава се тук си живея.»
Така свърши старецът.
Аз се побавих няколко дни в Тутракан и тръгнах за Силистра, а оттам в Галац — като се научих, че се плаща 45 гроша за Тулча или Сулина, аз се оскъпих да платя 45 гроша, а с враница преминах на Мачин и от Мачин по сухо отидох за Тулча. Стигнах Мачин през вечерта. Това беше 1848 г., 9 май. Намерих си един каруцар с два живи и бързи коня. На другия ден рано, като си накупих потребното за път, тръгнах. Прею целия ми живот остана неизгладимо това пътувание. Едва къде обед излезнахме от гората и хванахме пътя за Тулча. Отивайки за Тулча, отбих се в Силистра. Там се побавих два-три дни. В Силистра управляваше тогава Ибрахим паша и твърде малко българи виждах. Повечето бяха гагаузи и говореха турски език. В Тулча пристигнах вечерта. Там се бавих доста време. После тръгнах с кола за Карасу панаир през Баба Даг. Престоях, догде се свърши панаирът, и си дойдох в Свищов.
Къде Димитровден, 26 октомври, аз се приготвих самичък да отида в Романия, първо в Александрия при леля си Екатерина. Престоях там през зимата до Рождество Христово и от Александрия отидох за Каракал. От Каракал отидох за Крайова и къде заговезни пристигнах в Букурещ. Баща ми ми беше дал стари гръцки и римски монети, статуйки — две-три бронзови, добре запазени. Всички бяха намерени в Стъклен от хора, които търсят такива неща, и купени от тях. Още от Свищов ми бе поръчал баща ми, когато ида в Букурещ, да се представя на генерал Николай де Мавро, който беше от руска страна главният директор на Карантините. Той ме попита какво намерение имам и защо съм дошъл в Букурещ. Разговорът ни се водеше по новогръцкия език. Попита ме каква работа ще хвана. Аз му казах, че искам да се уча негде в Русия, и нямам средства. Без да му кажа друго, той ми предложи да ме даде в едно букурещко училище да науча немски, и френски. Желаел да ме изпрати и в Берлин да се уча. Аз му благодарих и го молих да ми позволи да пиша на баща ми и искам неговото съгласие. Баща ми незабавно му писа нему и му благодари. Тогава той ме изпрати в пансиона на Жанерони. Това узнаха букурещките българи и ме убедиха да не ида в Берлин, но в Русия. Параскева Карабиберов се наговорил с другите по-първи българи и за да не си губя време, те ме съветваха да отида в Елена и ми дадоха препоръчителни писма до господин Николай Михайловски. Той учителствуваше тогава и Елена заедно с Иванчо Момчилов. Явих на генерал Николай де Мавро, че ще отида в Свищов и може би да дода пак, и си взех сбогом от моя благодетел. Като се върнах в Свищов, разправих подробно на баща си как е работата и че желая да ида в Русия. Престоях два-три дни в Свищов и тръгнах за Търново. В това също време Търново се бе запалило и изгоря пазарят. През Търново заминах за Елена. Щом стигнах, не забравих да се представя на г. Н. Михайловски и му подадох писмата. Той ме настани да живея в дома на учителя Иванчо Момчилов. Преживях до три-четири месеца там и видях, че никак не се изпълни обещанието на букурещките българи. Реших да се върна в Свищов и оттам — в Букурещ. В Букурещ роднините ми, първи братовчеди по майка — братя Солакови, гдето бях и на квартира, ме съветваха да оставя настрана моя план за наука и се обещаха да ме препоръчат на някой българин, търговец в Букурещ. Не се мина нещо две недели и покойният г. хаджи Тончо Христов, един от първите търговци по колониални стоки, казал на моите братовчеди, че той желае да ме вземе при него в магазина му. Там преседях до една година. Когато намирах повече време, занимавах се с изучаването на ромънския и французкия езици. Хаджи Тончо имаше свои пълномощни агенти в Цариград, Генуа и Марсилия. Къде 1852 г. неговият агентин Христодул Табакович заявил, че престава да бъде негов наместник. Понеже аз знаех гръцкия, турския и французкия езици, г. хаджи Тончо ми каза да се приготвя да ме изпрати в Цариград с Атанас Данкова, друг едни млад българин от Руж де Веде. Атанас Данков познавате само ромънския език, говореше и български, но не можете да кореспондира. Него беше отредил хаджи Тончо да е в канцеларията, да води писмената работа и купуването на колониални стоки, защото познаваше по-добре от мен качеството на изпращаемите от Цариград в Букурещ стоки — колониални и месни. Хаджи Тончо ни снабди с 84 препоръчителни писма до първите банкери в Цариград от Хавир хан.

5. В Цариград
Ще се поспра малко да разкажа нещо за Цариград.
Щом наближихме Босфора, аз бях обаян от хубостта на положението. Поставено е параходите да карат полека, за да не би да се сблъскат и се случи някое нещастие или. потопят някоя лодка. Не само аз, но и много други пътешественици са били възхитени и трогнати от прелестното положение на Босфора. Щом влезнахме от Фанараки, устието на Босфора откъм Черно море, от лявата страна се пада азиатският бряг, а от дясната — европейският. Твърде нагъсто в долищата са разположени великолепни села, които имат по няколко хиляди къщи. На европейския бряг почиват Ени махле, Буюк дере, а от азиатска страна са Чубукли, Хюнгар скелеси. Все на същия ред е Канлъджи, великолепно по положението си село. По-нататък, на европейския бряг иде Таратая, Румели Хисар, Бебек, Арнауткьой, Ортакьой, Куручешме, Долма бахче, гдето са султанските сараи, които са на мястото на предишния Чараган. Току до тях Бешик таш, Каба таш, Топхането и мостът Каракьой. В азиатската страна след Канлъджи иде Анадол Хисар, Белербей, Коскунджук, Скутари (Искюдар), срещу Сарай Бурну — двореца на Константин Велики. Между Сарай Бурну и Къскуле всред морето на един остров се намира Леандровата кула. Според преданието един цар затворил дъщеря си, понеже му било предсказано, че тя ще умре от ухапване на змия. Веднъж по гроздобер баща й изпратил една кошница с грозде. Когато тя взела една чепка и почнала да яде, една малка ехидна, която била в чепката, я ухапала за устната и тя умряла в ръцете на любовника си Леандро. Той идел вечерно време плавейком при нея. С това мохамеданите искат да кажат, че никой не може да избегне това, което съдбата му е предписала. Срещу Сарай Бурну, току до Скутари, е Кадъкьой и Фенер бахче По-нататък в Никомидийския залив е Никея, прочут град по Никейския вселенски събор. След моста на Каракьой иде Пера или Бейолу. Отсреща е Зандан капусу. Наклеветен, че е искал да зземе престола, тук е бил затворен Велизарий, прочутият пълководец на Юстиниян Велики, който покори вандалите и разби арабите. Към запад от брега на Зандан капусу се отива къде Фенер, гдето е сега и българската черква «Св. Стефан». Оттам се продължава по Златния рог до Айвансаръ, отгдето цар Симеон е обсаждал Цариград. На дъното на Златния рог е Кеатханата. Срещу българската черква се пада Терсахането (адмиралтейството) и по-нататък — Хаскьой, населен повечето с евреи. Там е и Гюлхането — царски палат, гдето султан Абдул Меджид е подписал Хатишерифа. Оттам захваща Мраморно море. По европейския бряг се намира Кункапу и Сан Стефано, села, от които второто е забележително с руско-турския мир. На юг, по сухо, до брега се пада Балъклий, гдето съществува в земята един извор на дълбочина до 8 м. От камъните извира жива вода и има риби, от една страна сребробели, а от другата — червени. Тук идват да празнуват Възкресение при животворящий извор. На 200 крачки от Балъклий са гробищата и болницата на Цариградската патриаршия. Там наблизо са заровени Димитър и Константин Миладинови.
Щом пристигнахме в Цариград и поехме кантората, която се намираше в стария Шекерджи хан, близо до Ениджамия и Балкапан хан. Ние поехме работата и си изпълнявахме точно длъжността. Щом се залових на работа, понеже бях натоварен да ходя из града, купих си една новоизлязла книга «Описание на Цариград» от Скарлата Византиос, заедно с картата му. Тая книга ми помогна много, за да се запозная с всички кътове на Цариград. Аз си наех квартира във Фенер и се запознах с първите български търговци в Балкапан хан, като братя Христо и Никола Тъпчилещови, Димитър Добрович и много други. Къде есента на същата година беше дошъл Павел Грамадов (Кьорчоолу), когото бях видял в Свищов и Букурещ преди 1—2 години. Той ме отведе един ден да се запозная със С. Раковски, който беше затворен тогава в Голямото заптие. Обаждаше ми по пътя Кьорчоолу, че Раковски стои там затворен по интригите на Салчо чорбаджи от Пловдив. Той го препоръчал на правителството като умишлен бунтовник. Целта му била друга. Искал да го компрометира, да остане едничък наемател на беглика (берия на овне, кози и др.), защото дотогава е бил в съдружие с Раковски. Пашата повярвал, защото Раковски е имал събрани момчета българи на служба по беглика, и го арестувал. Не след много отидохме и го видяхме. Той се зарадва много, като ме видя, и от първо запознавание ние станахме добри приятели. Аз после ходех често, когато имах време, да приказваме по цели часове по народните работи. В това също време бях купил и корана, преведен на френски от Казимирски, и му го занесох. Зарадва се много и ме помоли, ако имам приятели в Търново, да пиша да разпитват има ли в джамията Каябаш в Търново по рамазана да се чете още една българска ръкопис, която разправя за паданието на българското царство и за сражението и битките, които са имали турците с българите. Писах на хаджи Димитра х. Ничев, но отговор не получих. После се запознах с Даскалова, шурята на Ради Маждраков. Той беше редактор на Александра Екзарха и редактуваше «Цариградски вестник». После Александър Екзарх повика Анастас Гранитски.
С Гранитски бяхме много добри приятели. В това време беше пристигнал в Цариград един от първите учени руси — генерал Волков. Ходехме често при него с Гранитски. Той желаеше много да влиза в сношение с български младежи. Генерал Волков ми подари една руска книга под заглавие «Преселение фракийских славян за Дунай» от Черткова. Твърде интересна книга. Аз се похвалих на Цанкова за тази интересна книга и той ми я поиска да я прочете, но не ми я вече повърна.
Помежду другите работи, когато имах време, аз взимах уроци по френски и италиански от учителя Домингов, италианец, и всякога, когато имах свободно време, ходех на книжарницата на Христопуло в Пера. Там прегледах книги твърде интересни на френски, италиански и руски и си набавях тия, които ми допадаха. С Драган Цанков като съотечественици от един град бяхме неразделни приятели. Всеки път ходехме наедно на разходка. Той беше наел квартира зад руската поща над Пера. Събирахме се интелигентни младежи българи, като Славчев, секретарят на Тъпчилещов, Костаки Маринов от Русчук и много още други.
През 1853 г. се случих в Цариград, когато дойде княз Менчиков. Ходихме на Топхането с още много българя. Чакахме, докато слезе от парахода «Гръмоносец». Свитата му беше повече в другия параход «Бесарабия». Аз сполучих чрез препоръката на генерал Волкова да.се запозная с много чиновници от руското посолство. Тогава бяха посланици Озеров и Тнтов. Аз имах случай да се научавам за течението на княз Менчиковата мисия. Съвременно, като си гледах работата, четях европейски вестници на френски, италиански и гръцки и се интересувах твърде отблизо за мисията на генерал Менчикова. Господарят ми хаджи Тончо Христов пишеше, че ако би да се прекъснат сношенията между Русия и Турция и ако Русия обяви война, то незабавно да отида във Фиюме, в Далмация и оттам да влезем в сношение с Цариград и Ливорно, гдето има ще свой човек. Щом дебаркират, стоките да ги изпращам през Далмация и Унгария за Букурещ, ако се отвори войната. Незабавно писах на господаря си, понеже работите ще дойдат до война, да купя дървено масло, което ще се търси, ако се затворят Карантините. С втора поща ми позволи и накупихме до 130 хиляди оки масло — 3 качества. Като получих отговора, писах и в Айвани и ми натовариха 3 кораба. Съвременно писах и в Букурещ, че предавам сметката на кантората, архивата и кореспонденцията на Мавро Замфири, близък негов приятел. Щом минаха корабите и прекъснаха сношенията, аз стъпих на австрийския параход и тръгнах за Браила. Преди обаче да тръгна, господарят ми хаджи Тончо беше писал на другия ми другар Атанас Данкоолу да се върне в Букурещ, тъй щото и двамата пристигнахме. В Браила почакахме трите кораба с дървено масло. След това войната се почна и Карантината се закри.
На тръгванието си от Цариград аз си взех сбогом и от съотечественика си Драган Цанков, и от Раковски. Цанков във време на войната се върна в Свищов. Там е живял през зимата на 1853 г. При него е имал и един другар маджарин, на име Шафран, който е бил учител по музика. Раковски после сполучи да излезе от затвора и да се настани като торжуманин на Исмаил паша, видински военен комендант. Там е работил като чиновник на турското правителство, но от друга страна е имал тайни сношения с някои руски военни лица. В разстояние на две години, докато е траяла Кримската война, той е съобщавал на русите за войските, които са били във Видин, Калафат и с. Четате. Известил е на руския генерал Павлова за намерението си да заблуди един полк турска войска, тъй че русите да го заобикалят и вземат в плен, но не сполучил. А Панков в Свищов е успял да се назначи чиновник, по пашапортите. Уверяваха ме, че през време на войната той станал причината да се изпрати учител Тодор Хрулев на заточение в Диарбекир. Обвинен бил, че има сношение с русите, защото, като му конфискували книгите, намерили писма — кореспонденция с Калиенджиева, който тогава бил в Бесарабия. Когато запитах Д. Цанкова за Хрулевата работа, той ми каза, че не е виновен, а самият Хрулев си е виновен, защото не знаел как да се разправи.
След Кримската война Цанков се върна в Цариград, гдето сполучил да се назначи като учител във френското католическо училище в Бабек. Там е бил настойник на българските момчета. Живял е в училището и е предавал български. Както казах и преди, той е бил в Русия, в одеския Ришельовски лицей и е престоял година или година и половина. После се е върнал в Романия и се условил в Галац за учител в българското училище. Там е живял и отец Максим, игумен на Лесновския манастир. Той беше напуснал манастира и беше дошъл в Свищов в 1848 година, понеже не можел да търпи гръцкия владика Неофит. По-после, като узна, че Неофит, търновският митрополит, се е стараел да му направи зло, забегнал в Галац и там е изпълнявал длъжността на български свещеник. Заедно с отец Максим тогава бил и Цанков като учител и оттам е отишъл в Цариград.
Раковски останал в Романия в мошията на д-р Петър Берон, негов съотечественик, котлянец. Не можал дълго време да стои в Романия на Бероновата мошия. Скарва се веднага с околийския началник на онази околия, напуснал мошията и забегнал през Галац за Атина. Там като стоял няколко дни, Раковски се прехвърлил в Черна гора при княз Данаила и отпосле дохожда в Нови Сад, гдето почна да издава вестник «Българска дневница» в 1857 г. Австрийското правителство по настояване на Високата порта било принудено да го екстернира и той волю-неволю отиде в Одеса.

/продължава/

Още преди да се настани на Балканския полуостров, южното славянство не е представяло еднородно цяло. В етническо и езиково отношение то се разпадало на две племенни групи – източна и западна, наречена още и сърбохърватска. Разделянето помежду им, започнало вероятно преди да напуснат своята прародина, е било вече достатъчно очертано по времето, когато те се явили в отвъддунавските земи. Там племената от сърбохърватската група заели старата Панония (областта на запад от Средния Дунав), и тия от източната – пространството от басейна на р. Тиса през Трансилванските Карпати, равнините на Влашко, Молдова и Южна Бесарабия до бреговете на Долния Дунав и Черно море. Тъй като част от тия земи влизали в състава на някогашната римска провинция Дакия, племената от тая група се означават днес в науката под общото име дакийски славяни. Вече това им географско положение показва, че те са били по-многобройни от своите западни съседи.
Византийската империя, владетел на Балканския полуостров по онова време, скоро почувствувала съседството на всички тия нови пришълци. Техните нападения, които започнали през последните години на V в., в продължение на цяло столетие не оставяли на мира провинциите и на юг от Дунава. Многобройните въоръжени славянски тълпи бродели и в най-отделечените области към Егея и Адриатика, прониквали дори и в Южна Гърция, като довършвали разорението на онова, което преди тях било пощадено от предшествениците им – германски племена и хуни. Крепостите и живата военна сила на империята не били в състояние да се справят с техния натиск и нейната власт в по-голямата част на полуострова фактически вече не съществувала.
През последната четвърт на VI в. отделни славянски групи почнали да се настаняват в обезлюдените балкански провинции. Зад тях настъпвали други и пороят на преселението продължавал няколко десетилетия, за да затихне едва към средата на VII в., когато от него вече били залени повечето от балканските земи.
Силата, трайността и обхватът на славянските нападения тук не са били навсякъде еднакви, както не били еднакви и последиците им. Различието се е дължало на няколко причини. Докато на юг от заселените в Панония сърбохърватски племена се простирала планинска и мъчно проходима област, пред дакийските племена лежали плодородните полета на Мизия, Тракия и Македония. Съблазънта, която будел югът, следователно, не била еднакво силна за едните и за другите. Освен това през втората половина на VI в. в средно дунавската равнина заседнали аварите, един полудив азиатски народ. Те наложили властта си над всички славянски племена от Източните Алпи до бреговете на Днепър. Но докато за по-голямата част от дакийското славянство аварската зависимост била външна и формална, а скоро и съвсем престанала, върху сърбохърватските племена тя тежала с всичката си сила, като ги лишавала от всяка свобода на действие и движение. В походите си срещу Византия те участвували само като аварски поданици. При тия условия славянската опасност за тогавашна Византия идела изключително от дакийските племена. От тях са били предприемани големите нападения, с които е изпълнена историята на Балканския полуостров през VI в.. и те били, които първи се заселили в него. Все поради същата причина преселението на сърбохърватските племена започнало по-късно, едва през втората четвърт на VII в., когато те успели да се освободят от аварското иго.
За териториите, които били заети тук от сръбските племена, имаме едно известие от средата на Х в. Византийският император Константин Багрянородни съобщава, че те обхващали днешна Черна гора с южнодалматинското побрежие, след това Херцеговина, Южна Босна и областта на реките Дрина и Западна Морава с техните притоци. Линията, до която на юг и югоизток стигало сръбското етническо разпространение, почвала от Адриатическо море негде северно от Дрим, минавала северно от Шар планина и стигала Дунава къде устието на р. Сава. Земите, които лежали на юг и изток от тая линия, между тях и цяла Македония, са били заети от дакийските славяни. В адриатическата област от двете страни на тая линия, в днешна Северна Албания и в Черна гора, живеели като пастирско население и прадедите на днешните албанци и куцовласи.
Но освен с чисто историческите свидетелства за това, че славяните, които по онова време заели Македония, са образували едно цяло с ония, които се настанали в източната половина на Балканския полуостров, и представяли нещо отделно от сръбските племена, науката разполага с доказателство и от езиково естество. Колкото близки и да са били, пък и днес да си остават езиците на българи и сърби, между тях са съществували и съществуват и дълбоки различия. Докато изговорът на «ea» у сръбските славяни е бил заменен с «е», а носовките и минали съответно в «е» и «у» още през периода на тяхната предистория (до IX в.), у останалата част на балканското славянство старинното произношение на тия букви се запазило до XII—XIII векове, а в някои южни македонски покрайнини не е изчезнало и до днес. Характерни за всички севернобългарски и македонски говори са освен това звуковете «жд» (от «gj»), «шт» (от «тj»): вместо тях у всички сръбски диалекти се явяват «дж» и «ч». Докато в сръбския език падежите съществуват, а членът е непознат, в езика на македонците и на всички северни българи склонението отдавна е разложено и заменено с употребата на предлози, а появата на определения член у тях е всеобща. В много места на Македония и в Родопите се срещат дори три вида членувани форми. Разликата между двете езикови групи е намерила израз и в техния речник. Днес във всички български диалекти, които се чуват из цялата област от Добруджа до Солун, Костур и Охрид, се срещат думи, които липсват у сърбите. Така например еднакво в говора на северните българи и на македонците срещаме думите брашно, желязо, голям, куче и т. н., у сърбите срещу тях се явяват «мука», «гвоhе», велик, пас. Думата «хубав», дошла от персийския и разпространена еднакво в Македония и в северните български земи, също е непозната на сръбския език.
Опитите на Византия да възстанови положението си в полуострова, като подчини пришелците, започнали в южните балкански провинции по-рано, отколкото в другите.
И тук обаче, както на север, към Добруджа, тя се стремяла да се затвърди по крайбрежията и от тях настъпвала към вътрешността. Наред с това тя използувала за настъплението си и големия военен път, който от Цариград и Одрин през средищните земи на полуострова стигал до Белград на Дунава. В няколко военни експедиции от средата на седмия век до края на осмия тя успяла да подчини славянските племена в егейската област. Възстановена била и властта й в Северна Тракия. От там проникването към северозапад продължило и имаме сигурни известия за това, че през втората половина на VIII в. в здраво укрепената Сердика (днешна София) вече имало силен византийски гарнизон. Явно е, че намерението на империята било да разкъса на две части голямата маса на дакийските славяни в източната и южната половина на полуострова, да ги изолира една от друга и тъй да се справи по-лесно с едната и другата.
Появата на туранските прабългари с Испериха в 681 г. осуетила изпълнението на тоя план не само относно североизтока, но и в Македония.
Изглежда, още на първите прабългарски владетели е било ясно, че основаната в Мизия тяхна държава не би могла да се задържи срещу своя единствен противник през онова време, Византия, ако не си осигури подкрепата на многобройното славянство. Тази е била причината, която подбудила Испериха да установи договорни отношения със заварените в Мизия славянски племена, на които била възложена отбраната на пограничната зона в Хемус. Колко разумна е била тая мярка, станало явно още през първия век от съществуването на държавата, когато тя в продължение на много години трябвало да отбива военните експедиции на империята срещу си. Без предаността, с която нейните славянски поданици тогава вършили възложената им задача, тя едва ли би успяла да се запази. Тая необикновени важна служба на славяните издигала значението им в общото държавно цяло, изравнявала ги все повече с господствуващия прабългарски елемент и заличавала различията, които в държавно-правно отношение ги делели от него. Създадената от Испериха туранска България се превръщала във все по-голяма степен в политическа организация и на обединеното от нея славянство.
Но с това нейното съществуване далеч още не е било обезпечено. Византия постоянно подновявала напора си срещу й и при решителното превъзходство на силите, с които разполагала, могла да го доведе до желания от нея край. За да избегнат тоя край, прабългарите са имали само един начин – да увеличат своите собствени сили и средства. А това е могло да бъде постигнато единствено като към съществуващия съюз с мизийските славяни бъдат привлечени и сродните там племена в балканския юг. По онова време, през втората половина на VIII в., византийците вече здраво се били установили в Тракия: нейните широки равнини не са давали условия за естествена защита на тамошното славянство, поради което съпротивата му е била рано сломена. Гарнизоните на многобройните византийски крепости там били достатъчни, за да го държат в пълно покорство. По тази причина българската държава сама, и дълго време след създаването си, не е могла да се утвърди в тая област, при все че тук лежали почти всички бойни полета, гдето българите не еднаж нанасяли тежки поражения над византийските армии.
Обратното е било на югозапад, в Македония. Оградена и кръстосана от разхвърляни на всички посоки планини, тя осигурява на тукашното славянство доста благоприятни условия за защита. Поради това го в продължение на цели два века смогвало да опази в една или друга стенен вътрешната си независимост от Цариград. Известията от тази епоха наричат Македония със събирателното име Славинии – земя на славянските княжества. И наистина, изглежда, че славянските племена а нея са били свързани в някакъв военен, а може би и политически съюз, предизвикан от византийската опасност. Със съединени сили те не еднаж нападали Солун, тогава главна изходна база на византийското настъпление срещу им.
Към края на VIII в. натискът на империята тук особено се засилил, като действувал едновременно от няколко посоки. Явно било, че македонските славяни не ще бъдат в състояние още дълго да му се противопоставят. Византия обаче не е била за тях само държава-неприятел в обикновения смисъл на думата, но представител и на една съвършено чужда и враждебна тям култура. Политическите и социални начала, легнали в основата на нейния строй, са били несъвместими с ония, върху които е бил изграден целият им бит. Поради това утвърждаването на византийската власт над македонските славяни е могло да означава за тях не само загуба на политическата им независимост, но и разложение на тоя бит и по-нататък – неизбежната им асимилация от византийската култура. Положението на славянството в Тракия е показвало нагледно каква съдба е очаквала неговите сънародници на запад. За да я избегнат, тия последните са имали само едно средство: да се присъединят към политическата сила, която тук, в полуострова, се явявала по онова време единственият сериозен противник на империята – българската държава.
Но тежненията на македонските славяни към нея не са били последица само от тоя, настъпил сравнително в по-късно време, усет за грядущи опасности. Не по-малко значение в случая е имало отколешното познанство и тесните връзки между двете страни. Още в отвъддунавските земи дакийските славяни били непосредствени съседи на прабългарите, разпилени групи от които са живеели и сред самите тях. Известия из оная епоха говорят и за общите им нападения във византийските провинции, а сигурно е, че близкият им досег е водел и към расово кръстосване. Обстоятелството, гдето двама прабългарски владетели, Готун и Безмер, ранни предшественици на Испериха, са носили чисто славянски имена, показва, че процесът на смесване между двата народа още тогава е бил доста напреднал. Повече се е засилил той на юг от Дунава и не само в пределите на българската държава, гдето славяни и туранци заживели заедно и с общи сили трябвало да я крепят, но и в Македония, която останала извън нея. Защото по времето, когато Исперих със своите прабългари се явил в Мизия, друга маса от туранци, придружени от варваризирани потомци на някогашни, отвлечени в аварски плен жители на балканските земи, се преселили в Западна Македония, из областта на Прилеп и Битоля. Указание за етническата принадлежност на тия пришелци ни дават гръцки известия, от които се вижда, че в тогавашната аварска държава живеели много прабългари. Нейните територии преселниците сега напуснали след въоръжено въстание. И името на техния вожд Кубер, в когото съвременни учени виждат един от синовете на Кубрата – основател на някогашната Велика България в областта на реките Дон и Кубан – и брат на Испериха, свидетелствува, че те са били именно част от тия подвластни на аварите прабългари.
Опитът на Кубера да превземе Солун и да създаде в Македония нова държава, пропаднал. Но племенните връзки между македонските славяни и ония в българските територии на североизток са били още повече затвърдени от присъствието на едни и същи турански елементи и тук, и там.
Българската държава по тоя начин се явила в съзнанието на населението в балканския югозапад като нещо близко и свое. И това съзнание се е усилвало, колкото, в стремежа й да се разпростре над цялото настанено в полуострова дакийско славянство, по-рязко изпъквало политическото й съперничество с Византия и колкото по-ясно е трябвало да подчертава тя отрицанието си към културната същност или към социалните и политически тенденции на византизма. Тъй едни и същи опасности и еднакви задачи, сложени пред една племена общност в земи, пространствено отдалечени и организационно откъснати една от друга, създали условията за политическото им обединение и го улеснили.
Началото на разширението на българската държава към македонските земи започва към края на VIII в. Спряно след това за три десетилетия, то се развръща отново през втората четвърт на IX в., когато в разстояние само на няколко години цяла Македония бива включена в нейните предели. Забележително е, че тоя резултат е бил постигнат без каквито и да било особени усилия. Никой от старите летописци или историци, които говорят за събитията в европейския югоизток през онази епоха, не споменува за никакъв военен поход на прабългарите в Македония, а още по-малко за някое спечелено сражение, което ги е направило нейно господари. Тя става част от българската държава безшумно и просто, като че ли вследствие на едно предварително постигнато споразумение. Достатъчно било няколко десетилетия по-рано българите да завладеят София, главната византийска твърдина в центъра на полуострова и възел на пътищата за Македония, за да рухне изградената с толкова усилия византийска военноохранителна система около нея и да отпаднат от империята всички покрайнини от Хемус до Пинд. Това не е било завоевание, а политическо обединение на области, чието население само очаквало случая, за да се подслони под крилото на една своя власт.
Няколко години след като македонските области влезли в състава на българската държава, тази последната, за да закръгли границите си на северозапад, поискала да присъедини и земите на някои сръбски племена. И при тоя именно случай изпъква разликата с извършеното в Македония. Сърбите се вдигнали да бранят независимостта си и опитът на българите останал безуспешен. Десетилетие по-късно, към средата на IX в., той бил повторен, за да свърши също без успех. Едва в началото на Х в. на могъщия български цар Симеон се удало да сломи съпротивата на сръбските племена и да превърне князете им в свои васали. Тия последните обаче не преставали да използуват неговите борби с Византия и с нейно съдействие непрестанно се стремели да отърсят зависимостта си от българите. Убеден, че те не ще се примирят никога с българското върховенство, Симеон се видял поради това принуден да прибегне до крайно средство: цяла тогавашна Сърбия била превърната в обикновена провинция на българското царство. Сърбите трябвало да се подчинят на необходимостта, но не преставали да считат българската власт за чуждо иго, от което трябвало да се отърват. Няколко години след смъртта на Симеона те въстанали и отново добили свободата си.
В Македония не става нищо от тоя род. И тоя факт сам по себе си представя най-убедителното доказателство, че жителите на тая земя и в етническо отношение, и по съзнание са представяли още в оная далечна епоха нещо съвсем отделно от тогавашните сърби: били са част от народа, който именно тогава се формирал политически и духовно под общото име българи. Туранските прабългари, незначително малцинство сред масата от славяни, възприели езика и изчезнали претопени от нея, като й завещали своето народностно име.
Присъединението на македонските области към българската държава било извършено наскоро преди времето, когато християнството става официална религия в нея. Малко по-късно при двора на българския княз Бориса намерили убежище учениците на Кирила и Методия. Всред учените слависти много отдавна е изказан, пък и днес има сериозни привърженици възгледът, че двамата братя – родени в Солун – са от славянски произход. Колкото вероятно и да е това предположение, то едва ли някога ще бъде документално доказано. Несъмнено е само едно – че езикът, на който те превели свещените книги и които станал писмен език на средновековна България, е същият, чийто старинни елементи са запазени и днес сред българите в най-югозападните краища на Македония. Не е чудно поради това, че Борис, първият християнски владетел на България, възложил грижата за духовното наставничество тъкмо на тая област на най-даровития измежду всички кирило-методиевски ученици – на св. Климента, първия и най-великия измежду всички учители на българската земя. Неговото средновековно житие разказва, че в продължение на тридесетгодишната си работа там той приготвил 3500 ученици; те като свещеници, учители и книжовници разнасяли просвета сред своя народ. Тъй разностранна и плодотворна е била дейността на тоя забележителен човек, че неговата памет и днес, цяло хилядолетие след смъртта му, живее необикновено свежа в съзнанието на тамошните българи. Те го считат за свой свят покровител и застъпник. Пред неговия гроб в една от охридските църкви, както и пред гроба на неговия другар и сътрудник св. Наума в монастира му при южния край на Охридското езеро, идват с молитви всички, които търсят лек срещу своите недъзи или помощ в бедите си.
Дейността на св. Климента е носила не само общо-християнски, но и национално-просветен характер. И не малко ней се дължи това, гдето наскоро след неговото време Македония се издига като най-здравото и вярно хранилище на българския народен дух и държавни завети. Византизмът, който заедно с християнството нахлу в тогавашна България, за да предизвика разложение на националния бит и да лиши държавата от необходимите й вътрешни опори, срещна в Македония непреодолима съпротива. И когато похабеният от неговите влияния български североизток не намери сили у себе си, за да се справи с надвисналите над народ и държава опасности, и се сгромолясва, а последните представители на старата царска династия – паднали заедно с Преслав в ръцете на завоевателя – трябваше да украсяват неговия триумф в Цариград, цяла Македония застана зад Самуила в борбата за спасение на погиващата народна независимост.
Преспа и Охрид заеха тогава мястото на старите столици на североизток. Тук, заедно с прогонения от византийците последен български патриарх на Дръстър, се установи и управата на българската народна църква, а все тук се стекоха из поробените земи всички ония, които не можеха да се помирят там с властта на чужденците. Тъй, като продължение на царството, създадено някога в равнините между Дунава и Черно море, и като носител на неговите завети, се издигна Западното, или Охридско българско царство.
Неговото късо, едва полувековно съществуване (969–1018 г.) е най-героичната, но заедно с това и най-трагичната епоха в цялата българска история. Усилията на Самуила да освободи Източна България, след временен успех, останаха напразни. Не даде очакваните резултати и стремежът му да увеличи силите си чрез завладяването на области извън българските етнически граници на юг и северозапад. Нещастието бе там, че Византия, срещу която Охридска България имаше да се бори на живот и смърт, сега след много десетилетия на непрестанен възход се намираше на върха на своята военна и държавна мощ. При това рядко на нейния трон бе седял човек с тъй неукротима енергия и способности на голям пълководец, какъвто бе тогавашният й император Василий II. И отчаяната борба, която българите с редки прекъсвания трябваше да водят цели 40 години, не можеше да не доведе до пълно изчерпване на всички техни сили. Една след друга българските земи падаха под натиска на византийците, докато най-сетне в планините отвъд Преспа и Охрид намериха своя край сетните защитници на българската национална независимост.
Завоевателните апетити, които Македония през най-ново време събуди сред ръководните слоеве на някои балкански страни, потърсиха теоретично оправдание. След опитите да се представи населението на тая земя като безлична маса, която не принадлежала нито към една от съществуващите в полуострова народности, както и езикът му не можел да бъде отнесен към никой от оформените славянски езици, явиха се опитите да се фалшифицира и нейната история. И понеже епопеята на Самуила е най-крупната проява в македонското минало, съвсем естествено се породи желанието да се отрече нейният национално-български характер. Но стремежите на заинтересуваните се съгласяваха само до тоя пункт. От там нататък всеки от тях търсете да представи Охридското царство в светлина, която му беше най-износна. Тъй изникнаха за това царство теории не само несъвместими, но и в крещящо противоречие една с друга. Докато сърбите искаха да докажат, че то представяло една просто «славянска държава», която нито по етническата принадлежност на населението и нито по съзнанието му не могла да бъде считана за българска, румънски учени си бяха поставили задачата да убедят света, че истинските създатели на това царство били балкански власи, също както влашки помади са били и всички ония, които леели кръвта си за неговото създаване и запазване.
Тия внушения може би оказаха известно въздействие над обществата, всред които сами бяха изникнали. За учените, незаинтересувани и добре осведомени върху миналото на балканските земи и народи обаче, те представяха лишен пример за низините, до които може да бъде смъкната науката, когато от нея бъде поискано да намери оправдание за всяко замислено или извършено насилие.
За събитията около възникването и падането на Охридското царство научното изследване разполага с известия, почти съвременни нему, и навсякъде, гдето в тях се говори за земята, над която Самуил царувал, за нейните жители и за войниците, които я бранели – навсякъде се явяват наименованията «България» и «българи». Самият Охрид, гдето според тия известия са се намирали «дворците на българските царе», се нарича от тях «главен град на цяла България». Тъкмо защото най-голямото дело на императора Василий II бе смъртният удар, нанесен от него на Охридското царство, тогавашните византийци му дадоха прозвището «Българоубиец», с което той остана в историята и което, хиляда години по-късно, след нещастната за българите война в 1913 г., с гордост си прикачи един негов малък приемник, гръцкият крал Константин. «Славяни» тогавашните жители на Македония бяха толкова, колкото и техните сънародници в балканския североизток. И едните, и другите говореха славянски, но както и сега, тоя славянски език и тогава бе българският. А независимо от езика и едните, и другите живееха със съзнанието, че са части от един и същи народ – българският, и именно това съзнание бе изворът на нравствената сила у всички ония, които мряха по бойните полета, гдето се решаваше съдбата на Охридска България. Що се отнася до власите, за тях през тая епоха съществува едно-единствено известие: някъде в южна Македония между Преспа и Костур от «скитници власи» е бил убит братът на Самуила, Давид.
След като Охридското царство бива унищожено, под византийска власт падат всички български земи. От тях били образувани няколко административни провинции. Но характерното в случая е, че докато за означение на всяка от тях било намерено по едно ново название, името България оставало да означава само провинцията, която била образувана от македонските земи. Нейният административен център, първоначално навярно в Охрид, бил преместен по-късно в Скопие. Как са гледали тогавашните византийци на Македония и на нейното население, се вижда от друг факт. Тяхното господство над всички български земи траело повече от век и половина. През целия тоя период обаче с името «българи» те означавали само жителите на македонската си провинция. Българите, които живеели на север от Балкана, били наричани от тях с архаизиращото име «мизи», или жители на «Загора» (т. е. на земята «отвъд планината»).
След като българската държава изчезнала, променено било и правното положение на българската църква. Нейният върховен глава бил оставен да резидира и занапред в Охрид, но му било отнето патриаршеското достойнство и от сега нататък той трябвало да се задоволи с титлата архиепископ. При все това под неговата духовна власт била оставена по-голямата част от областите, над които българските патриарси заповядали и по-рано, през епохата на старото Преславско царство. Тая Охридска архиепископия, която съществува през цялото средновековие и преживява Византия, бива унищожена от османските султани едва през втората половина на XVIII в. През течение на своето многовековно съществуване тя трябвало да носи последиците на много от политическите превратности в полуострова. Съответно на това се менели и границите на диоцеза й, който не еднаж бил свеждан само върху земите на Югозападна Македония. Въпреки това обаче споменът, че тя се е явила като общобългарска църква, а от тук – че нейните права теоретически се разпростират върху всички български земи, никога не изчезвал. Ето защо, дори и до последните години от съществуването й, нейните началници, макар и гърци, продължавали да носят гордата титла архиепископи «на Охрид и на цяла България». Както по времето на византийското робство през XI–XII векове, тъй и много по-късно, през мрачната епоха на османското господство, името българин и свързаната с него национална традиция не изчезват само в македонските земи.
С толкова по-голяма сила тая традиция и съзнанието, което я крепяло, са живели сред македонските българи през периода след разгрома на Охридското царство. Поради това, докато техните сънародници на север и изток – смазани от понесените нещастия, се мъчели по един или друг начин да се примирят с чуждото иго, македонските българи не губели вярата във възможностите да си възвърнат загубената свобода. Достатъчно било да минат тъй само две десетилетия, за да се вдигне цяла Македония на кървава борба за освобождение. За български цар бил провъзгласен внукът на Самуила Петър Делян. Какво е значението на тоя факт, показва следното обстоятелство. В планините на днешна Черна гора съществуваше по онова време едно сръбско княжество, рожба също тъй на въстание срещу Византия. Но това въстание, избухнало едва две години по-рано в област, тъй близка до Македония, бе минало без всякакъв отглас в нея. Защо македонското население не подхвана тогава делото на своите сръбски съседи и не се присъедини към тях? Защо и сега, когато само грабнало оръжието, то не потърсило помощта им, нито каквато да била опора в тях, а по свои пътища и със собствени средства поискало да извоюва свободата си? Защото още тогава е чувствувало сърбите като чужденци и защото идеята за освобождение е била свързана у него с друга – идеята за възстановяване на българското царство.
Една фаталност осуетила тая цел тъкмо когато тя била пред своето осъществяване. Но неочакваната и страшна катастрофа не сломила духа на македонските българи. Три десетилетия по-късно те вдигат ново въстание (1072 г.). Сега вече в Македония не бе останал нито един потомък на българската царска династия, който би могъл да застане начело на освободителната борба. При все това скопските боляри, които бяха я повели, и тоя път не помислили, че за да отърват своите сънародници от чужда власт, можели да ги направят поданици на друга, като допуснат присъединението на отечеството си към съседната сръбска държава. Чувствувайки обаче нуждата от една личност, която с авторитета на своя висок произход би могла да осигури единството на движението, те при липсата на всяка друга възможност се обърнали към владетеля на съседна Сърбия с молба да им изпрати за водач своя син Константина Бодин. Но когато сръбският принц се отзовал на поканата им м се явил пред тях, те – за да подчертаят, че делото, за което бил повикан, няма нищо общо със сръбската държавност – още при посрещането му го провъзгласили за български цар. За да го почувствуват напълно свой, той трябвало да се откаже дори от името си и да вземе това на вожда на първото въстание – Петър.
Това ново освободително движение, след като в късо време измело византийската власт из по-голямата част на Македония, на свой ред свършило с пълен разгром.
Въстаналата област била повторно подложена на безпощадно разорение и кървите и пепелищата, с които била покрита, до такава степен изчерпали нейните сили, че в по-нататъшната история на българските земи тя за дълго време останала на заден план.
Ръководното място тогава отново се заело от българския север, гдето век по-късно трето голямо въстание положило основите на тъй нареченото Търновско царство (1186–1396 г.). Още в самото начало освободителната борба била подхваната и от македонските българи. Сега обаче те имали да се разправят не само с византийците, но и с един друг фактор, който в даденото време за пръв път изпъква в международните отношения на Балканския полуостров: сръбската държава. Тя вече бе преодоляла центробежните сили у себе си и стъпила върху пътя на здраво развитие. Но посоките за териториалното й разширение на северозапад, към областите, населени със сръбски племена, бяха заприщени. Там стоеше Унгария, която отдавна се стремеше да се затвърди върху далматинските брегове. Към тия брегове и областта зад тях бяха насочени аспирациите и на могъщата Венеция. Принудени да държат сметка за тия факти, сърбите се отправиха по линията на по-малката съпротива. Византия, владетелка на македонските земи, се намираше в пълен упадък и неудържимо се разлагаше. Освободителната борба на българите, особено в Македония, още далеч не бе приключена. Сърбите поискаха да използуват тъй благоприятните за тях обстоятелства и да заграбят някои от югозападните български покрайнини. Но тия техни опити, повтаряни няколко пъти, свършваха винаги нещастно и накрай цяла Македония влезе в състава на българското царство. Вътрешни противоречия обаче скоро разслабиха неговия организъм. Династически междуособици и непрестанни войни, отначало с маджари и латинци, а след това с византийци, изтощиха силите му, прибавяха се и разоренията на татарите из отвъддунавските земи.
Вследствие на всичко това Търновска България загуби към средата на XIII в. почти всички свои южни провинции и през значителна част от своето по-нататъшно съществуване трябваше да остава в тесните предели между Дунава и Балкана. На югозапад нейна оставаше само Софийската област. Македония тогава се превърна в плячка, за която се бореха византийци, епирци, морейски франки и неаполитански анжуйци. Въпреки това нейното население, което посрещаше с пълно равнодушие смяната на политическите си господари, никога не престана да копнее за присъединението си към българската държава. И когато еднаж, през втората половина на XIII в., цар Михаил Асен намери сгодния момент, за да отговори на тия очаквания, достатъчно бе изпратените от него войски да се явят към Вардара, за да се уверят византийците за лишен път колко недостатъчни са били тук опорите на тяхното владичество. Но обхванатата от разложение българска държава се оказа и сега също тъй малко способна да задържи владението си над македонските земи, както и остарялата Византия. Пълният упадък на тия две сили, които дотогава бяха си оспорвали преобладанието в полуострова, разчисти пречките за сръбското разширение. Към края на XIII в. сърбите завзеха Северна Македония. Използувайки все по-големите вътрешни мъчнотии на българи и византийци, те половин век по-късно слагат ръка и върху останалата й част. Нейното население, преживяло толкова много превратности трябвало поне външно да се помири със съдбата си.
С изключение на албанците сърбите от онова време бяха най-изостаналият в културно отношение народ на Балканите. И това правело да се чувствува още по-силно противоречието, върху което трябваше да се крепи тяхната държава, станала по едно щастливо стечение на обстоятелствата владетел на области с многовековно културно развитие. Това противоречие, засилено и от факта, че в Македония сърбите се явявали чужденци по език и кръв, обрекло тъй бързо нарасналата им държава на още по-бързо разпадане. Нейният създател Душан, поради усета за ефимерността на своето дело, напразно търсел да предотврати неизбежния й край. Концесиите, които правел на старите културни и политически традиции на тая българска земя, имали само един реален резултат – да отчуждят тоя сръбски владетел от собствения му народ. И след неговата смърт развръзката настъпва по един тъй естествен начин, че дори самите сърби я посрещнали с чувство на истинско облекчение. Македония първа се откъснала от сръбските земи. За по-голямата й част сръбското господство не бе траело дори четвърт век.
Като наследници на Душановото царство тука изникнали няколко малки държави, най-видната от които бе тая на Вълкашина и на неговия син и наследник Марко. Със столица в Прилеп тя обхващала по-голямата част от Западна и Средна Македония. Всички тия приемници на Душана обаче били принудени да се приспособят към действителността, която и техният предшественик не е бил в състояние да измени. Макар бивши сръбски велможи и сърби по произход, те трябвало да бъдат представители на българската държавна и национална традиция. За български владетели ги считали техните поданици, а такъв е споменът, запазен за тях дори и в сръбския народен епос.
В това състояние Македония не остава дълго време. През последните години на XIV в. тя бе завладяна от османците, а все тогава нейната участ бе споделена от останали български зами. За пръв път след един дълъг период на държавна разпокъсаност те се събрани под едно управление. Македонските българи вече не бяха отделени чрез изкуствени граници от своите сънародници на североизток. Но благотворното влияние, което тая промяна можеше да упражни върху българския народ, бе спънато от цяла ревдица други крайно неблагоприятни обстоятелства. Българинът заживя под един режим на пълно безправие. Животът, честта и имотът му зависеха всецяло от произвола на завоевателите. Задушени бяха всякакви обществени прояви; дори публичното изпълнение на някои религиозни обичаи и обреди се оказваше невъзможно. Политическото робство бе последвано и от духовно. Начело на църковната йерархия застанаха чужденци – гърците, и те скоро, заедно с моралната поквара, която разнасяха, обърнаха религията в средство за безсрамна търговия. А в онова време върху църквата лежеше грижата за нравственото напътстване и за духовното издигане на масите. Всичко това забави, а в много отношения спря развитието на българския народ и цялото му битие застина върху едно крайно понизено равнище. Докато при всеки един от свободните европейски народи развитието водеше към все по-голямо разширение на съществуващите общности и включваше в тях нови слоеве и части, тук действуваха тъкмо противоположни тенденции. Българинът търсеше да се самозатвори и намали връзките си с общността, тъй като в само това можеше да намери относително по-голямо спокойствие и сигурност. Предимно сам трябваше той да произвежда и онова