My Opera«Спомени» – Васил Манчев (1825–1907) – I част
By Sonyasonya_todorova. Sunday, December 17, 2006 8:32:17 PM
1. Свищовът
Обикновено северната граница на България е била Дунавът както в старите времена, тъй и сега. Твърде нарядко се споменува в старата история на България, че българското царство се е разпростирало оттатък Дунава до Карпатските планини.
На днешното Българско княжество Дунавът мие бреговете му от Видин до Силистра и като са извива от Видин надолу към юг до средата на границата, на най-южната точка, която се пада най-близо до Стара планина (Балкана), е разположен Свищов, тъй щото колкото е разстоянието от Видин до Свищов, толкова е от Свищов до Силистра.
И тъй Свищов е разположен в средата на северната граница на десния бряг на Дунава връх две бърчинки (тераси) и трета друга бърчинка са въздига зад него величествено, за да го пази лятно време от горещите южни ветрове. Първата бърчина (брегът покрай Дунава) е издигната приблизително от 60 до 70 метра. Най-издигнатата й страна е Калето (Sisto). Почева от източната страна край Дунава, от Воденичките (Дермен дере) и се свършва накъм запад, Крайната махала (Кръста) и Капитец. Втората бърчина почева от изток — болницата, над църквата «Св. пророк Илия» и са свършва към запад близо край града срещу Бабина чешма и Гюловата. Тази бърчина е висока от уровена на Дунава 80 метра. И най-после третята бърчина, която се надвесива над втората и е висока приблизително 200 метра. Тя почева откъм изток — Манастирската клисура, и са протака край града към запад и към блатото до Ореш. Тази, най-горнята бърчина, е покрита с хубави лозя, окичена с безчетно множество плодородни дървета от различни родове.
Градът край Дунава се простира до 4 километра надлъж. Горе всред града от западния край (Капитец — Кръста) до източния му край (Циганската махала — Сър пазар) са простира на 5 километра, а на ширина открай Дунава до полите на третата бърчина — два и пол до три километра. Над двете гореказани бърчинки е разположен градът, но повърхнината му не е равна навсякъде, а има на места издигнати височини, които правят града още по-красив, защото разните тези височини дават на разни махали и местности разни точки за гледание и панорамата, снета от разните тези точки, е богата, величествена и красива.
Когато иде някой от западната страна по Дунава и параходът следва надолу към Свищов, остава обаян от хубавото му положение. Представете си: ред бърда от запад към изток, покрити с лозя и окичени с безчислени плодородни дървета от различни видове плодове, които заграждат южната страна, и при полите на тия бърда е разположен градът: белият и грандиозният Дунав — тих и гладък като огледало с отраженията на островите; крайбрежието, което светлината грациозно отражава връх това естествено огледало; ясното майско слънце, което облива с лъчите си тази прелестна картина; тихийт ветрец, който сегиз-тогиз повява и набърчва тук-таме гладкото огледало, дава особена красота на града.
Самийт град е построен на яко землище. Горе на Чуката върху голи камъни е било въздигнато от римляните Калето.
Под втората бърчина е само един пласт от същите камъни, който се простира на дължина от Воденичките до село Ореш в продължение на 15 километра, а нашир повече от 6 километра.
Числото на населението на Свищовската община според описа на статистическото преброяване от 1893 година е следующето по месторождение:
№ 1 родени в Свищов: – Мъже – 5143 ; Жени – 5515 ; всичко – 10 658
№ 2 родени от други места в окръга: – Мъже – 208 ; Жени – 126 ; всичко – 334
№ 3 родени в други окръзи и в Княжеството: – Мъже – 984 ; Жени – 657 ; всичко – 1641
№ 4 родени в Турция: – Мъже – 177 ; Жени – 39 ; всичко – 216
№ 5 родени в Сърбия: – Мъже – 11 ; Жени – 6 ; всичко – 17
№ 6 родени в Романия: – Мъже – 85 ; Жени – 87 ; всичко – 172
№ 7 родени в Русия: – Мъже – 18 ; Жени – 18 ; всичко – 36
№ 8 родени в други държави: – Мъже – 61 ; Жени – 46 ; всичко – 107
№ 9 непоказани къде са родени: – Мъже – 17 ; Жени – 14 ; всичко – 31
Общо сбор: – Мъже – 6704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Населението на Свищовската община по женитбено отношение:
№ 1 на 15 год. и по-малки: – Мъже – 2431 ; Жени – 2440 ; всичко – 4871
№ 2 неоженени: – Мъже – 1625 ; Жени – 754 ; всичко – 2379
№ 3 от 15 год. нагоре оженени: – Мъже – 2440 ; Жени – 2471 ; всичко – 4911
№ 4 овдовели: – Мъже – 104 ; Жени – 743 ; всичко – 847
№ 5 парясани: – Мъже – 8 ; Жени – 16 ; всичко – 24
№ 6 непоказани семейно положение: – Мъже – 96 ; Жени – 84 ; всичко – 180
Общо сбор: – Мъже – 5704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Населението на Свищовската община по вероизповедание:
№ 1 православни: – Мъже – 4647 ; Жени – 4422 ; всичко – 9069
№ 2 мохамедани: – Мъже – 1892 ; Жени – 1933 ; всичко – 3825
№ 3 католици: – Мъже – 32 ; Жени – 30 ; всичко – 62
№ 4 протестанти: – Мъже – 36 ; Жени – 22 ; всичко – 58
№ 5 армено-грегорянци: – Мъже – 3 ; Жени – — ; всичко – 3
№ 6 евреи: – Мъже – 94 ; Жени – 101 ; всичко – 195
Обща сума: – Мъже – 6704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Населението на Свищовската община по матерний язик:
№ 1 български: – Мъже – 4435 ; Жени – 4232 ; всичко – 8667
№ 2 руски: – Мъже – 7 ; Жени – 7 ; всичко – 14
№ 3 сръбски: – Мъже – 3 ; Жени – 4 ; всичко – 7
№ 4 турски: – Мъже – 1911 ; Жени – 1933 ; всичко – 3844
№ 5 гръцки: – Мъже – 24 ; Жени – 14 ; всичко – 38
№ 6 френски: – Мъже – 91 ; Жени – 100 ; всичко – 191
№ 7 немски: – Мъже – 26 ; Жени – 20 ; всичко – 46
№ 8 други язици: – Мъже – 204 ; Жени – 198 ; всичко – 402
№ 9 непоказани язици: – Мъже – 3 ; Жени – — ; всичко – 3
Общи сбор: – Мъже – 6704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Населението на Свищовската община по грамотността им:
№ 1 грамотни: – Мъже – 3109 ; Жени – 1601 ; всичко – 4710
№ 2 неграмотни: – Мъже – 3595 ; Жени – 4907 ; всичко – 8502
Общи сбор: – Мъже – 6704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Покрай Дунава са: Скелята (пристанището), която се простира от устието на Гърлото (митницата) към изток до Кулника—Кумица—Карантината до два километра; от устието на Гърлото към запад покрай Дунава до Беленската мера се простира Просенището в продължение на десет километра; оттам към юг до Орешанския път (Блатото) и покрай Гърлото по левийт му бряг до устието е равна поляна (Просенището),. която има приблизително до 30 километра квадратни. По-главни местности на Просенището са: Конски греди, Мочура, Осмолякът, Грецова греда, Диш тепе, Манда боаза (Биволски локви), Мустафа боаза, Дрокоча бара (Шумака), Блатото, Лясата и Гърлото. Тия места повечето биват заляни зиме, през пролетта и през лятото до юлий. Държавата се ползува от дохода на Блатото, като дава на търг лова на рибата, а от другите местности на Просенището косят сено, не толко от добро качество и населението си пасе едрийт добитък. Когато се сполучи годината, много риба се пада от Блатото и снабдява гражданите с доста вкусна риба. Сиромашта коси шавар (папур) и тръстика оттам, когато й потрябва.
Районът на град Свищов с Просенището заедно може да има приблизително до 80 квадратни километра.
По-главните местности в района са следующите: Стъклен, към изток от града, Драчево бърдо, Таш бунар, Калето, Солакова чешма, Плазна. Чехларский геран, Конарката, Воденичките, манастирът «Св. Богородица» с мерата си, Сър пазар. Към юг от града са Куйговец, Кат баир, Кобилца баир, Вехтото Рахле, Кавак дюзлю, Новото Рахле, Кадънската чешма, Беляновец, Колокота, Горчивка, Брямогила, Царевските лозя, Голямата бара, Орехов геран, Бабин Декин геран, Пишмана (Парцал махлеси). На западната страна са Джаутрап, Гаджовата могилка, Шеватова чешма, Матката, Царева нива Краставец, Бух хендек, Бунарските лозя, Бахчите и др.
От сичките тия местности в района по-забележителни са: Стъкленските лозя, манастирът «Св. Богородица» и Таш бунар (Каменен кладенец). Таш бунар е една пещеричка, издълбана в камик, през който камик се процежда прелестна и вкусна студена вода, на едри, чести капки. Долу в пещеричката, в. естествено издълбано корито, се събира доволно бистра вода.
*. Думата «скеля» е дума италианска, Scala, френски echelle, български – «сълба» – от сълбата, която спущат корабите, които спират в пристанището, за да излязат на сухо, а на турски са го преобърнали от Scala, скеля.
От Вардим и от околните лозя хората ходят да си наливат. Целият район е много красив, особено като се почне от Воденичките по дола до под Манастирскийт дол и оттамо покрай Манастирската мера и покрай Царевата чешма. Из някои местности има дълбоки, прохладни и окичени, с различни полски хубави дървета бранища. Наистина Захарий Стоянов има право да хвали свищовските лозя, защото местността им с много живописна и поетическа. Из лозята има чешми с много вкусна и студена вода, особено Беляновската, Манастирската, Илезовата чешма, Кладенците, Капитец и Стъклен, който в старо време се наричал Секоризка.
Стъклен граничи от изток с местността Воденичните (Дермен дере). Там във времето на переправата, руските войски стъпиха на българска земя за пръв път. Откъм запад Стъклен се простира близо до Свищов половин километър. Към юг минава покрай шосето, което води за Търново, а към север е Дунавът. В тази местност се намират много стари пари, статуи и разни други драгоценности. В него има един подрум, изграден по стара римска направа. В него могат да се открият много работи, ако се разкопае сериозно. Местното население го нарича «возилницата». Откъм североизточния край на Стъклен е паметникът на падналите руси във време на преминаването им от Романия в България през 1877 година, 14 юни. Освен това основите на един театър се забелязват и сега на повърхността на земята, в лозята, недалеко от паметника. Този град Novae (Стъклен) е съществувал по времето на императора Юстиниан Велики. Това се доказва от разните стари монети, които се намират тамо. По-нови от тази епоха не се намират, но по-стари — в голямо изобилие, било римски, било гръцки. От южната страна на Стъклен — до шосето, от пътеката, която почева току до дервента и слиза направо до Воденичките под хълма, има пак останки от стари здания, но там се намират само стари монети с гръцки надпис от епохата преди завладяването на тия места от римляните.
В тая местност се откриха много гробища с латински надписи. Такива надгробни камъка два има в Свищов, които се намират Е черквата на Крайната махала (Харизанската) «Св. Троица». Друг голям мраморен надгробен камък е латински надпис го бяха откопали в 1837 година и сега се намира в Горната махала в черквата «Свето Преображение Господне», в олтара. Много други още камъне се намериха с надписи твърде интересни на латински език, но ги пренесоха нощем, без никой да знае, в Романия. Стъклен е имал и сега има лозя, но не както преди Освобождението. Много хубаво грозде и вино дава тази местност. Постоянно покрай Дунава на разстояние от паметника до самия град се намират монети, антики и други редкости. Намерват се останки на запад от града в Царева нива.
*. Тъй го казва покойният отец Н. Бозвели Хилендарец и Ем. Васкидович в тяхното «Детоводство» в V част, географията. Като описва за Свищов, помянува и за Стъклен, че са е именувал Секоризка, стар римски град. Иречек, като поменува за Свищов, казва, че тая местност Стъклен трябва да е старият римски град.
Свищов не е толко стар град, защото в старите землеописания не се споменува. Само в Царственика на покойния отец Паисий тук-таме се споменува в епохата на паданието на българското царство. По времето, когато владееха турците преди Освобождението, населението помни стария Свищов и новия. Старият е траял до 1830 година. Той е бил съвършено опустошен и изгорен на 14 септември (Кръстовден). Това го е направила Русия, защото е била принудена да накара Турция да иска мир, за да може да превари и посрещне Наполеон I Бонапарт, който се е тъкмял да навлезе в Русия през Полша. Във време на Руско-турската война, когато се биели руските войски за превзиманието на Русчук, който е бил по онова време силна крепост, главнокомандуващият руски генерал Каменски се е видял принуден да изгори Свищов и турците да прогони към Балкана, а българите накарал да преминат Дунава към Зимнич и да се преселят в Романия. Тогава населението е било по-гъсто, в града имало е, казват, до 20—30 хиляди души, но всичките се пръснали из Романия и се заселили в разни градове — Букурещ, Крайова, Галац, Браила, а даже и в Брашов. Преди изюряванието Свищов е бил важен пункт за сношението на Романия с България, Тракия, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Гърция, особено в епохата на фанариотските принцове. Русчук не е имал такава важност, защото през него са минавали за Романия пътници и стоки от Цариград и Одрин. Както казахме по-горе, изгарянето на града Свищов и преселванието в Романия е накарало жителите да се заловят за търговия и да търсят други средства за прехранвание и обогатявание. Бурните времена в 17 и 18 век докараха разни перипетии в Турско, като кърджалии, делибашии, еничари, които грабеха особено в 17 век. По-отличните хора и търговци бягаха в Ромъния и там се залавяха за търговия и наука и по този начин и от Русчук, Габрово, Плевен и други градове се бяха стекли българи със семейства, както и от Свищов в Букурещ, Галац, Браила, които след преминаване на бурните времена останаха в Романия. Почти половината жители от стария Свищов останаха в новопостроения град Александрия. Тъй и в Букурещ и с време останаха търговци. Такива бяха хаджи Васил и син му Димитър х. Василев, Ангел х. Пантелеев, Ангел Солаков, Димитър Солаков, Юрдаки х. Ангелов, Стефан х. Ангелов, Параскева Карабиберов и др. По-нататък ще спомена и за още други забележителни свищовски богаташи. Такива българи по-после са преминавали и са се преселвали в Свищов.
Забележителни граждани на стария Свищов са хаджи Васил, родом от Враца, чорбаджи Цанко, дядо на Драган Цанков, хаджи Киро, когото обесиха турците на вратата на правителствения дом. Преди фанариотското господство в Романия в Свищов са живели от Романия много богати хора. Казва се, че църквата «Св. Димитър» е направена от Матей Бесараба — романски княз. Старият Свищов е бил населен повечето от пришелци, надошли из разни места на Балканския полуостров.
През 1804 година русите са имали война с Турция. В това време толко много българи не са минавали в Романия, колкото в 1810 година. Тогава градът бе съвършено изгорен и жителите му, волю-неволю, принудени от русите да се преселят в Романия. От памтивека се помни, че в Романия е бил доста разпространен българският език, както съм слушал, когато бях малък, от стари свищовски жители, че свищовчени са употребявали български език и гръцкият се е появил едвам през 1812 година, когато Емануил Васкидович, родом от Мелник, който е учил и свършил науките си в остров Кио, в тогавашната прочута школа, и след като свършил, отправил се в отечеството си през Свищов за Романия.
По-после ще се повърна по отварянето на елинското училище в Свищов. Засега ще кажа, че българският език е бил в употребление както в Романия, така и в Свищов. Имало е и учители, повечето духовни лица, които са учителствували в свищовските училища, незабелязани от фанариотското духовенство. Известно е гонението против българското духовенство, език и писменост от принц Маврокордата (фанариотин), изпратен да управлява Романия през 1763 година. Той имал намерение да се преследва както българското духовенство, така и българският език. Отпосле Високата порта е изпращала за управители на Романия бейове фанариоти. Такива са Маврочени бей, Сузду бей, Ипсиланти, Вугуриди бей.
Във времето на фанариотските бейове е съществувал българският език до някое време както в черквите, училищата, така и в управлението. Постепенно се е въвеждал ромънският език, размесен отчасти от български. Едвам в 1820 година почнаха съвършено да го отстраняват от училищата и черквите. Както е известно, епископ Софроний Врачански и в най-трудните времена и анархията, която е съществувала в Българин, е управлявал Врачанската епархия. По причина на бурните времена, за да си избави живота, бил принуден да избяга през Свищов за Романия и се е задържал в град Търговище, гдето е печатал «Неделника» си — поучения и проповеди. По онова време не само България е била в едно отчаяно положение но причина на анархията, която е владеела, но и в Романия не е било по-малко разбъркано. По времето на Пазвантоглу Романия е била еднакво изложена па опасност, както и България и българите. Някои по-първи свишовски жители са имали случай да достигнат до големи правителствени служби с помощта на турците. Някой си хаджи Боро от Свищов е достигнал да бъде назначен за ромънски бей, но той от голяма радост, че ще стане ромънски бей, се умопобъркал. От една ръкопис, която притежавах и я подарих на читалището, някой си Рафаил йеромонах в Търговище з 1646 година написал беше речник българо-ромънски и ромъно-български, състоящ се от 26 000 думи. Този речник бях го подарил на Свищовското читалище в 1858 година. Представлява една драгоценна сбирка от старобългарски думи на ромънски, някои от които бяха много стари и не можеха да се разберат. Едни ромънски бяха много стари, а българските не приличаха на чисто старобългарски, а повечето на хунски. Когато тръгнах за Македония, тия ръкописи се намираха още в читалището, като се върнах — пак ги намерих. После като ме изпратиха на заточение в Ангора — по причина на въстанието — ги оставих в библиотеката, но когато се върнах през 1877 година, всички тия скъпоценни книги не съществуваха вече.
Старият Свищов е траял до 1810 година, до Руско-турската война. Руските войски, като преминали в България, обсадили Русчук. Тогава генерал Каменски, главнокомандующият на този отряд, като дал няколко сражения, е срещнал голямо съпротивление от страна на турците. Най-после бил принуден, за да не пристигне помощ на обсадените в Русчук турци, да изгори околните градове — Силистра, Тутракан и Свищов, и по такъв начин успял да превземе Русчук. Свищов е бил изгорен на 14 септември 1810 година, на самия Кръстовден. Целият град е представлявал едно грозно пепелище. Оцелели са само две черкви, защото са били направени само от камък — църквата «Св. Петър» в Долната махала и черквата «Св. Димитър» на Чуката. Преди да изгори, Свищов е имал около 6000 къщи и имало е около 20—30 хиляди души жители. Главният поминък е бил кожухарството, табаклъкът, винарството, салханите (клането на добитък). Лозарството е било твърде развито. Имало е до 40 000 дюлюма разработени лозя. Правена е търговия с вина, които разнасяли и продавали в Романия, Бесарабия. От крайдунавските градове, както и от Габрово, Трявна са дохождали търговци да купуват свищовско вино.
Изгарянето на Свнщова е станало причина жителите му да се разпилеят из Романия, Молдавия и Трансилвания и половината не са се върнали, а повечето са останали в Романия — в Букурещ, Галац, Браила, Крайова. През 1832 година, във времето на княз Александър Гика, свищовците, останали като ромънски жители, са наговорили и откупили 2—3 мошни села вежду Зимнич и Руж де Веде, покрай р. Веде и основали на тяхно място сегашния град Александрия, на име на ромънския господар Александър Гика. Предварително зели съгласието на ромънското правителство, особено на княз Александър Гика, който им отстъпил официално с хрисовул да си имат в Александрия свое независимо общинско управление. Ромънското правителство си е задържало правото да назначава по един полицейски, който да пази реда и тишината на града. Той е бил в сношение с ромънското правителство, а общинското правителство се е сношавало направо с Министерството, което му е изпращало всички правителствени берати. Този ред на работите е траял до 1860 година. От тогава полека-лека той си е останал чисто ромънски град с българско население. Твърде малко от правата, дадени чрез хрисовула, са се запазили.
Свищов преди 1810 година е имал твърде ограничена търговия. В черквите се е служило на български. Училища е имало в Горнята, Крайната и Долнята махала. Метохи е имало девет — от Светогорските манастири, Зографския, Ватопедския манастир, имало е и Синайски метох, Бачковски метох, Рилски мегох. Там постоянно се е намирал по един калугер, който е просел и е изпращал помощи за Св. Гора, Божи гроб, Рилски манастир, тъй и за Синая. Духовно се управлявали от Търновската митрополия. Преди изгарянето на града фанариотските владици не са преследвали българския език, но щом започнаха в метохите да преподават тук-там и по гръцки, тогава се е сетил търновският митрополит Иларион Критянина започнал да преследва българския в черквите.
Сватбите са правили по стар обичай и са траяли по една седмица. В събота се е наричал квасът и са правели старовремски обряди. Почти целият град е живял патриархален живот, а също и по селата. Разказвали са ми за патриархалния живот много анекдоти. Имало е многобройни семейства, които вкупом са достигали 40—50 души в една къща. Такива фамилии се поменуват Грънчеревите и Орхаевите. За тия две семейства разказват, че като излизали някъде — на черква, лозе или баня, всеки чекал да мине Орханиевата или Грънчеревата челед и после да мине на отсрещния тротоар. И досега на многочислени семейства викат Орхаевата или Грънчевата повора.
Къде края на 18-то столетие Пазвантоглу е върлувал във Видин и околностите му. В същото време е бил и Тръстениклията Мустафа паша и кърджалиите са върлували из България. Къде 1796 година са нападнали на Свищов и много са пакости правили на населението, притеснявали са го и под разни причини гледали да изтръгнат пари от тях. Искали са от населението да им готвят все хубави турски ястия. По квартирите, дето се настанявали, карали домовладелците силом да ядат ечемик, а за тях искали баклава. Жените били принудени да носят мъжки дрехи и да си обезобразяват лицата, за да не личат, че са жени. Правели са всевъзможни отвратителни притеснения.
В Свищовската околия нигде не е имало черкви по онова време и по Възкресение и Рождество селяните са дохаждали в града да се черкуват.
Като е станал мирът в Яш между Турция и Русия, Бошнака, по заповед от Цариград, пристигнал в Романия и накарал бежанците да се върнат пак в Свищов и да си вземат местата и да подновят града.
В 1811 г. е имало в Свищов направени само 15 къщи. Емануил Васкидович отива от Мелник в Букурещ да се препоръча за учител. Тогава в Букурещ е било елинското училище на Вардалаха. Той е бил с намерение да остане там и учителствува, но един от по-развитите граждани, търговецът Алекси Дамянов, се срещнал с Васкидовича и го убедил да остане в Свищов. Привременно в черковния двор на «Св. Преображение» в една килия събрал деца от Средната махала и почнал да преподава по старогръцки. По-после, в 1813 година, преместили училището в същата махала и почнали да градят по настояването на Алекси Дамянов ново здание за училище. Училищния празник отредили да се празнува на 30 януари (Три светила), а в Долнята махала е имало училище, в което махленците са условяли сърби словенци за учители, които идели от Австрия. По-много там са предавали церковносланянски език, а в Горнята махала в Преображенската черква Васкидович е предавал елинския език. Търновският владика Иларион е подпомагал Елинското училище. В Долнята махала, в Петропавловското училище, никак не се удавало да се въведе в него елински език. Емануил Васкидович е продължавал до 1824 г. После по някои недоразумения той преминал в Романия и предавал гръцки език в Мавродино, село близа до Руж де Веде. След 2—3 години той пак се върнал в Свищов и следвал да предава в същото училище.
В 1832 г. господин Димитър Станчев, родом от Ловеч, търговец и набожен човек, като бил на поклонение в Рилския манастир, се срещнал с един калугер на име Христаки Павлович, който в калугерството се наричал Хрисант, и го убедил да дойде в Свищов и се отвори едно по-редовно българско училище. Съвременно е условил и учител Николчо, за да преподава български на по-малките деца. Христаки Павлович, като се закрепил в Свищов като учител под покровителството на г. Димитър Станчева, се е влюбил в едно момиче от добра фамилия от Долнята махала и решил да остави расото и се ожени за тази мома. И тъй, със съдействието на г. Станчева, минал в Зимнич и се венчал там и после преминал пак в Свищов и продължил работата си в училището. Така в Долнята махала се основало редовно училище, доколко е било възможно по онова време, на български език. Понеже гръцкият език е бил поддържан от гръцките владици и влашки боляри, е бил на чест и се е употребявал и в търговията. Това е дало случай на търговците от Горнята махала да влезат в сношение с Романия и са водили търговска преписка на гръцкия език. Гръцкото училище е напредвало, защото търговията се е разпростирала постепенно. Тия, които са знаяли гръцкия език, са могли да кореспондират с търговците от Янина, Гърция, Пелопонес, Солун, Македония, Тракия, Цариград, даже и Виена и Белград и са могли да се споразумеят по търговски работи. По този начин Свищов е станал известен в целия Балкански полуостров, защото е способствувал на търговията с Романия. А училището на Христаки Павлович е било причина и ядката, за да се предприеме възраждането на българския език. Много ученици прихождаха при Христаки Павлович да се учат на български език. Така щото надпреварваха се тия двама учители кой по-скоро да сполучи в своето си предприятие — Васкидович да погърчва и улеснява тогавашната търговия чрез своите ученици, а Христаки Павлович да събужда заспалите българи по тия места с възраждането на българския език. Съвременно и в Габрово Неофит йеромонах Рилски се е настанил там и основал българско училище. Българският език отначало много мъчно се е разпространявал из училището, защото не е имало български печатни книги. Едвам през 1806 г. е излязла българска печатна книга и тя е тази: Софроний Врачански «Кириакодромион».
2. Историята на моя род
В 1792 г. се е родил баща ми Емануил (Манчо) Илиев Данаилов. Дядо Илийчо с баща си — дяда Данаила, са се преселили от Никопол в Свищов къде втората половина на 18-то столетие. Той е бил ахтарин (дрогист). Съвременно е изпълнявал в Свищов длъжността лекар. И най-много е имал влияние и приятелство с турците, така че него избирали често за градски работи пълномощник от страна на града да уреди въпроси, отнасящи се до интересите на турското и християнското население в града. Той е бил викан два пъти от Мустафа Байрактар, от Мустафа паша — русенски паша, който е известен под името Тръстениклията. Щом пораснал баща ми, дал го е дядо Илийчо на училище. По негово време е имало учител, който е предавал църковнославянски език в Петропавловското училище в Долнята махала. Той се е отличавал от другарите си по способностите в краснописанието. От него имаше доскоро ръкописна книга, пълна с разни молитви, но тъй хубаво и красиво написана, щото не можат да се отличат от печатаните краснописни по онова време книги. Естествено той е имал дарба по живопиство, така че в 1837 г. гражданите, като правеха новата черква «Светаго Преображение», го накараха да и украси с църковни образи. На това му е помагал тогавашният учител Георги Михайлович Владикин от Саратов. Владикин останал в Свищов, когато се оттеглял от Едрене Дибич Забалкански с армията си и генерал Киселев минал през Габрово и Свищов. Той е бил учител по български език. От него се научих да чета и пиша на матерния си език.
В 1810 г. русите били обсадили Русчук. Понеже обсадата е траяла дълго, на главнокомандуващия генерал Каменскн е заповядано да превземе Русчук и да накара турците да искат мир, защото в Русия са се опасявали от навлизането на Наполеон през Полша. Каменски изпратил в Свищов полковник Сен При. Щом дошел в Свищов, в едно късо време той принудил турците да напуснат града и, конвоирани от руски войски, ги изпратил в Габрово. Останалата войска, по заповед на полковника, на 14 септември, Кръстовден, тръгнала от къща в къща да пали махалите и изгорила града. Жителите били принудени волю-неволю същия ден да минат с турски кораби на ромънския бряг. Всички останали кораби изгорили. Не оставили нито една лодка с цел да не се възвърнат пак в Свищов жителите. Свищовчените били принудени кое как да си търсят препитание — едни по селата, други в Руж де Веде, трети в Могилица (Турну Мъгурели), болшинството в Букурещ, а някои и в Трансилвания.
Тогава дядо Илийчо със семейството си: баба Мита, жена му, баща ми и трима други малолетни момчета — Тома, Танаско и Йордаки, и две дъщери — Катерина и Иванка, се преселили близо до Руж де Веде, в селото Перете, после в Циганещи и оттам в Руж де Веде. Дядо Илийчо, като видял, че мъчно ще може да преживява с толко деца, намислил да заведе баща ми в Букурещ и да го цени там при някой търговец. Баща ми разказваше, че когато горял Свищов, той се впуснал да отърве нещо от дюкяна, който наближавал да изгори. Като отворил дюкяна, погледнал нещо да избере. Разни билки, лекарства, които не могат набързо да се пренасят. Погледнал в една кутия, гдето имало хакъзи — яки червени камъни, които арапи носели да продават на турците. И той бил купил 15 парчета — готови, изгладени, изважда ги и ги прибира завити в джеба си. Всичко, което е отървал от пламъците, са били само тия камъне. Дядо Илийчо, като му казал, че ще иде с него да го настани на работа, баща ми незабравил да вземе тия камъне. Щом стигнал в Букурещ, дядо Илийчо го завел при един свой приятел търговец и го ценил за седем и половина гроша за три години и се върнал пак назад. Баща ми, като поседял един месец, видял, че при господаря му, някой си Димитър Балтареса, с тази слаба заплата не ще помогне с нищо на малолетните си братя и сестри. Бил отчаян. Съвременно, като си гледал работата, един ден, минавайки през една улица, съгледал в един дюкян един евреин работел камъни за пръстене. Той влиза при него и му показва един от хакъците. Евреинът му поискал, за да го напише, 60 пари и той склонил. Баща ми разгледал машината, с която работел и с какво работел, разпитвал евреина по-подробно и схванал добре изкуството да се пишат антики. Чакал, докато свърши антиката, и му платил. Щом излязъл из дюкяна, той намислил да захване този занаят. Отива при господаря си и го помолил.да го освободи. Съвременно му поискал заплатата си, като обадил положението на домашните си. Господин Балтареса, като го изслушал, съжалил го и го улеснил. Това било през 1810 г., декември 28. Той тръгнал от Букурещ, за да се върне при родителите си. Намерил кираджии за Руж де Веде и в 2—3 дни пристига, срещу Новата 1811 година. Вечерта късно, с вещите, които имал, се отправил към къщата, в която са живеели. Погледнал от прозорчето на зимника и видял, че всички къщни са будни и стоят. Потропал на вратата. По-голямата му сестра Катерина излязла да му отвори. Щом го видели, всички се смаяли. Долу в зимника горяло едно огарче, което едва хвърляло слабите си едва светли лъчи. На един прост стол било сложено на една синия мамалига и най-малката му сестра Иванка посягала да яде. Баща му и майка му отчаяни го попитали защо си е дошъл. Той отговорил, че «като ви оставих в такова мизерно положение, аз не можах да свикна в Букурещ и да бъда спокоен. Господ е милостив и той ще ни помогне. Утре щем виде». На другия ден той излязъл край реката Веде, набрал разни шарени бленки от реката. Купил си бил от Букурещ потребностите за направата на машината, а особено бил заел в голямо количество сумара (чер, едър пясък, кварц). Направил си потребните машини, сам нарязал бленките, както и хакъците, изгладил ги и почнал да ги изработва. Дядо Илийчо му помагал. Издълбал е 8 антики в разстояние на 4 дни с образи от елинската история, които той копирал от разни стари пари. Дава ги на баща си да отиде при болерина, който живял в мошията си, да му ги покаже. Той, щом ги видял, се смаял и поискал да ги купи. Попитал е дяда Илийча от-где ги е зел, той казал, че син му ги направил. Болеринът не го повярвал, но питал колко иска за тях. Той отговорил, че каквото намери, че струват, да заплати. Отива болеринът, изважда от касата си 8 испански жълтици, от която всяка съдържа по 8 австрийски жълтици. Дядо Илийчо, като видял тия жълтици, едри колкото двулевови монети, му благодарил за тях и си излязъл. Когато си отишъл, той, смаян от радост, ги посочил на баща ми. Всичките се зарадвали и гледали, че това добро иде от бога. Баща ми задържал половината, а половината дал на дяда Илийча. На другия ден отишъл пак край Веде, набрал още бленки и с остатъка от хакъците се уловил да приготвя нова стока. Наели си по-охолно помещение. Накукупили потребното. Цяла зима до пролетта работел неуморно и баща му е помагал. Приготвил е още 130 парчета, изработени твърде изкусно. Подражавал е старите исторически пари, както и много други пари от времето на македонските царе Александра, Филипа и др. Едва къде месец май свършил до 150 антики, накупил и разни стари пари.
По онова време руските войски били още в Романия. Купил от казаните, които се връщали в Русия, един превъзходен ат, арабска порода, с всичкия му такъм за 15 гр., оставил потребното за къщно препитание и тръгнал за Крайова да се срещне с един свой приятел.
В три дена като пристигнал, слязъл на една гостилница и право отишъл да търси някой познайник. Намерил из тържището един свищовец и попитал дали може да намери някой на пазара, който би желал да купи антики. Някои от ближните търговци, като чули, поискали да ги видят и се набрали да купуват. Без много да се търгуват с него, ги раззели и на всеки името като записва, до обяд изпродава всичките. После тръгва нз тържището да събира от купувачите парите. До вечерта прибрал всичките пари и без да се бави, тръгва обратно. Яхва хубавото арабско конче и излязъл от града.
Там, край града прочутият болерин Бибеску имал свой дворец с богата градина. Спрял там, отседнал и покрай една чешма срещу градината вързал коня на пайвант да пасе, а сам седнал да си брои парите. От джебовете и пазвата си, а също и от възелите, гдето ги бил вързал, изсипал ги в полата си. Като погледнал всичките пари, които били сребърни, златни, отделил златото от среброто и отправил една сърдечна топла благодарителна молитва. Похапва, яхва арабския ат и пристига в три дни в Перет при родителите си.
Съвременно мирът се бил сключил между Русия и Турция в Яш. По заповед от Цариград един от тогавашните големци под име Бошнака бил дошел в Романия и ходел по тия места, гдето се били настанили бежанците, и ги увещавал да се върнат по родните си градове.
Едно забележително нещо се е случило по това време подир изгоряванието. Зимата още от септември почнала тъй силна, щото извънредно рано паднал сняг, който в Свищов имал дебелина 1½ метра. Той засипал свищовските лозя, а през 30 декември времето станало почти като през лято. Свищовците, които били останали в Романия, се върнали по дебелия лед, образуван от силния студ. Никой нямало кой да ги брани. Около 100 души отишли да ринат лозята да видят има ли грозде и наистина гроздето било прекрасно. С кошници го пренасяли, крехко, узряло, и го продавали с твърде износни цени, защото се намирали много купувачи. Това помогнало много на всички пострадавши свищовци, които си посрещнали нуждите; а някои и забогатели.
В 1812 г. се завърнали пострадавшите граждани по принуждението на Бошнака. Надошле доста граждани и хванали да си заемат местата и правят кое как къщя и колиби. Така и турците свищовци пристигнали от Балкана, гдето били забегнали. Градът постепенно растял и се множал. В Преображенската махала е имало 14 къщи, според както ми е разказвал покойният Емануил Васкидович, когато се е основало училището. Къде 1815 г. се е върнал дядо Илийчо Данаилов и баща ми е бил в състояние да въздигне наново бащината си къща. След година и половина той отишел в Цариград заедно с хаджи Илия Чернев, свищовски търговец. Там занесъл доста антики и ги е продал с добра цена. Като се върнал в Свищов, той задомил сестра си Катерина, после и по-малката си сестра Иванка, като им натъкмил добра зестра. Но Иванка е била много злочеста, защото мъж й, след като прахосал парите си по пиянство, оставил я с 4 деца, от които три момчета. Тодорчо Данаилов, който по причина на баща си не щеше да се подписва Георгиев или Гецов, а се подписваше Тодор Данаилов, остави един син — Георги Данаилов, професор във Висшето училище. Вторият й син Илия — умрял, а третият е Григор Данаилов.
След няколко време баща ми напуснал бащината си къща и се оженил за Христина Динкова. Имал е пет момчета, от които сме останали брат ми Димитър, който е 2 години по-стар от мене, и аз, който съм се родил на 1832 година, 23 декември.
/продължава/
Обикновено северната граница на България е била Дунавът както в старите времена, тъй и сега. Твърде нарядко се споменува в старата история на България, че българското царство се е разпростирало оттатък Дунава до Карпатските планини.
На днешното Българско княжество Дунавът мие бреговете му от Видин до Силистра и като са извива от Видин надолу към юг до средата на границата, на най-южната точка, която се пада най-близо до Стара планина (Балкана), е разположен Свищов, тъй щото колкото е разстоянието от Видин до Свищов, толкова е от Свищов до Силистра.
И тъй Свищов е разположен в средата на северната граница на десния бряг на Дунава връх две бърчинки (тераси) и трета друга бърчинка са въздига зад него величествено, за да го пази лятно време от горещите южни ветрове. Първата бърчина (брегът покрай Дунава) е издигната приблизително от 60 до 70 метра. Най-издигнатата й страна е Калето (Sisto). Почева от източната страна край Дунава, от Воденичките (Дермен дере) и се свършва накъм запад, Крайната махала (Кръста) и Капитец. Втората бърчина почева от изток — болницата, над църквата «Св. пророк Илия» и са свършва към запад близо край града срещу Бабина чешма и Гюловата. Тази бърчина е висока от уровена на Дунава 80 метра. И най-после третята бърчина, която се надвесива над втората и е висока приблизително 200 метра. Тя почева откъм изток — Манастирската клисура, и са протака край града към запад и към блатото до Ореш. Тази, най-горнята бърчина, е покрита с хубави лозя, окичена с безчетно множество плодородни дървета от различни родове.
Градът край Дунава се простира до 4 километра надлъж. Горе всред града от западния край (Капитец — Кръста) до източния му край (Циганската махала — Сър пазар) са простира на 5 километра, а на ширина открай Дунава до полите на третата бърчина — два и пол до три километра. Над двете гореказани бърчинки е разположен градът, но повърхнината му не е равна навсякъде, а има на места издигнати височини, които правят града още по-красив, защото разните тези височини дават на разни махали и местности разни точки за гледание и панорамата, снета от разните тези точки, е богата, величествена и красива.
Когато иде някой от западната страна по Дунава и параходът следва надолу към Свищов, остава обаян от хубавото му положение. Представете си: ред бърда от запад към изток, покрити с лозя и окичени с безчислени плодородни дървета от различни видове плодове, които заграждат южната страна, и при полите на тия бърда е разположен градът: белият и грандиозният Дунав — тих и гладък като огледало с отраженията на островите; крайбрежието, което светлината грациозно отражава връх това естествено огледало; ясното майско слънце, което облива с лъчите си тази прелестна картина; тихийт ветрец, който сегиз-тогиз повява и набърчва тук-таме гладкото огледало, дава особена красота на града.
Самийт град е построен на яко землище. Горе на Чуката върху голи камъни е било въздигнато от римляните Калето.
Под втората бърчина е само един пласт от същите камъни, който се простира на дължина от Воденичките до село Ореш в продължение на 15 километра, а нашир повече от 6 километра.
Числото на населението на Свищовската община според описа на статистическото преброяване от 1893 година е следующето по месторождение:
№ 1 родени в Свищов: – Мъже – 5143 ; Жени – 5515 ; всичко – 10 658
№ 2 родени от други места в окръга: – Мъже – 208 ; Жени – 126 ; всичко – 334
№ 3 родени в други окръзи и в Княжеството: – Мъже – 984 ; Жени – 657 ; всичко – 1641
№ 4 родени в Турция: – Мъже – 177 ; Жени – 39 ; всичко – 216
№ 5 родени в Сърбия: – Мъже – 11 ; Жени – 6 ; всичко – 17
№ 6 родени в Романия: – Мъже – 85 ; Жени – 87 ; всичко – 172
№ 7 родени в Русия: – Мъже – 18 ; Жени – 18 ; всичко – 36
№ 8 родени в други държави: – Мъже – 61 ; Жени – 46 ; всичко – 107
№ 9 непоказани къде са родени: – Мъже – 17 ; Жени – 14 ; всичко – 31
Общо сбор: – Мъже – 6704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Населението на Свищовската община по женитбено отношение:
№ 1 на 15 год. и по-малки: – Мъже – 2431 ; Жени – 2440 ; всичко – 4871
№ 2 неоженени: – Мъже – 1625 ; Жени – 754 ; всичко – 2379
№ 3 от 15 год. нагоре оженени: – Мъже – 2440 ; Жени – 2471 ; всичко – 4911
№ 4 овдовели: – Мъже – 104 ; Жени – 743 ; всичко – 847
№ 5 парясани: – Мъже – 8 ; Жени – 16 ; всичко – 24
№ 6 непоказани семейно положение: – Мъже – 96 ; Жени – 84 ; всичко – 180
Общо сбор: – Мъже – 5704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Населението на Свищовската община по вероизповедание:
№ 1 православни: – Мъже – 4647 ; Жени – 4422 ; всичко – 9069
№ 2 мохамедани: – Мъже – 1892 ; Жени – 1933 ; всичко – 3825
№ 3 католици: – Мъже – 32 ; Жени – 30 ; всичко – 62
№ 4 протестанти: – Мъже – 36 ; Жени – 22 ; всичко – 58
№ 5 армено-грегорянци: – Мъже – 3 ; Жени – — ; всичко – 3
№ 6 евреи: – Мъже – 94 ; Жени – 101 ; всичко – 195
Обща сума: – Мъже – 6704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Населението на Свищовската община по матерний язик:
№ 1 български: – Мъже – 4435 ; Жени – 4232 ; всичко – 8667
№ 2 руски: – Мъже – 7 ; Жени – 7 ; всичко – 14
№ 3 сръбски: – Мъже – 3 ; Жени – 4 ; всичко – 7
№ 4 турски: – Мъже – 1911 ; Жени – 1933 ; всичко – 3844
№ 5 гръцки: – Мъже – 24 ; Жени – 14 ; всичко – 38
№ 6 френски: – Мъже – 91 ; Жени – 100 ; всичко – 191
№ 7 немски: – Мъже – 26 ; Жени – 20 ; всичко – 46
№ 8 други язици: – Мъже – 204 ; Жени – 198 ; всичко – 402
№ 9 непоказани язици: – Мъже – 3 ; Жени – — ; всичко – 3
Общи сбор: – Мъже – 6704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Населението на Свищовската община по грамотността им:
№ 1 грамотни: – Мъже – 3109 ; Жени – 1601 ; всичко – 4710
№ 2 неграмотни: – Мъже – 3595 ; Жени – 4907 ; всичко – 8502
Общи сбор: – Мъже – 6704 ; Жени – 6508 ; всичко – 13 212
Покрай Дунава са: Скелята (пристанището), която се простира от устието на Гърлото (митницата) към изток до Кулника—Кумица—Карантината до два километра; от устието на Гърлото към запад покрай Дунава до Беленската мера се простира Просенището в продължение на десет километра; оттам към юг до Орешанския път (Блатото) и покрай Гърлото по левийт му бряг до устието е равна поляна (Просенището),. която има приблизително до 30 километра квадратни. По-главни местности на Просенището са: Конски греди, Мочура, Осмолякът, Грецова греда, Диш тепе, Манда боаза (Биволски локви), Мустафа боаза, Дрокоча бара (Шумака), Блатото, Лясата и Гърлото. Тия места повечето биват заляни зиме, през пролетта и през лятото до юлий. Държавата се ползува от дохода на Блатото, като дава на търг лова на рибата, а от другите местности на Просенището косят сено, не толко от добро качество и населението си пасе едрийт добитък. Когато се сполучи годината, много риба се пада от Блатото и снабдява гражданите с доста вкусна риба. Сиромашта коси шавар (папур) и тръстика оттам, когато й потрябва.
Районът на град Свищов с Просенището заедно може да има приблизително до 80 квадратни километра.
По-главните местности в района са следующите: Стъклен, към изток от града, Драчево бърдо, Таш бунар, Калето, Солакова чешма, Плазна. Чехларский геран, Конарката, Воденичките, манастирът «Св. Богородица» с мерата си, Сър пазар. Към юг от града са Куйговец, Кат баир, Кобилца баир, Вехтото Рахле, Кавак дюзлю, Новото Рахле, Кадънската чешма, Беляновец, Колокота, Горчивка, Брямогила, Царевските лозя, Голямата бара, Орехов геран, Бабин Декин геран, Пишмана (Парцал махлеси). На западната страна са Джаутрап, Гаджовата могилка, Шеватова чешма, Матката, Царева нива Краставец, Бух хендек, Бунарските лозя, Бахчите и др.
От сичките тия местности в района по-забележителни са: Стъкленските лозя, манастирът «Св. Богородица» и Таш бунар (Каменен кладенец). Таш бунар е една пещеричка, издълбана в камик, през който камик се процежда прелестна и вкусна студена вода, на едри, чести капки. Долу в пещеричката, в. естествено издълбано корито, се събира доволно бистра вода.
*. Думата «скеля» е дума италианска, Scala, френски echelle, български – «сълба» – от сълбата, която спущат корабите, които спират в пристанището, за да излязат на сухо, а на турски са го преобърнали от Scala, скеля.
От Вардим и от околните лозя хората ходят да си наливат. Целият район е много красив, особено като се почне от Воденичките по дола до под Манастирскийт дол и оттамо покрай Манастирската мера и покрай Царевата чешма. Из някои местности има дълбоки, прохладни и окичени, с различни полски хубави дървета бранища. Наистина Захарий Стоянов има право да хвали свищовските лозя, защото местността им с много живописна и поетическа. Из лозята има чешми с много вкусна и студена вода, особено Беляновската, Манастирската, Илезовата чешма, Кладенците, Капитец и Стъклен, който в старо време се наричал Секоризка.
Стъклен граничи от изток с местността Воденичните (Дермен дере). Там във времето на переправата, руските войски стъпиха на българска земя за пръв път. Откъм запад Стъклен се простира близо до Свищов половин километър. Към юг минава покрай шосето, което води за Търново, а към север е Дунавът. В тази местност се намират много стари пари, статуи и разни други драгоценности. В него има един подрум, изграден по стара римска направа. В него могат да се открият много работи, ако се разкопае сериозно. Местното население го нарича «возилницата». Откъм североизточния край на Стъклен е паметникът на падналите руси във време на преминаването им от Романия в България през 1877 година, 14 юни. Освен това основите на един театър се забелязват и сега на повърхността на земята, в лозята, недалеко от паметника. Този град Novae (Стъклен) е съществувал по времето на императора Юстиниан Велики. Това се доказва от разните стари монети, които се намират тамо. По-нови от тази епоха не се намират, но по-стари — в голямо изобилие, било римски, било гръцки. От южната страна на Стъклен — до шосето, от пътеката, която почева току до дервента и слиза направо до Воденичките под хълма, има пак останки от стари здания, но там се намират само стари монети с гръцки надпис от епохата преди завладяването на тия места от римляните.
В тая местност се откриха много гробища с латински надписи. Такива надгробни камъка два има в Свищов, които се намират Е черквата на Крайната махала (Харизанската) «Св. Троица». Друг голям мраморен надгробен камък е латински надпис го бяха откопали в 1837 година и сега се намира в Горната махала в черквата «Свето Преображение Господне», в олтара. Много други още камъне се намериха с надписи твърде интересни на латински език, но ги пренесоха нощем, без никой да знае, в Романия. Стъклен е имал и сега има лозя, но не както преди Освобождението. Много хубаво грозде и вино дава тази местност. Постоянно покрай Дунава на разстояние от паметника до самия град се намират монети, антики и други редкости. Намерват се останки на запад от града в Царева нива.
*. Тъй го казва покойният отец Н. Бозвели Хилендарец и Ем. Васкидович в тяхното «Детоводство» в V част, географията. Като описва за Свищов, помянува и за Стъклен, че са е именувал Секоризка, стар римски град. Иречек, като поменува за Свищов, казва, че тая местност Стъклен трябва да е старият римски град.
Свищов не е толко стар град, защото в старите землеописания не се споменува. Само в Царственика на покойния отец Паисий тук-таме се споменува в епохата на паданието на българското царство. По времето, когато владееха турците преди Освобождението, населението помни стария Свищов и новия. Старият е траял до 1830 година. Той е бил съвършено опустошен и изгорен на 14 септември (Кръстовден). Това го е направила Русия, защото е била принудена да накара Турция да иска мир, за да може да превари и посрещне Наполеон I Бонапарт, който се е тъкмял да навлезе в Русия през Полша. Във време на Руско-турската война, когато се биели руските войски за превзиманието на Русчук, който е бил по онова време силна крепост, главнокомандуващият руски генерал Каменски се е видял принуден да изгори Свищов и турците да прогони към Балкана, а българите накарал да преминат Дунава към Зимнич и да се преселят в Романия. Тогава населението е било по-гъсто, в града имало е, казват, до 20—30 хиляди души, но всичките се пръснали из Романия и се заселили в разни градове — Букурещ, Крайова, Галац, Браила, а даже и в Брашов. Преди изюряванието Свищов е бил важен пункт за сношението на Романия с България, Тракия, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Гърция, особено в епохата на фанариотските принцове. Русчук не е имал такава важност, защото през него са минавали за Романия пътници и стоки от Цариград и Одрин. Както казахме по-горе, изгарянето на града Свищов и преселванието в Романия е накарало жителите да се заловят за търговия и да търсят други средства за прехранвание и обогатявание. Бурните времена в 17 и 18 век докараха разни перипетии в Турско, като кърджалии, делибашии, еничари, които грабеха особено в 17 век. По-отличните хора и търговци бягаха в Ромъния и там се залавяха за търговия и наука и по този начин и от Русчук, Габрово, Плевен и други градове се бяха стекли българи със семейства, както и от Свищов в Букурещ, Галац, Браила, които след преминаване на бурните времена останаха в Романия. Почти половината жители от стария Свищов останаха в новопостроения град Александрия. Тъй и в Букурещ и с време останаха търговци. Такива бяха хаджи Васил и син му Димитър х. Василев, Ангел х. Пантелеев, Ангел Солаков, Димитър Солаков, Юрдаки х. Ангелов, Стефан х. Ангелов, Параскева Карабиберов и др. По-нататък ще спомена и за още други забележителни свищовски богаташи. Такива българи по-после са преминавали и са се преселвали в Свищов.
Забележителни граждани на стария Свищов са хаджи Васил, родом от Враца, чорбаджи Цанко, дядо на Драган Цанков, хаджи Киро, когото обесиха турците на вратата на правителствения дом. Преди фанариотското господство в Романия в Свищов са живели от Романия много богати хора. Казва се, че църквата «Св. Димитър» е направена от Матей Бесараба — романски княз. Старият Свищов е бил населен повечето от пришелци, надошли из разни места на Балканския полуостров.
През 1804 година русите са имали война с Турция. В това време толко много българи не са минавали в Романия, колкото в 1810 година. Тогава градът бе съвършено изгорен и жителите му, волю-неволю, принудени от русите да се преселят в Романия. От памтивека се помни, че в Романия е бил доста разпространен българският език, както съм слушал, когато бях малък, от стари свищовски жители, че свищовчени са употребявали български език и гръцкият се е появил едвам през 1812 година, когато Емануил Васкидович, родом от Мелник, който е учил и свършил науките си в остров Кио, в тогавашната прочута школа, и след като свършил, отправил се в отечеството си през Свищов за Романия.
По-после ще се повърна по отварянето на елинското училище в Свищов. Засега ще кажа, че българският език е бил в употребление както в Романия, така и в Свищов. Имало е и учители, повечето духовни лица, които са учителствували в свищовските училища, незабелязани от фанариотското духовенство. Известно е гонението против българското духовенство, език и писменост от принц Маврокордата (фанариотин), изпратен да управлява Романия през 1763 година. Той имал намерение да се преследва както българското духовенство, така и българският език. Отпосле Високата порта е изпращала за управители на Романия бейове фанариоти. Такива са Маврочени бей, Сузду бей, Ипсиланти, Вугуриди бей.
Във времето на фанариотските бейове е съществувал българският език до някое време както в черквите, училищата, така и в управлението. Постепенно се е въвеждал ромънският език, размесен отчасти от български. Едвам в 1820 година почнаха съвършено да го отстраняват от училищата и черквите. Както е известно, епископ Софроний Врачански и в най-трудните времена и анархията, която е съществувала в Българин, е управлявал Врачанската епархия. По причина на бурните времена, за да си избави живота, бил принуден да избяга през Свищов за Романия и се е задържал в град Търговище, гдето е печатал «Неделника» си — поучения и проповеди. По онова време не само България е била в едно отчаяно положение но причина на анархията, която е владеела, но и в Романия не е било по-малко разбъркано. По времето на Пазвантоглу Романия е била еднакво изложена па опасност, както и България и българите. Някои по-първи свишовски жители са имали случай да достигнат до големи правителствени служби с помощта на турците. Някой си хаджи Боро от Свищов е достигнал да бъде назначен за ромънски бей, но той от голяма радост, че ще стане ромънски бей, се умопобъркал. От една ръкопис, която притежавах и я подарих на читалището, някой си Рафаил йеромонах в Търговище з 1646 година написал беше речник българо-ромънски и ромъно-български, състоящ се от 26 000 думи. Този речник бях го подарил на Свищовското читалище в 1858 година. Представлява една драгоценна сбирка от старобългарски думи на ромънски, някои от които бяха много стари и не можеха да се разберат. Едни ромънски бяха много стари, а българските не приличаха на чисто старобългарски, а повечето на хунски. Когато тръгнах за Македония, тия ръкописи се намираха още в читалището, като се върнах — пак ги намерих. После като ме изпратиха на заточение в Ангора — по причина на въстанието — ги оставих в библиотеката, но когато се върнах през 1877 година, всички тия скъпоценни книги не съществуваха вече.
Старият Свищов е траял до 1810 година, до Руско-турската война. Руските войски, като преминали в България, обсадили Русчук. Тогава генерал Каменски, главнокомандующият на този отряд, като дал няколко сражения, е срещнал голямо съпротивление от страна на турците. Най-после бил принуден, за да не пристигне помощ на обсадените в Русчук турци, да изгори околните градове — Силистра, Тутракан и Свищов, и по такъв начин успял да превземе Русчук. Свищов е бил изгорен на 14 септември 1810 година, на самия Кръстовден. Целият град е представлявал едно грозно пепелище. Оцелели са само две черкви, защото са били направени само от камък — църквата «Св. Петър» в Долната махала и черквата «Св. Димитър» на Чуката. Преди да изгори, Свищов е имал около 6000 къщи и имало е около 20—30 хиляди души жители. Главният поминък е бил кожухарството, табаклъкът, винарството, салханите (клането на добитък). Лозарството е било твърде развито. Имало е до 40 000 дюлюма разработени лозя. Правена е търговия с вина, които разнасяли и продавали в Романия, Бесарабия. От крайдунавските градове, както и от Габрово, Трявна са дохождали търговци да купуват свищовско вино.
Изгарянето на Свнщова е станало причина жителите му да се разпилеят из Романия, Молдавия и Трансилвания и половината не са се върнали, а повечето са останали в Романия — в Букурещ, Галац, Браила, Крайова. През 1832 година, във времето на княз Александър Гика, свищовците, останали като ромънски жители, са наговорили и откупили 2—3 мошни села вежду Зимнич и Руж де Веде, покрай р. Веде и основали на тяхно място сегашния град Александрия, на име на ромънския господар Александър Гика. Предварително зели съгласието на ромънското правителство, особено на княз Александър Гика, който им отстъпил официално с хрисовул да си имат в Александрия свое независимо общинско управление. Ромънското правителство си е задържало правото да назначава по един полицейски, който да пази реда и тишината на града. Той е бил в сношение с ромънското правителство, а общинското правителство се е сношавало направо с Министерството, което му е изпращало всички правителствени берати. Този ред на работите е траял до 1860 година. От тогава полека-лека той си е останал чисто ромънски град с българско население. Твърде малко от правата, дадени чрез хрисовула, са се запазили.
Свищов преди 1810 година е имал твърде ограничена търговия. В черквите се е служило на български. Училища е имало в Горнята, Крайната и Долнята махала. Метохи е имало девет — от Светогорските манастири, Зографския, Ватопедския манастир, имало е и Синайски метох, Бачковски метох, Рилски мегох. Там постоянно се е намирал по един калугер, който е просел и е изпращал помощи за Св. Гора, Божи гроб, Рилски манастир, тъй и за Синая. Духовно се управлявали от Търновската митрополия. Преди изгарянето на града фанариотските владици не са преследвали българския език, но щом започнаха в метохите да преподават тук-там и по гръцки, тогава се е сетил търновският митрополит Иларион Критянина започнал да преследва българския в черквите.
Сватбите са правили по стар обичай и са траяли по една седмица. В събота се е наричал квасът и са правели старовремски обряди. Почти целият град е живял патриархален живот, а също и по селата. Разказвали са ми за патриархалния живот много анекдоти. Имало е многобройни семейства, които вкупом са достигали 40—50 души в една къща. Такива фамилии се поменуват Грънчеревите и Орхаевите. За тия две семейства разказват, че като излизали някъде — на черква, лозе или баня, всеки чекал да мине Орханиевата или Грънчеревата челед и после да мине на отсрещния тротоар. И досега на многочислени семейства викат Орхаевата или Грънчевата повора.
Къде края на 18-то столетие Пазвантоглу е върлувал във Видин и околностите му. В същото време е бил и Тръстениклията Мустафа паша и кърджалиите са върлували из България. Къде 1796 година са нападнали на Свищов и много са пакости правили на населението, притеснявали са го и под разни причини гледали да изтръгнат пари от тях. Искали са от населението да им готвят все хубави турски ястия. По квартирите, дето се настанявали, карали домовладелците силом да ядат ечемик, а за тях искали баклава. Жените били принудени да носят мъжки дрехи и да си обезобразяват лицата, за да не личат, че са жени. Правели са всевъзможни отвратителни притеснения.
В Свищовската околия нигде не е имало черкви по онова време и по Възкресение и Рождество селяните са дохаждали в града да се черкуват.
Като е станал мирът в Яш между Турция и Русия, Бошнака, по заповед от Цариград, пристигнал в Романия и накарал бежанците да се върнат пак в Свищов и да си вземат местата и да подновят града.
В 1811 г. е имало в Свищов направени само 15 къщи. Емануил Васкидович отива от Мелник в Букурещ да се препоръча за учител. Тогава в Букурещ е било елинското училище на Вардалаха. Той е бил с намерение да остане там и учителствува, но един от по-развитите граждани, търговецът Алекси Дамянов, се срещнал с Васкидовича и го убедил да остане в Свищов. Привременно в черковния двор на «Св. Преображение» в една килия събрал деца от Средната махала и почнал да преподава по старогръцки. По-после, в 1813 година, преместили училището в същата махала и почнали да градят по настояването на Алекси Дамянов ново здание за училище. Училищния празник отредили да се празнува на 30 януари (Три светила), а в Долнята махала е имало училище, в което махленците са условяли сърби словенци за учители, които идели от Австрия. По-много там са предавали церковносланянски език, а в Горнята махала в Преображенската черква Васкидович е предавал елинския език. Търновският владика Иларион е подпомагал Елинското училище. В Долнята махала, в Петропавловското училище, никак не се удавало да се въведе в него елински език. Емануил Васкидович е продължавал до 1824 г. После по някои недоразумения той преминал в Романия и предавал гръцки език в Мавродино, село близа до Руж де Веде. След 2—3 години той пак се върнал в Свищов и следвал да предава в същото училище.
В 1832 г. господин Димитър Станчев, родом от Ловеч, търговец и набожен човек, като бил на поклонение в Рилския манастир, се срещнал с един калугер на име Христаки Павлович, който в калугерството се наричал Хрисант, и го убедил да дойде в Свищов и се отвори едно по-редовно българско училище. Съвременно е условил и учител Николчо, за да преподава български на по-малките деца. Христаки Павлович, като се закрепил в Свищов като учител под покровителството на г. Димитър Станчева, се е влюбил в едно момиче от добра фамилия от Долнята махала и решил да остави расото и се ожени за тази мома. И тъй, със съдействието на г. Станчева, минал в Зимнич и се венчал там и после преминал пак в Свищов и продължил работата си в училището. Така в Долнята махала се основало редовно училище, доколко е било възможно по онова време, на български език. Понеже гръцкият език е бил поддържан от гръцките владици и влашки боляри, е бил на чест и се е употребявал и в търговията. Това е дало случай на търговците от Горнята махала да влезат в сношение с Романия и са водили търговска преписка на гръцкия език. Гръцкото училище е напредвало, защото търговията се е разпростирала постепенно. Тия, които са знаяли гръцкия език, са могли да кореспондират с търговците от Янина, Гърция, Пелопонес, Солун, Македония, Тракия, Цариград, даже и Виена и Белград и са могли да се споразумеят по търговски работи. По този начин Свищов е станал известен в целия Балкански полуостров, защото е способствувал на търговията с Романия. А училището на Христаки Павлович е било причина и ядката, за да се предприеме възраждането на българския език. Много ученици прихождаха при Христаки Павлович да се учат на български език. Така щото надпреварваха се тия двама учители кой по-скоро да сполучи в своето си предприятие — Васкидович да погърчва и улеснява тогавашната търговия чрез своите ученици, а Христаки Павлович да събужда заспалите българи по тия места с възраждането на българския език. Съвременно и в Габрово Неофит йеромонах Рилски се е настанил там и основал българско училище. Българският език отначало много мъчно се е разпространявал из училището, защото не е имало български печатни книги. Едвам през 1806 г. е излязла българска печатна книга и тя е тази: Софроний Врачански «Кириакодромион».
2. Историята на моя род
В 1792 г. се е родил баща ми Емануил (Манчо) Илиев Данаилов. Дядо Илийчо с баща си — дяда Данаила, са се преселили от Никопол в Свищов къде втората половина на 18-то столетие. Той е бил ахтарин (дрогист). Съвременно е изпълнявал в Свищов длъжността лекар. И най-много е имал влияние и приятелство с турците, така че него избирали често за градски работи пълномощник от страна на града да уреди въпроси, отнасящи се до интересите на турското и християнското население в града. Той е бил викан два пъти от Мустафа Байрактар, от Мустафа паша — русенски паша, който е известен под името Тръстениклията. Щом пораснал баща ми, дал го е дядо Илийчо на училище. По негово време е имало учител, който е предавал църковнославянски език в Петропавловското училище в Долнята махала. Той се е отличавал от другарите си по способностите в краснописанието. От него имаше доскоро ръкописна книга, пълна с разни молитви, но тъй хубаво и красиво написана, щото не можат да се отличат от печатаните краснописни по онова време книги. Естествено той е имал дарба по живопиство, така че в 1837 г. гражданите, като правеха новата черква «Светаго Преображение», го накараха да и украси с църковни образи. На това му е помагал тогавашният учител Георги Михайлович Владикин от Саратов. Владикин останал в Свищов, когато се оттеглял от Едрене Дибич Забалкански с армията си и генерал Киселев минал през Габрово и Свищов. Той е бил учител по български език. От него се научих да чета и пиша на матерния си език.
В 1810 г. русите били обсадили Русчук. Понеже обсадата е траяла дълго, на главнокомандуващия генерал Каменскн е заповядано да превземе Русчук и да накара турците да искат мир, защото в Русия са се опасявали от навлизането на Наполеон през Полша. Каменски изпратил в Свищов полковник Сен При. Щом дошел в Свищов, в едно късо време той принудил турците да напуснат града и, конвоирани от руски войски, ги изпратил в Габрово. Останалата войска, по заповед на полковника, на 14 септември, Кръстовден, тръгнала от къща в къща да пали махалите и изгорила града. Жителите били принудени волю-неволю същия ден да минат с турски кораби на ромънския бряг. Всички останали кораби изгорили. Не оставили нито една лодка с цел да не се възвърнат пак в Свищов жителите. Свищовчените били принудени кое как да си търсят препитание — едни по селата, други в Руж де Веде, трети в Могилица (Турну Мъгурели), болшинството в Букурещ, а някои и в Трансилвания.
Тогава дядо Илийчо със семейството си: баба Мита, жена му, баща ми и трима други малолетни момчета — Тома, Танаско и Йордаки, и две дъщери — Катерина и Иванка, се преселили близо до Руж де Веде, в селото Перете, после в Циганещи и оттам в Руж де Веде. Дядо Илийчо, като видял, че мъчно ще може да преживява с толко деца, намислил да заведе баща ми в Букурещ и да го цени там при някой търговец. Баща ми разказваше, че когато горял Свищов, той се впуснал да отърве нещо от дюкяна, който наближавал да изгори. Като отворил дюкяна, погледнал нещо да избере. Разни билки, лекарства, които не могат набързо да се пренасят. Погледнал в една кутия, гдето имало хакъзи — яки червени камъни, които арапи носели да продават на турците. И той бил купил 15 парчета — готови, изгладени, изважда ги и ги прибира завити в джеба си. Всичко, което е отървал от пламъците, са били само тия камъне. Дядо Илийчо, като му казал, че ще иде с него да го настани на работа, баща ми незабравил да вземе тия камъне. Щом стигнал в Букурещ, дядо Илийчо го завел при един свой приятел търговец и го ценил за седем и половина гроша за три години и се върнал пак назад. Баща ми, като поседял един месец, видял, че при господаря му, някой си Димитър Балтареса, с тази слаба заплата не ще помогне с нищо на малолетните си братя и сестри. Бил отчаян. Съвременно, като си гледал работата, един ден, минавайки през една улица, съгледал в един дюкян един евреин работел камъни за пръстене. Той влиза при него и му показва един от хакъците. Евреинът му поискал, за да го напише, 60 пари и той склонил. Баща ми разгледал машината, с която работел и с какво работел, разпитвал евреина по-подробно и схванал добре изкуството да се пишат антики. Чакал, докато свърши антиката, и му платил. Щом излязъл из дюкяна, той намислил да захване този занаят. Отива при господаря си и го помолил.да го освободи. Съвременно му поискал заплатата си, като обадил положението на домашните си. Господин Балтареса, като го изслушал, съжалил го и го улеснил. Това било през 1810 г., декември 28. Той тръгнал от Букурещ, за да се върне при родителите си. Намерил кираджии за Руж де Веде и в 2—3 дни пристига, срещу Новата 1811 година. Вечерта късно, с вещите, които имал, се отправил към къщата, в която са живеели. Погледнал от прозорчето на зимника и видял, че всички къщни са будни и стоят. Потропал на вратата. По-голямата му сестра Катерина излязла да му отвори. Щом го видели, всички се смаяли. Долу в зимника горяло едно огарче, което едва хвърляло слабите си едва светли лъчи. На един прост стол било сложено на една синия мамалига и най-малката му сестра Иванка посягала да яде. Баща му и майка му отчаяни го попитали защо си е дошъл. Той отговорил, че «като ви оставих в такова мизерно положение, аз не можах да свикна в Букурещ и да бъда спокоен. Господ е милостив и той ще ни помогне. Утре щем виде». На другия ден той излязъл край реката Веде, набрал разни шарени бленки от реката. Купил си бил от Букурещ потребностите за направата на машината, а особено бил заел в голямо количество сумара (чер, едър пясък, кварц). Направил си потребните машини, сам нарязал бленките, както и хакъците, изгладил ги и почнал да ги изработва. Дядо Илийчо му помагал. Издълбал е 8 антики в разстояние на 4 дни с образи от елинската история, които той копирал от разни стари пари. Дава ги на баща си да отиде при болерина, който живял в мошията си, да му ги покаже. Той, щом ги видял, се смаял и поискал да ги купи. Попитал е дяда Илийча от-где ги е зел, той казал, че син му ги направил. Болеринът не го повярвал, но питал колко иска за тях. Той отговорил, че каквото намери, че струват, да заплати. Отива болеринът, изважда от касата си 8 испански жълтици, от която всяка съдържа по 8 австрийски жълтици. Дядо Илийчо, като видял тия жълтици, едри колкото двулевови монети, му благодарил за тях и си излязъл. Когато си отишъл, той, смаян от радост, ги посочил на баща ми. Всичките се зарадвали и гледали, че това добро иде от бога. Баща ми задържал половината, а половината дал на дяда Илийча. На другия ден отишъл пак край Веде, набрал още бленки и с остатъка от хакъците се уловил да приготвя нова стока. Наели си по-охолно помещение. Накукупили потребното. Цяла зима до пролетта работел неуморно и баща му е помагал. Приготвил е още 130 парчета, изработени твърде изкусно. Подражавал е старите исторически пари, както и много други пари от времето на македонските царе Александра, Филипа и др. Едва къде месец май свършил до 150 антики, накупил и разни стари пари.
По онова време руските войски били още в Романия. Купил от казаните, които се връщали в Русия, един превъзходен ат, арабска порода, с всичкия му такъм за 15 гр., оставил потребното за къщно препитание и тръгнал за Крайова да се срещне с един свой приятел.
В три дена като пристигнал, слязъл на една гостилница и право отишъл да търси някой познайник. Намерил из тържището един свищовец и попитал дали може да намери някой на пазара, който би желал да купи антики. Някои от ближните търговци, като чули, поискали да ги видят и се набрали да купуват. Без много да се търгуват с него, ги раззели и на всеки името като записва, до обяд изпродава всичките. После тръгва нз тържището да събира от купувачите парите. До вечерта прибрал всичките пари и без да се бави, тръгва обратно. Яхва хубавото арабско конче и излязъл от града.
Там, край града прочутият болерин Бибеску имал свой дворец с богата градина. Спрял там, отседнал и покрай една чешма срещу градината вързал коня на пайвант да пасе, а сам седнал да си брои парите. От джебовете и пазвата си, а също и от възелите, гдето ги бил вързал, изсипал ги в полата си. Като погледнал всичките пари, които били сребърни, златни, отделил златото от среброто и отправил една сърдечна топла благодарителна молитва. Похапва, яхва арабския ат и пристига в три дни в Перет при родителите си.
Съвременно мирът се бил сключил между Русия и Турция в Яш. По заповед от Цариград един от тогавашните големци под име Бошнака бил дошел в Романия и ходел по тия места, гдето се били настанили бежанците, и ги увещавал да се върнат по родните си градове.
Едно забележително нещо се е случило по това време подир изгоряванието. Зимата още от септември почнала тъй силна, щото извънредно рано паднал сняг, който в Свищов имал дебелина 1½ метра. Той засипал свищовските лозя, а през 30 декември времето станало почти като през лято. Свищовците, които били останали в Романия, се върнали по дебелия лед, образуван от силния студ. Никой нямало кой да ги брани. Около 100 души отишли да ринат лозята да видят има ли грозде и наистина гроздето било прекрасно. С кошници го пренасяли, крехко, узряло, и го продавали с твърде износни цени, защото се намирали много купувачи. Това помогнало много на всички пострадавши свищовци, които си посрещнали нуждите; а някои и забогатели.
В 1812 г. се завърнали пострадавшите граждани по принуждението на Бошнака. Надошле доста граждани и хванали да си заемат местата и правят кое как къщя и колиби. Така и турците свищовци пристигнали от Балкана, гдето били забегнали. Градът постепенно растял и се множал. В Преображенската махала е имало 14 къщи, според както ми е разказвал покойният Емануил Васкидович, когато се е основало училището. Къде 1815 г. се е върнал дядо Илийчо Данаилов и баща ми е бил в състояние да въздигне наново бащината си къща. След година и половина той отишел в Цариград заедно с хаджи Илия Чернев, свищовски търговец. Там занесъл доста антики и ги е продал с добра цена. Като се върнал в Свищов, той задомил сестра си Катерина, после и по-малката си сестра Иванка, като им натъкмил добра зестра. Но Иванка е била много злочеста, защото мъж й, след като прахосал парите си по пиянство, оставил я с 4 деца, от които три момчета. Тодорчо Данаилов, който по причина на баща си не щеше да се подписва Георгиев или Гецов, а се подписваше Тодор Данаилов, остави един син — Георги Данаилов, професор във Висшето училище. Вторият й син Илия — умрял, а третият е Григор Данаилов.
След няколко време баща ми напуснал бащината си къща и се оженил за Христина Динкова. Имал е пет момчета, от които сме останали брат ми Димитър, който е 2 години по-стар от мене, и аз, който съм се родил на 1832 година, 23 декември.
/продължава/
