Философски отблясъци в полето на всекидневността

Спомените от детство охраняват образите на онези събития, които са се оказали съдбовни за човека. Сред спомените от моето детство има един, чиято сила се е врязала дълбоко и тежко в мен.
През годините на израстване не си давах ясна сметка за тази сила, но впечатлението от събитието, на което присъствах толкова отдавна, живееше и нарастваше в мен като скрита рана. Това впечатление събуди моето детско съзнание за зловещата същност на света. То потопи детският ми свят в чувството за крехкостта на съществуването, превърна живота във въпрос и загадка, в обреченост, в лабиринт, където несъмнено се крие някакво грозно и злонамерено същество.
Сега мога да кажа, че онова видение, което разтърси из основи детската ми вяра в хармонията на света, именно като видение на фундаменталния ужас, се превърна за мен в олицетворение на всички онези непонятни, неприемливи, разкъсващо недопустими неща, в борбата с които се изграждаше моята основна нагласа - нагласата на отстраненост, на непримиримост, на бягство от тълпата, на бунт към абсурда...
И до днес все още отчетливо виждам пред себе си същото, на което някога станах свидетел - полъхът на безмерното зло, смразяващото безумие или, което е същото, дълбоко сбъркания човешки "ум", прикрити под булото на обичайното човешко всекидневие.
Съзнанието за видяното съзря през годините на моето образование. Но раните в духа не заздравяват - те могат само да нарастват.
Когато започнах да чета Достоевски и Ницше, започнах да разбирам, че измъчващият спомен от моето детство не е преувеличение на болезнена детска чувствителност, не е прекалено състрадание или сантименталност. Напротив, с времето за мен напълно се изясни: онова, което някога успях да съзря поразен и което по-късно се научих да различавам - феноменът на фундаментално необяснимото, невнятното, което не може да бъде прието - е дълбока черта, белег, знак на човека...

По Гергьовден е.
Отдолу по пътя иде каруца.
Играя си нейде встрани. Дочувам шума и повдигам глава. Заглеждам се.
Дръгливо конче със запенена уста и с капаци встрани на очите, задъхано диша в усилие с трескави ноздри, в борба със земята, с непосилната тяга зад себе си, опитва да бърза, ситни и напредва към мен. Една огромна вена, отпред на гърдите, и друга на тънкия врат, стърчащ над огромен хомот, обвит в изсъхнала кожа, пулсират отчаяно, в болка - като живи влечуги над огън се гърчат.
Подтичват и лаят встрани глутница псета, а каруцата е пълна с хора. Говорят високо, смеят се малки деца и жени. Виждам, седи отпред мъж червендалест, с грубо лице и изпъкнали бузи, огромен и тежък, с провиснал корем. В едната ръка държи здраво юздите, а в другата пръчка с кожен камшик. Размахва, плющи по гърба с камшика, подритва кончето с крак, за да бърза.
Каруцата приближава към мен. Вече свеждам поглед надолу, към своите детски игри, когато...вцепенено замръзвам...
Сякаш в сън най-кошмарен всичко встрани избледнява, свива се в точка, изчезва. Вкаменявам се в ужас, без дъх и без глас, неразбиращ - аз съм само това, което съзирам, което нахлува в мен... Времето спира...На дъската отпред мъжът седи върху нещо живо, шаващо, бяло...
Агънце малко, с вързани здраво крака, върху чиито гърди и корем е седнал огромният мъж над дъската, поглежда към мен, отворило жадно в болка хриптяща за въздух уста. Прикован от очите му кротки, невинни на ангелче светло в отчаяна болка, виждам езикът му - малък, син и нахапан до кръв, провиснал встрани от устата, от където чувам тихият зов на безпомощен, давещ се стон - цялата болка на битието...
Каруцата преминава пред мен, а времето сякаш не тръгва...
Всичко потъна в огромната черна зеница на малкото агънце бяло. Където без дъх съм останал смален, където пропадам нищожен, където не мога да викам за помощ, където крещи в мен безгласно един единствен въпрос. Непонятен въпрос. Ужасен въпрос. Последен въпрос. Отеква с нарастваща сила, безспир.

Защо?
Какво може да обясни всичко това?
Какво може да оправдае проявата на такова безумие страшно? Нима може да бъде извинена тази зловеща черта на човешкото - да причинява съзнателно и безсмислено болка? Нещо повече - умишлено да причинява страдание, за свое удоволствие да го причинява на друг, и дори да размишлява с "основания" или "извинения" за това? Какво може да оправдае такъв "ум"? Та нима страданието, което е абсолютно неоправдано и немислимо, каквото беше страданието на онова малко агънце, може да бъде "оправдано", "разбрано" и, в крайна сметка, както би попитал Достоевски, можем да го "приемем" и да живеем с него? Нима човекът има бъдеще?
Огромният тежък мъж, който тогава беше седнал върху крехкото живо агънце, което после вероятно е заклал, както се казва, за да почете християнския празник, е същият като онзи пиян руски мужик, който биел своето конче през очите, по очите го биел яростно с пръчка, за да го боли, за да го накаже, представяте ли си - кончето да накаже, за това, че е слабо, както Достоевски в потрес разказва.
И всичко това се повтаря навсякъде, под различни прояви, съзнателно се повтаря и следва - до днес. При което не става въпрос за онова тъпо безразличие, характерно за повечето човешки същества с тяхната незаинтересованост и липса на съчувствие към чуждата болка. Сякаш не става въпрос дори за злото, а за нещо още по-ужасяващо, за нещо още по-неразбираемо, за нещо собствено човешко, което, който успее да го съзре, би го противопоставил като най-чуждо на себе си.
Сега си спомням скритият призив на Ницше. Човекът е същество, което трябва да бъде преодоляно, да бъде надмогнато вътрешно. Какво означава този стремеж - да се отиде отвъд човешкото, но не към божественото - все още остава не-мислено. И до днес: мисленето се обърква с пресмятане.
Съзнателно човек и до днес пресмята своя "интерес" да причинява и нанася болка, целенасочено, методично да го прави, с удоволствие и за удоволствие, през цялата човешка история, във всяка човешка култура и религия, според правила, вярвания и обичаи. Променят се и се умножават начините, по които да се причинява болка. Така болката става все по-многообразна. И човекът продължава да живее с всичко това - не може да се "откъсне" от себе си, сякаш е прикован към някаква своя същност, която продължава да "извинява" и "оправдава"...
С две думи: поразяващо е отсъствието на мислене там, където хората претендират, че мислят...
Коя философия днес може да изтълкува човешкото, честно отначало докрай да остане пред феномена, без да отбягва въпроса от него, без да се крие зад идеали, хуманизъм, обичаи и вяра?

Имаше проблеми с блога - бяха се объркали настройките на системата за коментари, което не бях забелязал. Сега всичко би трябвало да е наред. Приемете моите извинения!

Това е заглавието, което избрах, сполучливо или не, за една моя статия, която преди няколко месеца предадох за публикуване в сп. "Философски алтернативи". Става въпрос за нова разработка на един стар опит. Тези дни погледнах отново текста и открих една грешка, която съм допуснал при цитирането на един разказ на Йовков. Как съм допуснал тази грешка, сам не знам?! Но самата грешка е доста интересна. Вместо "най-красноречивият език на миналото", бях написал "най-красивият език на миналото". Не знам дали Йовков би се съгласил с една такава интерпретация, но, според мен, във феномена, който той описва, красиво и правдиво се преплитат неразделно. Ето откъсът от моята работа, с поправения цитат:

В разказа на другия български разказвач отново се говори за чанове. Но там чановете вече не са закачени на „кочове” и „еркичи”, а сякаш са съхранени като „паметници от доброто старо време”. Нима сега чановете служат като памет за едно от-минало време? Съвсем не – защото те не се описват и възпроизвеждат като една чужда памет за нещо, което повече не е, а като собствената памет за собственото минало на героите. Такава е паметта, в която, разгледана като интенционално отношение, човек не може, ако мога така да се изразя, да бъде отчужден от съдържанието на интенционалния "предмет". Тоест, чановете сега се описват като такъв феномен, в чието преживяване, като събитие, човек застава в откритост за автентичността на своята фактически (тоест историйно)определена екзистенция.
Отново в откритото от феномена на чановете се откроява смисълът на душицата. Чановете не са паметници на миналото, които изискват тълкуване, но откритото от тях непосредствено обитава екзистенциалното пространство на настоящето, като проникват нагласата на проекта и очакването за бъдеще на героите. Когато някой от героите повдига някой от чановете, там, в хронотопа на екзистенциалното настояще, „като че пробудени от дълбок сън” проечват и се разливат” чарующи звуци”. И тези „чарующи звуци” не са просто музика или звън, а собствено „ най-красноречивият език на миналото” [Йовков 1962: 249]. Те са най-красноречивият език на миналото, защото това, което преди всичко и най-напред героят непосредствено чува в тях, и което му се открива, е гласът на неговия роден свят. Всеки, който принадлежи екзистенциално и преживява като своя съдба света на това минало, чува красотата на тази глас. Родният език говори сега. Прозвучаващото не е отглас на или спомен за отминалите години - не е нещо, което и отминало в линейното време, когато чановете са били закачени на кочове и еркичи, но е миналото на екзистенциалното време – собствено времето, което присъства като произхода и „първоначалото” на нашата съдба именно в нашето настояще и бъдеще. И това е най-правдивият и най-красив език в същия онзи смисъл, според който спомените на възрастния човек за песните и присъствието на неговата майката в детството са най-красивите и правдиви спомени. Те са такива, защото в тях се открива истината на роден дом и свят – автентичната истина на битие.

Тъй като "Философски алтернативи" е реферирано списание, което се продава, няма да публикувам своята статия тук. Все пак бих могъл да я изпратя за лично ползване, ако има интерес. Можете да ми пишете на електронен адрес OldBulgarianThinker(at)myopera.com

Да, днешната тема не е философска, но тя е една от онези теми, които са по-изначални и по-важни от философските теми. Ако някой колега някога се е чудил какви могат да бъдат тези теми, ето една от тях.

14 ноември е Световният ден за борба с диабета.
Диабетът, който се развива в детска възраст, представлява "инсулинозависим захарен диабет" (диабет тип 1 -diabetes type 1 or Juvenile Diabetes). Това е най-тежката форма на диабет, от която няма подобрение и за която няма лечение. Това е автоимунно заболяване, при което имунната система по погрешка атакува и разрушава бета-клетките на Лангерхансовите острови на панкреаса, които произвеждат хормона инсулин. Когато тези клетки загинат, човешкият организъм не може да произвежда инсулин. Без инсулин клетките на тялото на могат да усвояват глюкозата от кръвта и на практика целият организъм гладува. Кръвната захар се повишава, тялото реагира със сигнали за силна жажда, за да изхвърли тази захар с урината, като едновременно мозъкът подава сигналите за силен глад, защото, както казах, организмът гладува. След като глюкозата от кръвта не може да бъде усвоена, тялото започва да разгражда запасите си от мазнини, които се превръщат от черния дроб в кетони, при което започва бързо слабеене, на фона на огромен прием на храна и вода. "Кетоните се натрупват в кръвта (кетоза) и започват да се изхвърлят в урината (кетонурия). В прекомерно количество, те са отровни и водят до подкиселяване на кръвта (кетоацидоза).
Поради липсата на глюкоза в клетките, организмът реагира, освобождавайки хормоните на стреса – адреналин, глюкагон, кортизол. Тези хормони командват черния дроб да отделя допълнително глюкоза в кръвта. Това води до още по-голямо повишаване на нивото на кръвната глюкоза – хипергликемията се задълбочава, независимо от хранителния внос.
Излишното количество глюкоза в кръвта започва да се изхвърля от бъбреците в урината – появява се глюкозурия (глюкоза в урината).
При липса на инсулин „клетките плуват в глюкоза и гладуват за глюкоза“, което води до развитието на диабетна кетоацидоза." (Вж:http://spisaniemd.bg/vd/2006/11/diabetna-ketoatsidoza) Диабетната кетоацидоза води до кома и, ако не започне трактовка с инсулин, до смърт.
В България няма официална статистика за броя на децата до 18 години с диабет, но се предполага, че са около 3500. Животът на тези деца и техните семейства представлява една непрестанна битка - битка не само през деня, но и през нощта, за да се задържат в тънката граница на живота между хипергликемията и хипогликемията. В изостанали страни като нашата, където човешкият живот очевидно няма стойност и където "приоритетите" са други, животът на тези деца е още по-тежък и труден. Българското общество и държавните институции обикновено са невежи и, в този смисъл, нетолерантни към проблемите на тези деца. Така наречената "здравна каса" не поема консумативите и закупуването на инсулинови помпи, които представляват най-доброто средство за контрол на диабета. Ако диабетът не се контролира добре, това увеличава риска от трайни усложнения и поражения на много органи на тялото. Много малка част от българските деца притежават инсулинови помпи и сензори за кръвна захар. Всички останали деца трябва всеки ден поне по четири пъти на ден да търпят убождането с инсулинови писалки, за да си слагат инсулин и още поне по 5-6-7 и повече пъти да се убождат, да изстискват от малките си сини пръстчета капка кръв,за да проверят кръвната си захар. Оставям настрана точното до грам измерване на храната, диетата, пресмятането в ХЕ, необходимото за движение време и т.н. - целият този режим, от който зависи живота. Няма не искам да се боцкам, няма не искам да се храня точно сега, няма искам да спя още малко, няма...А когато детето се разболее дори от най-невинната настинка, захарите стават неуправляеми...И, от друга страна, страхът на родителите да не са объркали нещата с точната доза на инсулина и храната, съобразена с движението през деня, никога не може да изчезне...Заплахата от хипогликемия и хипогликемична кома, която може да настъпи бързо, е винаги реална...
Инсулинът не е лекарство, инсулинът просто поддържа живота...Детският диабет е една от болестите, за които все още няма лечение. Но трябва да има надежда и борбата трябва да продължава. Поклон пред всички деца по целия свят и техните семейства за тяхната борба с диабета. С пожеланията един ден това, което всички най-силно желаем, да стане реалност.