Философски отблясъци в полето на всекидневността

Философски бележки за нихилизма

Николай Турлаков


Въведение


Ние помним думите на Ницше от края на 19 век, че появата и развитието на нихилизма ще бъде “истината на следващите две столетия” [Ницше 1995: 25]. Повече от сто години след тяхното изричане, остава неотговорен въпросът, доколко това представлява най-тежкото пророчество за нашия свят, доколко феноменът нихилизм отдавна “е в ход” [Вж: Ватимо 2004: 25] и, ако това наистина е така, доколко той еволюира или се променя в своето историческо шествие?
Задавайки горните въпроси, в тази студия аз ще се опитам да проследя “теорията” и някои образци от “практиката” на нихилизма, но по-общо неговото историческо влияние върху културата, обществото и най-вече върху философията.
Ако се приеме, че знак за формирането на нихилизма като самостоятелна философска позиция е публикуването от Щирнер през 1844 г. на “Единствения и неговата собственост”, то първото описание на нихилизма като социално-политическо брожение и факт може да бъде намерено в публикувания от Тургенев през 1862 г. роман “Бащи и деца”. През втората половина на 19 век, както собствено теоретичните разработки, така и социално-политическата практика на нихилизма, могат да се разгледат през призмата на крайно отрицание, бунт и разрушение. Те са насочени както срещу традиционния романтизъм и идеализъм на културния живот, срещу цялата ценностна система на ”заварения” свят, така и срещу абсолютната държавност и политическо статукво. Като тогавашно явление обаче, на фона на тогавашния ентусиазъм, научен прогрес и политически реформи, нихилизмът стои някакси “встрани”, остава маргинален и чужд на “всекидневния” човек. Казано иначе, “идеологията” на нихилизма е така странна за обикновения човек на 19 век, че на Ницше се налага да прокламира неговата поява и закономерност с думите на един Безумен човек [Вж.: Ницше 1994: 122].
Можем ли да кажем, че днес очевидно нещо се е променило с възприемането на самия нихилизъм, а може би и със самото негово същество? След опита на човечеството от множество кървави революции, след две разрушителни световни войни, в “затишието” по време на студената война в разделения идеологически свят, Волфганг Краус отбелязва, че нихилизмът вече не е така “революционен” и екзотичен. Нихилизмът на студената война е притаен и като тема неговите форми вече не са на преден план така шокиращи, а по-скоро ненатрапчиви и неясни на общия фон [Вж.: Краус 1993: 17]. Но дали това означава, че те са станали по-малко опасни и повече осъзнати или напротив – разпространили са се навсякъде в нашето всекидневие? Изработила ли е културата на след военна Европа механизъм на конструктивно управление и ограничаване на отрицанието или напротив, през модела на крайния релативизъм и скептицизъм, всичко е въпрос на гледна точка и следователно всичко е колкото смислено за някой, толкова и безсмислено за друг?
Струва ми се, че след края на студената война това, което можем да наречем нихилизъм или нихилистично съзнание, навлиза в нов етап и чисто хронологично, ако приемем „пророчеството” на Ницше, възлиза към своя апогей.
Ако днес се опитаме да потърсим нихилистични форми и превъплъщения, очевидно това би ни отвело на много повече места, до много по-голямо многообразие в дълбочина и широта, спрямо видовете, в които Краус изброява проявите на нихилизма по време на студената война [Вж.: Краус 1993]. Доколко такива факти са показател за съществени промени, за практическа или теоретическа “еволюция” или “деволюция” на нихилизма. Очевидно на нашето съзнание е някак си чужд онзи патетичен, революционен нихилизъм на по-миналото столетие, както и нихилизмът, който изпъква и проявява себе си сред „другоцветното обкръжение” на разделения от студената война свят. Но как и доколко? Има някаква нагласа, че, ако можем да говорим за съвременен нихилизъм, то това е нихилизъм, който съвсем не е необичайно маргинално събитие или отделен акт, а, в някакъв смисъл, е “статукво”. Статукво, което сега става интересно в аспектите му на повсеместно усещане – усещане за това, че последната основа, от която изобщо се планира и подрежда нашето „обкръжение” е някак си “безосновна”, “нищожна”, нихилистична – и, че такъв е самият фон на нашия живот.
Въпросът все повече се усложнява, въпреки че остава все така прост, както го задава още Чернишевски: “Какво да се прави?”. След две световни войни и след редица тоталитарни експерименти, Краус ни предупреждава, “ако човек се занимава с нихилизма, редно е да запази скромност при предлагане на съвети” [Краус 1993: 107]. Съветите очевидно не биха могли да помогнат. Но с какво тогава днес в един “отприщен”, в един стихиен свят на глобализационни процеси, може да помогне скромното разгръщане на философска тема за същността на нихилизма?
Отдавна на мислещите философи е известно: философията не може да бъде пряко поучителна. Тя не може да предписва непосредствено действие и да участва спонтанно в живота. Но в това е нейната сила да разбере нихилизма, защото тя не е във “веригата” на неговите непосредствени афекти и тласъци. Философията е образец на едно конструктивно преодоляване и “използване” на нихилизма, което следва да бъде разбирано и въплътявано от съвременната култура с процесите на общото образование. Онова, което философията е осъществила след краха на западната метафизика в нихилизма, предстои да бъда разбрано като жадуваното от Ницше ново полагане на ценности – едно ново начало отвъд нихилизма. И пред това “начало” сега стои дългът да се показват и разбират онези нихилистични форми, които се стаяват в нашите съвременни ценности и нагласи, да се разкрива и разбира онова, към което те ни тласкат и призовават [Виж отново: Ватимо 2004: 25]. А също така и начините, по които нихилизмът бива изкривяван и дискредитиран в практиката на политическите и обществени действия. Но ако нашият свят претърпява своята нихилистична съдба, появата на такива питания, преди всичко и най-напред, отправя въпрос към нагласата на самото това запитване, към онова, от което възниква и от което то се повежда. Каква собствено е спецификата на нагласата, в която се поражда и обосновава съвременното философстване, в която възниква наново въпросът за смисъла на нихилизма? По какъв начин съвременната философия разбира и удържа плурализма от изпадането в един безизходен нихилизъм?
Преди всичко, аз започвам в съгласие със забележката на италианския философ Джани Ватимо, че “Ницшевото възвестяване на завършения нихилизъм “ и “Хайдегеровата критика на хуманизма” трябва да бъдат схванати и разгледани като “позитивни” моменти за философска реконструкция, а не просто като симптоми и изобличения на упадъка” [Ватимо 2004: 7]. За разлика от по-общия поглед, които предлага Ватимо, аз ще се съсредоточа в търсене и разгръщане на онези евентуални онтологични интуиции и приноси на нихилизма, чрез които философията успява да отиде отвъд концептуални граници и постановки на традиционната класическа метафизика, без да изпадне отново в нихилистично отрицание. Това е само едната страна, теоретичната, и тук, във въведението, ще кажа няколко думи за нея.


Интересно е да се забележи, че, като исторически феномен, нихилизмът се появява във време, което е известно със своите епохални научни събития. Само в рамките на няколко десетилетия, през периода от втората половина на XIX и началото на XX век, науките претърпяват бурен разцвет и развитие. В математиката се изграждат строги формални теории, теоретичната физика претърпява истинска светогледна революция, а благодарение на множество експерименти се правят редица открития, в резултат на които природните науки се множат и процъфтяват. Това е време, в което се формират мощни исторически школи, разгръщат се нови политически движения и идеологии, обособяват се науките за човека. Всички тези събития, насочени далеч напред в бъдещето или търсещи да разкрият загадките на миналото, надникващи в тайните на дълбокия космос или в дълбините на самия човек, не просто променят научната картина, но, с внедряването на научните открития, с навлизането на знанието и техниката в бита, културните форми и устои на обществения живот претърпяват фундаментална промяна. Казано по-конкретно, открития като тези на фотографията, телефона, радиото, двигателя с вътрешно горене, психоанализата и т.н. разчупват традиционния хронотоп и саморазбиране на обикновения човек, като задават нови форми на човешката комуникация и култура. Възникването на тези нови форми не просто се натрупва върху старите образци на високата западна култура, но осъществява същностна промяна в базовия символен код на тази култура. Но онова, което бурният научен разцвет и приложението на техниката спомагат, те не могат да обяснят, както не могат да обяснят и това, което се случва в тяхната промяна. Светът навлиза в криза, която никога преди това не се е случвала и не е можело да се случи.
Едно ново противоречие тревожи човешката душа: усещането за постоянен прогрес и гарантиран от науката хоризонт от възможности, хоризонт на едно светло бъдеще, което предстои и чийто господар е човекът, постепенно се пропива с тревожното съзнание за обезценка и откъсване от традиционните връзки и вяра, със загуба на цел и смисъл на човешкия живот. Това противоречие катализира съзнанието за криза, упадък и край, където животът става плосък и безосновен. Аз ще се опитам да покажа, че на почвата на философското изследване, формирайки се като критичен отказ от старата метафизика, именно тази нагласа довежда до невиждано по своя мащаб преобразуване на основите на валидността и механизмите на основаване на самата философия. Тази фундаментална промяна на валидността на философските основания има начало в нихилизма и няма аналог в историята на предишната философия. По оценката на своето собствено саморазбиране, тя “стъпва” в бездната на “творческото нищо” [Вж.: Штирнер 1994] и отева напред.
Разбира се, историческият феномен, който предшества и подготвя фундаменталната философска промяна, е специфичната ситуация на криза на философските основания и понятия. Тази ситуация започва в немската философия и култура след смъртта на Хегел и бележи втората половина на XIX век като време на “търсене”, “преоценка” и преход. Завършеният философски нихилизъм настъпва с формирането на критическото съзнание, че старата метафизика се оказва изчерпан и погрешен откъм своите начала проект, проект, който вече не успява да вдъхнови, разбере и обясни това, което се случва. На този фон на криза в метафизичните основания, от една страна, общата криза на основанията в науките, при техния иначе стремителен подем, може да бъде разбрана като стояща в същностна връзка с изчерпването и рухването на метафизичната вяра в Абсолюта. От друга страна, установяването на научен и технически триумф, или по-точно установяването на свързаната с него “универсализация” на царството на информацията, по думите на италианския философ Джани Ватимо, “може да се интерпретира като извратено осъществяване на триумфа на абсолютния дух?” [Ватимо 2004: 61]. Казано иначе, през своите механизми на унифициране, стандартизиране, цифровизиране, алгоритмизиране, техниката е вече установилата се универсализация или “истината” на онзи Абсолютен универсум, в който е завършила историята на западната метафизика, като претенция и стремеж за обосноваването на абсолютна научност. Метафизиката е подготвила модерният проект на тази рационална техническа цивилизация и историцизъм, в която се оказва, че, от една страна, у човека нараства съзнанието за смисъла на неговата индивидуалност, но едновременно бива превръщан в “маса”, а, от друга страна, оказва се, че именно за неговите частни и общи човешки въпроси, все повече няма място и смисъл. Метафизиката не е “отговорила” на самия човек. Сякаш парадоксално, но именно закономерно, от своя метафизичен апогей в обосноваването си като абсолютна наука, разкривайки се като чужда на смисъла на отделното човешко съществуване, метафизиката отвежда самата себе си в позитивизъм, а, от там, в нихилизма – в онзи нихилизъм, където от битието сякаш нищо не остава, където изчезва както “отвъдното”, така и “отсамното”. Остава само “нищото”.
Ето защо, онова, което започва идейно с и след този нихилизъм, вече не принадлежи на формата на метафизиката. Както ще се опитам да покажа, то е начало на радикално нов онтологичен усет и разбиране за смисъла на битието. Не другаде, а именно във философията нихилизмът като критическа позиция изиграва подготвителна конструктивна роля в онзи фундаментален преход, който днес обозначаваме с най-общи думи като преход от класическа към пост класическа философия, от класическа метафизика към съвременна онтология. Ще кажа няколко думи за “теоретичната рамка”, от която ще се опитам да подходя към осмислянето на този феномен.
Когато Ватимо разглежда нихилизма на Ницше и Хайдегер като критическа позиция, която предшества исторически и е свързана смислово с патоса на постмодернизма, той посочва, че нихилизмът се формира като радикален и последователен отказ. Преди всичко това е отказ от “логиката на развитие” на европейското мислене, доколкото последното се схваща “като прогресивно просвещаване”, което се разбира въз основа на все по-плътно усвояване и “преусвояване” на “основите”. Казано иначе, нихилизмът поставя под радикален въпрос класическият механизъм на обосноваване и развитие на метафизичната проблематика, тоест онзи подход, чрез който новото се легитимира посредством някакво преоткриване, възстановяване или усвояване на някаква “основа-начало”. В този смисъл, като декларира отказ от метафизични критики на “основата” в името на друга “по-истинна основа” [Ватимо 2004: 8], с нихилизма се залага идеята за радикална ревизия на традиционната идея за основа. Под радикалност нихилизмът възнамерява не просто отказ от метафизичен език и похвати, но сякаш отказ от “основа”, от “начало”. По този начин, той все пак се представя за онтологично ангажиран.
В първите философски форми, той съзрява като отказ от класическия постулат за абсолютното обективно битие, тоест съзрява като отказ от едно битие, отвъд хоризонта на човешката въвлеченост и дело в света. Така, както аз ще се опитам да тълкувам схващането на Ватимо, провеждането на нихилистичната критика има положителна страна, в която се формира концептуалността, или по-точно стила и философския език, на базовото преобразуване на смисъла на онтологичното обосноваване. Разбира се и тук Ницше може да бъде разгледан като завършител на критическата стихия на нихилизма и с това като действителният завършител на западната метафизика, а Хайдегер като първият философ, на който се удава, “стъпвайки” в нищото на изгубилата своя смисъл метафизика, да пристъпи, мислейки битието изцяло и докрай отвъд тази метафизика. С други думи, в завършека на метафизиката и в началото на онтологията “без метафизика”, това, което изиграва решителна роля, и като двигател и като нещо, което трябва да бъде “преодоляно”, е нихилизмът. Тоест нихилизмът е това, което „преоценката на старите ценности” и новата постановка на „въпроса за смисъла на битието” трябва същностно, изотвътре, да преживеят и преодолеят.
Известно е, че при Хайдегер, но до голяма степен и при Ницше, основаващото вече няма характера на устойчива структура, в която да се търси и удостоверява “над времева сигурност”. Според Ватимо, както Ницше, така и Хайдегер спират поддръжката на характерната за метафизиката устойчивост, доколкото започват да мислят битието като “събитие, случване”. В противовес на онто-теологическото обосноваване, характерно за класическата метафизика, при Хайдегер, но в зародиш още и при Ницше, през вниманието към феномена на живота, именно феноменът на екзистенциалното време придобива базово онтологично значение. Не нов Абсолют, а темпоралността и автентичността на човешката крайност като битие-към-смъртта са философските нишки, които удържат Хайдегеровото философстване над метафизичния схематизъм. Това има страната, казано на езика на самия Хайдегер, като същностно освобождаване на онтологичната проблематика от онто-теологичния строеж и принципи на метафизиката. Казано иначе, онтологията се “освобождава” от вековното метафизично обосноваване и оценяване на своите категории и понятия в една абсолютна и вечна божествена основа. В загубата на непоклатимата, поддържана отвън основа, щом битието става събитие, онтологията вече не е друго освен “интерпретация на нашето състояние или ситуация, тъй като битието не е нищо извън своето “случване”, което протича в своето и нашето самоисторицизиране” [Ватимо 2004: 9]. Новата, свободна от метафизика онтология, има нужда от нов, свободен от метафизични напластявания език, който да се завърне към първичния опит на нашата въвлеченост в свят. Ето защо онтологично значение за смисълът на битието има не просто “вторичният” език или “времето” като обективно физическо “измерение”, не просто историята като независим от нас процес, не определенията на биващото, изведени в позитивните научни изследвания, а начинът, по който топично и темпорално пребиваваме в свят. Отликата тук вече е и в това, че този феномен не се полага като “първо-начало”, а се мисли като хоризонт от възможности за битийно осмисляне. На мястото на простото и еднородно метафизично начало идва екзистенциално-онтологичната многосложност и многоструктурност на пребиваването в свят. В крайна сметка, след нихилизма, онтологията не вече онтология на битието, а онтология на съ-битието. Във философията се въвлича вниманието към разкриващото се в опита.
Очевидно е, че онтологията на събитието (схващането на битието като съ-битие) “разпада” идеята за историята като единен линеен процес на рационален прогрес. Този разпад се преживява като “край на историята”, но, от своя страна, той има смисъла на такова преживяване на опита, в което вече старата категория за новост е безсилна и неадекватна. Тази мисловна ситуация, характеризирайки се с разпадането на центъра на множество легитимни центрове, променя изконните основания на валидността от абсолюта по посока на крайността и партикуларното. Това е действителната “смърт на Бога”. (Отделният човек, бил той Единствения на Щирнер, Кирилов или Иван Карамазов на Достоевски, или пък Свръхчовека на Ницше, от силата на своята собствена своеобразност и мощ, става център на валидното.)
Прометей от бог се превръща в човек (идеята за прометеевското съзнание на руския революционен нихилизъм е развита от Michael Gillespie, в неговата книга "Nihilism before Nietzsche", Вж Gillespie 1995). На почвата на руския нихилизъм от 19 век човек поглежда на себе си като надарен с прометеевски сили да освободи своя живот, да запали сам огъня на свободата, в противовес и отрицание на всяка трансцендентна необходимост и ценностен свят. Ето защо, изследването на руския нихилизъм е съществена, голяма част от моята работа, която осъществявам в началото. В доведената до крайност борба на руската интелигенция срещу Абсолютиската власт рухва също старият смисъл и валидност на крайността. В практиката, лишен от собствено позитивна програма, нихилизмът отвежда до крайни форми на анархизъм.
Във втората част на работата съсредоточавам своето изследване върху проследяване на развитието на философските идеи на нихилизма в Германия. Докато в Русия, прометеевското схващане за ролята на човека се позовава на индивидуалистични и егоистични идеи, но на практика, по думите на Семьон Франк, то се корени в специфичен “морализъм” и свършва в себеотдаване на личността в борбата за благото на общността, то, в Германия, от фона на социално-демократичните и марксистки идеи на младохегелианството, се отделя индивидуалистичната и егоистична философия на Щирнер.
В опита да потърся конструктивния смисъл на нихилизма, по линия на идващата с него нагласа за философстване в Германия, аз ще следвам съвета на Ватимо да разясня действителните резултати на “деструкцията на онтологията”, извършена от Хайдегер и преди него от Ницше. Според мен обаче, с още една крачка по-назад – към времето на формирането на нихилизма като първично практическо и теоретично отношение, в Русия и при Щирнер.

Част 1. Формиране и развитие на нихилизма в Русия през XIX век. От хуманистичен морален идеал към практика на революционния терор и разрушението.