Ние

Били влюбени като гълъбчета! Че кой си ти да говориш за любовта на гълъба? Познаваш ли някой гълъб, разказвал ли ти е за гаджетата си? А какво ли му е на него да слуша глупостите на хората?! И защо един гълъб е красив само, когато е бял? Нима Вие не си падате по мургавите хора? Хм.
Отивам аз на среща с моя гълъб. Взела съм си хлебец, солети и бисквитки, знам ли го днес, в какво настроение ще го хвана и какво ще му се яде. На мъжа любовта минавала през стомаха, а на гълъба от къде минава, мислите? Бързам, слизам на Попа, после продължавам към площад „Славейков”. Там на пейките до църквата „Св. Седмочисленици” измежду просяците и пияниците сядам и аз. Идват гълъбите, неговите приятели. Гледат ме и аз ги гледам. Е, къде е моят? Учудвам се, винаги ме посреща първи, говорим си малко и после идват и неговите приятели. Щастлива съм, че поне ме представи пред тях и определено и те ме харесаха. Изкарваме си добре заедно. Всеки ден намирам време да ги посетя. И Вие да летите по цял ден, и Вие ще сте гладни. Е добре, не ми става ясно, Йордан Радичков много добре е описал врабчетата, ами гълъбите, кой ще опише? Нима те нямат душа? И колко са пъстри. Белите били най-хубави, а никой ли не вижда, колко цветове има по шийката на черно-сивите? Розово, зелено, преливащи цветове. И как сладко ме гледат и очакват да им натроша хляб. Колко малко искат?! Една филийка хляб за всички тези красиви птици. Толкова са близо до мен, качват се вече по коленете ми и ядат от ръката ми. Е, да в някои страни това може и да е нормално, но в държавата, където съм се родила, това е почти невъзможно. Животните са значително по-умни от нас. Те нас ни разбират, но ние тях не! И все пак, къде е моят гълъб? Питам приятелите му, но нали и аз съм човек, нищо не разбирам като ми говорят. Реших да нахраня останалите, а ако той дойде след това, ще купя от някъде нещичко да му дам.
Хм, не идва, какво се е случило, да не се е сбил с някого или някое куче да го е нападнало... Ох, не, не е възможно, спирам да мисля за това. Може и да е избягал. В България няма достатъчно трохи за всички. Колко хора имигрират, защо не и той? Да свие гнездо някъде другаде. Ще разказва на всички по света за нашата малка, бедна, но красива страна.
България! Каква гордост, когато сме в чужбина. И колко е хубаво да чуеш някой мазен кючек, разхождайки се по чуждите улици. Или Слави Трифонов да кънти през някой прозорец. Е добре де, ама аз нали идвах всеки ден да го храня, разговаряхме. Мислех, че ме харесва. Да не се е обидил? Вчера останах за няколко минути само да не си е помислил, че вече не ми е интересен? Каквото и да е решил, подкрепям го, но защо не ми каза? Поне съм сигурна, че не е наркопласьор и не се занимава с проституция! Имам му доверие. И все пак, можеше да се сбогува. Но какво да мисля? Това не означава, че повече няма да идвам при останалите гълъбчета. А и той не е мой! Аз така си мислех, но по-скоро аз бях негова, той никога не е бил мой. Дано да е добре сега и да му е топло, ох, миличкия, много ще ми липсва. Да можех да проследя траекторията му, да видя кой влак си е хванал, или автобус?
Хлябът свърши, но все пак ни е приятно да сме заедно. Да извадя и солетите. Колко е хубаво? Не бих могла да събера толкова хора около себе си и така да ме гледат и да следят всяко мое движение с удоволствие. И просякът на съседната пейка седи и гледа гълъбите. Той сигурно ги вижда два пъти повече под въздействието на алкохола. Гледа и мен. Мисля си: „Сигурно завижда на гълъбите, че имат какво да ядат.” Но аз ли съм виновна, че той е просил и със събраното си е купил ракия вместо хляб? А и това, което правя за гълъбите е нищо, в сравнение с това, което те ми дават. Спокойствие, красота, изящество. Вижте ги само, колко послания могат да отнесат до останалите гълъби и до любимите ни хора. Оказа се, че си мисля грешно. Просякът може и да е пиян, но и той носи добра душа. Протяга ръка към един гълъб, за да стъпи на пръстите му, за да го докосне. И той иска да си има свой гълъб. Няма какво да им даде. Каквото е имал, вече го е изпил, а и едва ли ще допадне на птиците евтината му ракия.
Едно дете скача от люлката и започва да гони гълъбите и да крещи, точно, когато вечеряха. О, не, това не мога да си го обясня. Не знам дали някога ще открия отговора на този въпрос. Децата ловци ли са? Това ли е нормалната реакция като видиш птичка да я изплашиш? О, колко забавно, колко сме велики! Агресия ли е това у нашите деца? Ние сме ги възпитали така. А Вашето дете какво прави като види гълъб? А Вие? Ужас, нека да стъпчем по-малките същества от нас. Може би затова моят гълъб е избягал. Някое дете се е опитало да го хване или да го настъпи.
Аз не забравих гълъбите. Всеки ден, когато имах възможност ги посещавах и те бяха щастливи, и аз бях спокойна с тях. Реших, че мога да се справя и без моя гълъб. Трябваше да поема нещата в мои ръце. Често разговарях с моя гълъб за личните ми проблеми, но вече го нямаше. Той обаче ме научи на много. Не можех повече да чакам. Имах големи проблеми с моя съпруг. Вече не се понасяхме, когато се видим. Избягвахме се. Не се поглеждахме. Разговорите ни бяха свързани само с бита ни. Кой какво ще яде, какво ще се купува. Ако така започва семейният ни живот, какво остава за старините ни, а за внуци изобщо да не мисля. Реших да подаря на моя съпруг екскурзия. Къде? До Венеция! Не, защото е толкова романтично, а защото Уиз еър бяха пуснали евтини билети до там. Резервирах стая в някакъв хостел. Само ни трябваха малко пари за джобни там. Учудващо, той много се впечатли, дори си взе два дни отпуска от работа. Започна да се вълнува и да ме целува всяка вечер и всяка сутрин за поздрав. Хм. Интересно, това ли му е трябвало да благоволи да е мил с мен? Още няколко такива екскурзии и току вижте се съгласил вече да имаме дете. Хе, не вярвам. Но все пак, стегнахме багажа, отидохме.
Полетът беше добър, без турбуленции, хостелът се оказа почти хотел. Много чисто и приятно местенце. В ресторантчето цените бяха като в Студентски град. Идеално. Бяхме пристигнали късно вечерта. Решихме да си останем в хостела и да започнем със забележителностите от следващия ден. Поръчахме си вино, след това още едно и още едно. От доста време не бяхме излизали на заведение, а и чак до вино да стигнем, не помня дали се е случвало някога. Говорихме си. Обсъждахме световни, политически, житейски проблеми. Какво се случва? Това моят мъж ли е? И после, ако реши да правим секс, ще се влюбя пак в него. Но едва ли. Сигурно ще ме придружи до стаята и ще ми каже: „аз ей сега се връщам” и ще се събудя на следващия ден сама.
Пуснаха нашата песен. Той стана. Сигурно отива до тоалетната. Не! Покани ме на танц! Той все още помни? Учудвам се! Това ли е моят мъж? Най-невероятният мъж, когото познавам. Колко съм щастлива? Това са моите трохи щастие. Гълъбите имат нужда от трохи, аз също! За тази троха си заслужава да живееш!
Вечерта беше страхотна. Ресторантът вече затваряше и трябваше да си тръгваме. Хостелът беше малко отдалечен от центъра и нямаше как да се разходим в това време. Добре, че си взех няколко книжки, за времето, в което ще съм сама. Не си изядох хляба, а го взех да го надробя на перваза на прозореца. Все пак гълъбите навсякъде по света обичат хляб!
Нощният бар беше все още отворен. Мъжът ми щеше да се зарадва за остатъка от вечерта. Качваме се горе в стаята, аз влизам в банята да си взема един душ. Връщам се. Него естествено го няма. Няма и да го търся, знам че е в бара. Неговият свят. Легнах си. Ако не са гълъбите, то Георги Господинов е винаги до мен. Ще почета, докато заспя. По едно време започнаха да се чуват клюновете на гълъбите по перваза. Зарадвах се, че са намерили трохите. Реших да не се показвам, защото все пак не ме познават и да не ги изплаша. Нека вечерят на спокойствие.
Събудих се твърде рано. Мъжът ми не беше при мен, а и не го и очаквах. Но все пак, чух че е в банята. Нямам представа дали е спал при мен през нощта. Вече изгубвам усещане до мен ли е или не. А и много често вече спим в отделни стаи. Не заспива до мен и не се събужда до мен. Слязохме долу да закусим и вече бяхме готови за разходка. Поне ще разгледаме забележителностите. Много е красиво. Друг свят, различен. Отново не си говорим, но поне този път очите ни гледат в едни и същи посоки, към сградите, към лодките, към останалите хора. Съпругът ми се запътва по едни много по-закътани улички, не го разбирам. Като че ли знаеше, къде отива. А все пак за първи път е във Венеция. А и защо не разглеждаме центъра. Оказа се, че отиваме към едно малко пристанище за лодките. Разни богаташи се качват в ладиите, пръскат луди пари, за да зарадват женичките си за няколко минути. Музиканти, цигулари. Ужас! Има ли я още тази романтика в 21 век? Хе! А моичкият, какво иска? Да гледаме щастието на хората? Едва ли ще има пари за лодка, а и защо ще го прави? Някога се ожених за него, ей така, без пръстен и без сватбена рокля. Просто да има, с кого да живее и кой да му готви и реши да ме вземе. А аз си мислех, че съм влюбена. Обаче той сериозно тръгна да се качва в лодката. Срам! Не знае ли, че всичко се плаща! Ще ни изгонят, ще ни изритат в някой канал. Подава ми ръка и аз да се кача! Абсурд! Какво иска? Ще потъна в земята, ще се хвърля в канала. Тогава и музикантът засвири. Някаква класика, не че ги знам, но е забавно. Лодкарят ме гледа учудено, помисли си, че ме е страх от водата. Тогава и той ми подаде ръка, за да се кача. Е, добре! Двама срещу един. Ще видим после колко пари ще иска и как ще му платим. Нека се чувствам и аз звезда за малко.
Съпругът ми ме държеше за ръка. Гледахме града и се радвахме на красотата. Слушахме и музиката. После ми каза, че всъщност вече е платил за лодката. Вчера след вечеря е проучил и я е поръчал. Затова съм била сама. За първи път да организира нещо в живота си. Все аз съм го ръчкала за всичко. Не мога да разбера. Какво му става? Да не е болен? По едно време се появява един гълъб и започна да лети над нас. Кацна на главата на съпруга ми, започна да му разрошва косата. Какво? Това беше моят гълъб. Како прави тук? Последвал ме е? Той ли е изял трохите от перваза. Невероятно! Но какво прави, защо го скубе. Ще се обърне лодката. Цигуларят продължава да свири. Както в „Титаник”, до последно! Ха! Само че това нашето е пародия. Утре ще пишат по италианските вестници: „Мъж, нападнат от гълъб, скочи в канала”. Ха! Не знам какво да правя! Смях! В един момент, по време на борбата с гълъба от джоба на съпруга ми изпада една кутийка за бижута! Виждам я! Вземам я да не падне. Предполагам, че си държи някоя глупост вътре, но от любопитство я отварям и без това е зает покрай борбата с гълъба. О, не! Пръстен! Това стъкло ли е или диамант? За кого е?! Моят гълъб се успокои и кацна на ръба на лодката. Гледаше ни. Съпругът ми падна на колене! Не съм очаквала, нещо толкова блудкаво романтично. Просто не съм знаела, какво може да ми донесе. Беше репетирал дори думичките. Страхотно послание! Не мога да повярвам! Ще припадна! Но така или иначе вече съм негова съпруга, за добро или не. Защо пак ми предлага? Тоест той какво ми предлага? Да съм майка на неговите деца! Прегърнах го силно и го целунах. Сърцата ни отново започнаха да бият едно в друго. Всичко ще започне отначало, но по различен начин. Нещо ще осмисли живота ни.
Гълъбът отлетя! Бях щастлива! Отново влюбена в собствения си мъж! Обичам го!
Екскурзията свърши! Върнахме се в София! Преживяването беше невероятно! Страхувам се, когато се върнем в България да не се завърне и старото ни положение. Но не! Продадохме гарсониерата! Изтеглихме малко заем и си купихме малка къщичка в покрайнините на София! Абсурдно е да се гледа малко дете в тези градски условия. Всичко, за което съм мечтаела. Съпругът ми започна да работи извънредно. Понякога за събота и неделя се намираше нещо допълнително. Аз си останах на старата работа, но и си намерих надомна, да пиша статии за едно списание. Покривахме разходите, плащахме си кредита, а и заделяхме настрана.
Взех малко хляб, за да отида да нахраня гълъбите, но се върнах. Все пак днес е единственият ни общ почивен ден със съпруга ми, не исках да го оставям сам. Но той ме усети и поиска да тръгнем заедно. Много се учудих, преди ми се присмиваше на това, което правя. Но защо не? Вече започнахме нов живот.
Този път обаче минахме по друг маршрут и седнахме от другата страна на църквата. Няма значение. Гълъбите и там ще ни намерят. По едно време устремено към нас идва моят гълъб. Взе една по-голяма хапка хляб и отлетя. Погледнахме нагоре към купола на църквата. Там имаше гнездо. Неговата гълъбица също беше там. Гълъбът остави хляба и пак дойде при нас за още. След няколко подобни курса дойде при нас и кацна на коляното на съпруга ми. Той се усмихна и гълъбът като че ли също. Все едно му се извинява за случилото се във Венеция. Посмяхме се тримата, но за малко. Татко гълъб трябваше да отиде при семейството си. Съпругът ми ме прегърна и останахме още малко на пейката до църквата, радвайки се на любовта на гълъбите.
23.10.2009 София

Аз мразя любовта
Щяла да спаси света!
Убийца зла, лъжкиня
Превърна ме в робиня.

И чакам стрелата отровна
Да убие любовта греховна.
Аз мразя да обичам,
Омръзна ми да се обричам.

Да чакам луната да топли,
Да търся скритите вопли.
Започва кръвта да се лее
Любовта кой ще опее?

Дуел с нея започвам
За победител не я нарочвам.
Битката с нея е тежка
Не позволявам нито грешка.

С сабя ще я пронижа,
Кръвта ѝ после ще оближа.
Ала плът няма любовта.
Любовта ще спаси света!

01.09.09 София

Веществото

Час: 03:28...SMS: „Желая Те тук и сега, Ти до мен и аз до Теб, двамата в едно...”
Пламенна се събужда и настръхва при мисълта, че той отново я вижда в мислите и желанията си. Става от леглото, завивките се свличат на земята... Чуват се бързите ѝ стъпки, забивайки тежко пети по пода, така както войник марширува. Върти се в кръг около леглото. „Да му звънна ли?” - Мисли си Пламенна. – „Не, той отново е под чуждо въздействие, не ме желае той, а Веществото в него.” Но не издържа, сърцето ѝ тупти, два ритъма вместо един. Гърдите ѝ изпълват червената копринена нощничка, зърната ѝ биха се забелязали от отсрещния блок дори. Коремът ѝ се беше свил на топка, като че ли това се случва за първи път. Тя имаше толкова много връзки зад гърба си, знаеше как да управлява мъжете със своя сексапил. Жрицата на любовта успяваше да докосне милионите сърца на хората около нея, но нейното сърце не бе усещало подобно чувство. Той бе далеч, тя знаеше, че се сеща за нея само, когато е с Веществото. Веществото, което разби и нейния свят и света на много хора на Планетата. Но веществото на любовта ѝ към Него бе по-силно. Пламенна хваща телефона, избира Неговото име и пръстът ѝ залепва за зелената слушалка... „Не, не искам, трябва да го забравя!” Натиска червената слушалка. Препрочита SMS-а. Какво иска Той? А какво иска тя? Те се гледаха вторачени един в друг, но очите им не сочеха в една посока. Кое вещество бе по-силно? Може ли двете вещества да съжителстват или да се борят? Неговото и нейното? Не! Загася лампата и се завива отново в лъскавите чаршафи, ухаещи на пролетни цветя... нейния свят. Маската на очите и тапите в ушите не ѝ помогнаха да се изолира от шума. Но този шум не беше от алармите по улиците или от минувачите пред блока. Писъците бяха в нея! Стоновете, когато е в прегръдките му, шумът на целувка по ухото, допирът между Неговото тяло и нейното. Шумът на страстта, огнената страст, която ги влудяваше. Пламъкът, който изгаряше душите им, те бяха създадени един за друг, бяха в синхрон, природата слушаше техните ласки, птиците виждаха техните прегръдки. Целият свят бе щастлив, когато те бяха заедно. Любовта им бе красиво сливане на две души в едно. Но човек има и душа, и тяло. Телата им се мразеха. Бъдещето не им принадлежеше, съществуваха само в настоящето. Минало нямаха, то бе забранено! И все пак страстта остава. Пламенна скочи отново, не можеше повече да спи. Слънцето започва да се показва. Силен лъч премина през прозореца на стаята и се пречупи в огледалото, в което тя се гледаше. Тогава светлината я заслепи. В съзнанието ѝ преминаха отново онези красиви сцени с Него. В заведението „Обекта”, първият им поглед, който свърза очите им за цял живот. Но Той...
Час: 05:38 SMS: „Аз ли да идвам или ти идваш”. Пламенна хвърли телефона и влезе бързо в банята да си вземе душ. Кожата ѝ вече бе настръхнала до полуда, светът ѝ се въртеше, кръвта във вените ѝ започна да циркулира още по-бързо. „Аз отивам” - каза си младото момиче. Горещата вода от душа биеше силно в лицето ѝ, но тя не усещаше, мислеше само за Него. Как ще бъде отново в прегръдките му, как устните ѝ ще докосват неговите, как той ще опознава всяко кътче от нейното тяло. Знаеше, че после ще я боли и пак ще е наранена и разочарована, но усещането, което Той ѝ даваше, не можеше да се сравни с нищо. Всяка минутка, прекарана заедно я зареждаше с красиви емоции, мечтаеше за Него, за песъчинка внимание. Силно го искаше и го получаваше. И Той не можеше без нея, не си го признаваше, но беше така, а и в средите, в които се движеше, чувствата бяха забранени. Наркотиците, сексът, проституцията бяха неговият живот. А тя бе излишна там. Беше излишна в обвивката на неговия живот, но не и в сърцето му. С малкото, което правеше за Него, Пламенна успяваше да му въздейства. Малко по малко успяваше да го променя, да му показва красотите в живота. Но Той бе свикнал да гледа кражби и убийства, а също и той убиваше хора с Веществото.
Вече е готова, облече си най-хубавата рокля – зелената, а и знаеше, че Той ще я оцени. Сложи си най-еротичното бельо, което някъде съществува и от парфюма, който Той ѝ бе подарил. Стъпките ѝ продължаваха да бъдат малки и бързи, като че ли неуверени. Но слезе долу, таксито вече я чакаше. „Добро утро! Симеоново „Крайречна 11, моля!” – Както винаги любезна и усмихната. Таксиметровият шофьор нямаше как да не забележи облеклото и силния парфюм на младата дама. А и все пак ще я кара след Околовръстното около 6ч. сутринта в неделя. Опитваше се да я заговори с въпроси от рода на „Тази новата на Преслава харесва ли ти?” или „Ще ти пречи ли, ако запаля една цигара?” Но Пламенна отговаряше лаконично: „Не се притеснявайте!” Тя дори и не се интересуваше, какво ли си мисли шофьорът за нея. Но рано или късно щеше да се сети как хората я виждат и как би трябвало тя да се погледне.
Софийските улици бяха толкова чисти и пусти. Повечето хора се бяха разпръснали из България за почивните дни, други се успиваха до късно, трети се прибираха от дискотеки и клубове, скрити зад тъмните очила. София е много красива, когато е спокойна и безлюдна рано сутрин или вечер, когато блестят светлините ѝ. София – нашата столица, която много обиждаме и мразим, но това е градът, който ни помага, разделя, но и събира с другите. София би могла да стане за нас като Прага за чехите, стига да си позволим да обичаме столицата. Балканският синдром ни кара само да псуваме и недоволстваме. Не знаем историята и културата. А колко е красив храм-паметникът „Александър Невски”, а до него Софийският университет, конникът пред Народното събрание, нашият Карл IV. Златна София!
Пламенна вече е пред къщата. Преминава през охраната, осветения басейн и двора. Изчаква секунди и вратата се отваря. Насреща ѝ Той. Няма време за поздрав, още от вратата я сграбчва и целува. Прегръдка. Целувка. Страст. Устни, вплетени едни в други. Прегръдка. Целувка. Страст. Започват да се въртят в кръг из стаята, но устните им не се отделят. Телата им се вплитат и образуват най-различни форми. Тя го повежда към спалнята. Идеално знае кое къде се намира в къщата, любимото ѝ водно кръгло легло. Отново са заедно, прегърнати, целуващи се две фигури. Леглото ги понася по своето „течение”. Това е техният „океан” от приключения.
Той: - Желая те толкова много, защо се забави? Ти нали си моята принцеса?
Пламенна настръхна от думите му. Тя също нямаше търпение да го види, но нейните желания не бяха толкова повърхностни и реши да му спести отговора си. Започна да разкопчава ризата му и да целува гърдите му. Но този път инициативата пое Той. Обърна я по гръб. Отлепи се от устните ѝ и за миг спря дъха си и движенията си. Само очите им се срещнаха, но си казаха толкова много неща. Продължи с целувките. По лицето, врата ѝ... Реши да опознае отново цялото ѝ тяло с устните си. Гърдите. Преди се впечатляваше от винаги интересното и еротично бельо, но този път тялото ѝ бе на преден план. Усещаше кожата ѝ - мека и гладка, галеше се нежно в тялото ѝ. Гърдите ѝ - вече изпръхнали от възбуда, всеки момент могат да експлодират от удоволствие. Той забеляза това. Тя също усети неговата амбиция да се отнася с нея като с истинска принцеса, а и благородническата титла ѝ допадна. Целувките продължаваха. Той усещаше нейните желания. Знаеше, къде да я докосне. Целувките слизаха все по-надолу. Вече опозна половината от тялото ѝ. Пламенна не бе изпитвала такова удоволствие досега. Всеки следващ път с Него е все по-различен и по-силен. Знаеше, че Той има всичко, но е лишен от едно – не може да обича. Тя имаше нужда от Неговата любов. Всичко друго му даваше, за да не изгуби и малкото, което има с Него. Но това, естествено, не беше достойно за една жена. Колко още щеше да продължава това? Вече започваше да целува бедрата ѝ от вътрешната страна. Удоволствието все повече нарастваше. Пламенна движеше само кръста си и го отлепяше от леглото. Ръцете ѝ - протегнати напред – разрошваха косата му. „Обожавам те!” – каза Той. „Обичам те!” - Искаше ѝ се да изкрещи, но знаеше, че Той говори така само, когато е в екстаз и думите ѝ само щяха да го смутят. Отново остана безмълвна. Удоволствието беше неописуемо. Всяка жена на нейното място би полудяла от щастие. Той се беше посветил изцяло на нея. Но тя не това искаше! Сърцето ѝ туптеше силно. Емоцията беше голяма, но това не беше просто секс. Той като че ли говореше с тялото ѝ. Целуваше я навсякъде, без да проявява егоизъм. Беше му достатъчно да се наслаждава на нейния екстаз. Удовлетворяваха го все по-бързите ѝ дихания. Неговите също се ускоряваха. Галейки главата му, тя му диктуваше бързината на движенията му. Телата им се докосваха като по учебник. Като че ли имаха план и графика на движенията си. Хармонията между тях. Балансът. Допирът. Никой друг мъж не можеше да я доведе до крайния екстаз толкова често. Той продължаваше да я целува. Слизаше надолу по целите ѝ крака и се връщаше нагоре, за да се любува на красивото ѝ лице. Може би тя не беше красива. Тялото ѝ не беше перфектно. Но тази страст и пламъкът, с който правеше всичко, са способни да подлудят всеки един мъж. Пламенна съхраняваше своите желания само за Него. Той разполагаше с пари, можеше да има всяка изваяна хубавица, която пожелае, но никога нямаше да изпита същото. Пламенна бе пламъкът, който поддържаше гаснещата му страст. Той за нея бе искрата, от която има нужда всяка жена, но с разликата, че Той не желаеше да запали огъня. Целувките неуморно продължаваха по цялата дължина на тялото ѝ. Когато погледите им се срещаха, движенията им спираха за момент. В този миг си казваха толкова много неща и пак продължаваха да се обсипват с ласки и внимание. Пламенна реши да поеме вече играта в свои ръце. Искаше да му върне жеста. Започна да масажира гърдите му и да използва същите методи върху неговото тяло. Целуваше го навсякъде. Погледът му се премрежи, а тя бе доволна от постигнатото. Дискретно се усмихна и продължи с изучаването на тялото му. Искаше да му даде всичко, на което беше способна. Той отдавна вече беше готов и искаше да я усети отвътре. Тя също нямаше търпение да го приеме в себе си. Започна една игра и гонене из леглото. Разсмяха се и двамата. Но Той я хвана за ръце и ги разпери в страни. Тя лежеше по гръб, а той върху нея, целувайки я, бавно и внимателно се сляха още по-силно в едно. Плавно, без резки движения искаше да усети, колкото може повече от нея. Опитваше се да запази максимално дълго този момент. Понякога спираше, за да притъпи възбудата и да започне отново с нови сили и желания. Леглото им помагаше да намерят най-подходящите положения и движения на телата си. Този момент не им се искаше да свършва. Можеха да останат един в друг цял живот. Всички мисли и проблеми бяха настрана. Централните герои бяха Той и Тя. Нямаше прегради между тях. Върховният момент и за двамата настъпваше. Пленен от екстаза, той не успя да регулира движенията си и не успя да се отдели от нея. Телата им останаха сгушени едно в друго. Изтощени от емоции, останаха прегърнати и заспаха. Ако Неговите очи се отворят в този момент, ще видят вратата на стаята. Ако нейните очи бяха отворени, щяха да видят Него.
За останалите хора сега започваше денят, за тях започваше нощта.
Пламенна реши да си тръгне преди да се е събудил. Знаеше, какво ще се случи с неговото настроение. Перфектно разбираше неговите желания под въздействието на Веществото. Агресивността му щеше да развали красивите моменти от съвместното им изживяване. Това се бе случвало хиляди пъти, щеше да се случи и сега. Целуна го, излезе от къщата, остави го да спи. Реши да не го вижда поне през следващите девет месеца. Тя вече не беше сама...
08.10.2009 София

Час на речта: 00:27


Престъпление – затвор
Обичах – истински позор.
Нима виновна съм сега,
Че пак остави ме сама?

И чакам те, и гледам те,
Но виждам нищото в очите.
SMS ми пращаш после
Без да мислиш ти за после.

Любовта ти е амфетамин,
А моята е витамин.
Приемеш ли, обичаш вечно,
Премине ли, забравяш лесно.

Обичам аз да страдам
И мъката да си повтарям.
Обичам ударите да понасям,
Но не теб, а себе си занасям.

Но не – нека да говорим
Кога поне ще се отровим?
Ще бъда после лебед бял,
А ти ще си часовник спрял.

Час на речта: 00:37.

01.09.09 София

Моята сладка Дани
Ходи с момчето Вани.
Много е работлива,
Често по-игрива.
Обеци си тя твори,
Лампи чудни майсторѝ.
Слънцето не ѝ достига,
Природа търси и намира.
Страда често, сама била е,
Но Вани я накара да мечтае.
Бъдеще чудесно им желая
И дечица до безкрая.
Весело ми е със тях,
Често падам си от смях.
Канят ме на гости късно,
Чистят, за да не е мръсно,
Но чиниите на бара
Вани гледа да прекара.
Види ли го малка Дани
Бързо ще го тя нахрани.
И пържолите му мие,
Иска тя свекървата си да надвие.

Дани е мила и добра,
Тя е истинска приятелка.
Много често ѝ рева,
Иска ми се да крещя.
Дани милата товаря,
Но проблемите не виждат края.
Искам аз Луната да ѝ подаря
И Слънцето, Рая да ѝ занеса.
Всичко най-красиво заслужава.
Всичко може да ѝ се прощава.
И не знам аз как да ѝ обясня,
Че всичко мога да ѝ доверя.
Как да ѝ покажа аз обичта си,
Как да ѝ разкрия благодарността си?
Искам винаги да съм достойна
Приятелка на Дани – песнопойна!
Дани, дар от Небесата!
Ангел чуден от Луната!
Нежен полъх на Земята!
Истинска зеленина от Цветята!


София
18.02.2009