Bloginka

Една от онези вечери ... сещаш се.
Котка за самотни часове и кафе без захар на разсъмване.Още ли те е страх от тъмното? Отричаш ли, за да забравиш? Нещата са толкова много, че няма смисъл да се разглеждат отделно, едно по едно. Важно е нищото, тъй като то е единствено и винаги под ръка. Представяш ли си, да влезеш в магазин и да попиташ : "Един живот може ли?" "А стотинки имате ли, че нямам да ви върна?" "Само това имам." "Ами тогава, стойте. И чакайте да умрете." "А под наем имате ли?" "Да, но като ви гледам парите, ще ви стигнат най-много за 3 дни." "Колкото толкова, по-добре от нищо." "Внимавайте, ще свикнете и ще ви е мъчно след това."
Безразсъдство ли е да не те е страх от живота? Да го пилееш с лека ръка безгрижно, като пясък през пръстите? Все пак и сам, войнът е войн. При това, само тогава. При престрелка това, което не те убива, те прави по-инвалид. И правиш всичко и нищо за себе си. Не носиш смисъл, защото не ти трябва. Не носиш радост, защото нищо няма да получиш от нея. Сам. Само лошите неща са останали самички. Не бъди инвалид ... в душата си.
Понякога да плачеш е всичко, когато друго не ти остава. Но не се лъжи, смисълът никога не е човек или група от хора. Ако живееш в огледален свят и някой ти го счупи, за да влезе вътре ... теб просто няма да те има. Ще остане само плачът на дете, когато приказките за лека нощ са прекалено страшни и истински ... Те го държат будни с дни. Всеки ден - нова чаша. Полупразна.
Различни хора, различни кошмари ...