ПепеЛ От СпОмени

Понякога мълча в тъга.
До задушаване.
По устните ми думите
задъхано хриптят.
Омръзна ми от писъци
разнищено-сподавени.
Сълзите, неродените,
мънистено броя.
Понякога приличам
на небе. Продрано.
Очите ми със мълнии
жигосват.
Опих се с дъжд.
(За кой ли път - пияна!)
Ръцете липсата ти
пак докосват.
Не те загубих всъщност.
Просто не дойде.
Не ми се случи.
Като бяла истина.
Душата ми е облак.
Ветрени мечти преде.

Бродирам с устни
свойто слънце неразлистено.

Носех сърцето си в шепи и се опитвах да приглуша туптенето, което издаваше, че съм още жива. Събрах го на топка, свих го, креснах му да замълчи, да не ме тревожи. Когато държиш птичка в дланите си и стискаш силно, за да я запазиш до себе си или просто да й попречиш да полети, тогава тя става малка и бзпомощна и потрепва едва-едва. Кръвта се плъзгаше между пръстите ми и губех надежда, че ще успея да скрия своята чувствителност, да я залича, да я превърна в нещо различно.
Започнах датроша часовниците, за да докажа, че съм над времето, за да преодолея страха и да разкрия своята празнота, която не можеше да бъде унищожена! Неусетно живота ми се превърна в парче стъкло, а неговата деликатна и хладна повърхност ме примамваше към своите дълбини. Крехко, безмълвно, студено късче, събрало в себе си цял един свят. Много лица се оглеждаха, но никое не откри своя ИСТИНСКИ образ. Опитващите се да погледнат през него ослепяваха мигновено.
Не исках да погубвам взрелите се в мен, търсещите пътя и мечтаещите да ме разгадаят. Но все така се получаваше, че ги изблъсквах от себе си. Не им позволявах да надникнат в мен, да се докоснат до истината, до тайната ми същност. И никой не рабра това, което старателно криех. Не съм силна - това е само гримът на моята ранима душа.
И тъккмо тогава, когато се бях изгубила сред хилядите сенки на своето ммноголичие, когато самата аз не знаех коя съм и обърквах себе си с някое отражение. Намерих единственото, което можеше да внесе цвят в сивотата ми. Приказна любов разпали кръвта ми и не исках да бягам и да се погубвам. Вее нищо не можеше да приглуши мощното туптене на сърцето ми, което ми напомняше ден след ден 'Аз съм жива.И влюбена'
Не очаквах нище, спечлих всичко. ЗАхвърлих ненужните маски. Мога да живея и без тях...

Обичам те! Защо да го крия? Само защото умирам от страх да не се подиграеш с чувствата ми? Само защото не искам околните да ме гхледат съ смесица от присмех и съжаление?!
Достатъчно време отказвах да призная пред себе си, че те обичам повече от всичко на света. Беше ме страх, че някой ще чуе мислите ми и спора, който водех със сърцето си. Това мое сърце те избра и искаше да те обича, но се сблъска с разума. И успя да го победи! После накара и разума да те заобича.
Сега чувствам, че трябва да ти кажа следното: Обичам те такъв, какъвто си. Мълчалив, малко странен, различен, тайнствен....ЕДИНСТВЕН... Знам, не бих могла да живея без теб, защото вече не виждам бъдещето. Ти си моят живот, моят свят...
Надявам се да оцениш жеста, че сега чувствата, които бяха само мои, сега са публично достояние. Но за мен е без значение. Единственото важно нещо е да мога да те обичам. Не искам нищо друго. Не търся съжаление, благородност... Би било прекалено да искам подобно нещо от теб. Единственото, за което те моля, е да ми позволиш да те обичам, защото иначе съм загубена.


Искам да знаеш, че на света ти си ЕДИНСТВЕНИЯТ човек, заради когото бих изтърпяла доброволно тази болка. Сладката болка да те обичам...