Outside the town
Monday, 25. September 2006, 19:16:24
В неделя с Ени бяхме извън София, както вече разбра. Дестинацията беше Плевен, имах огромната нужда да изляза извън столицата, а и трябваше да видя баба ми - тази седмица й предстои операция на ръката, стискай палци да мине добре. А и Ени никога не беше ходила там, така че решихме и стегнахме куфарите. Имам да се хваля - събудих се в 6:00!!! Което, разбира се, не ми попречи да закъснея за срещата, а си мислех да отида по-рано, да изпуша една цигара и да купя билети. Вместо това на гарата бях 5 минути преди да тръгне автобуса.
Това пътуване не ме изнерви просто, защото не го усетих. Уж се качихме на автобуса, разлафихме, пихме кола, а аз хапвах бонбони и в следващия момент виждам табелка "Плевен - 20 километра", уич ис кул, ай гес. Бабата се беше представила на ниво и отново беше заколила агнето, одрала телето и сготвила пилето - беше пълно с храна, която така и не изядохме. Ако си чел/а внимателно темата за моето предишно пътуване с Милчо, ще се сетиш за какво иде реч.
Дестинация - Кайлъка. Виждаш снимки оттам.
Никога не съм бил там през есента, но да ти кажа - красиво е. Той все пак е местност, чисто е, а падналите листа допълваха картината на спокойствие и лека меланхолия. Бяхме почти сами в парка. Разходихме се, по едно време карахме колелета (които измуфтихме от едни хлапета, признавам). Стигнахме дори до Кулата, която е една 50-метрова зона за катерене с въжета, а аз я бях изкачил с Наско преди няколко години. Споменът как се въртя, захванат с едно въже над еди-колко си метра беше особено мил и драг за мен. Почувствах се здраво стъпил на краката ми, буквално и преносно.
Таксито от Кайлъка до центъра беше 1.80, оставих 2 и шофъорът каза "Ама благодаря, наистина". Без капка ирония. Бакшишите в София има да се учат от колегите си в провинцията. Обядвахме у нас и се приготвихме за вечерта. Разходихме се из центъра и после - на дартс. Ени ми счупи главата, бтв, то не бяха центрове, то не бяха тройни 20-ки, изложих се, с други думи.
Бяхме се взели билет за 5:45 сутринта. Яко ли е? Тук вече постигнах абсолютния рекорд по (не)спане. Говорихме си до 3 и нещо, заспахме по някакъв супер странен и оплетен начин, като ръката ми беше в косите й. Тя се събуди в 5, супер енергична, сякаш е спала не 2, а 22 часа, каза ми "Имаш 2 минути да се събудиш", аз съм казал "Имаш две минути да напуснеш къщата" и съм се отнесъл пак.
Пътят пак мина неусетно, с лек скандал в автобуса. Изпратих я до тях, минах през Цвети да й върна телефона, тя искаше да ме убие, но не успя. Отидох на работа, но не изморен, а супер зареден. Май не е важно колко часа спиш, а с кого го правиш.
Това пътуване не ме изнерви просто, защото не го усетих. Уж се качихме на автобуса, разлафихме, пихме кола, а аз хапвах бонбони и в следващия момент виждам табелка "Плевен - 20 километра", уич ис кул, ай гес. Бабата се беше представила на ниво и отново беше заколила агнето, одрала телето и сготвила пилето - беше пълно с храна, която така и не изядохме. Ако си чел/а внимателно темата за моето предишно пътуване с Милчо, ще се сетиш за какво иде реч.
Дестинация - Кайлъка. Виждаш снимки оттам.
Никога не съм бил там през есента, но да ти кажа - красиво е. Той все пак е местност, чисто е, а падналите листа допълваха картината на спокойствие и лека меланхолия. Бяхме почти сами в парка. Разходихме се, по едно време карахме колелета (които измуфтихме от едни хлапета, признавам). Стигнахме дори до Кулата, която е една 50-метрова зона за катерене с въжета, а аз я бях изкачил с Наско преди няколко години. Споменът как се въртя, захванат с едно въже над еди-колко си метра беше особено мил и драг за мен. Почувствах се здраво стъпил на краката ми, буквално и преносно.
Таксито от Кайлъка до центъра беше 1.80, оставих 2 и шофъорът каза "Ама благодаря, наистина". Без капка ирония. Бакшишите в София има да се учат от колегите си в провинцията. Обядвахме у нас и се приготвихме за вечерта. Разходихме се из центъра и после - на дартс. Ени ми счупи главата, бтв, то не бяха центрове, то не бяха тройни 20-ки, изложих се, с други думи.
Бяхме се взели билет за 5:45 сутринта. Яко ли е? Тук вече постигнах абсолютния рекорд по (не)спане. Говорихме си до 3 и нещо, заспахме по някакъв супер странен и оплетен начин, като ръката ми беше в косите й. Тя се събуди в 5, супер енергична, сякаш е спала не 2, а 22 часа, каза ми "Имаш 2 минути да се събудиш", аз съм казал "Имаш две минути да напуснеш къщата" и съм се отнесъл пак.
Пътят пак мина неусетно, с лек скандал в автобуса. Изпратих я до тях, минах през Цвети да й върна телефона, тя искаше да ме убие, но не успя. Отидох на работа, но не изморен, а супер зареден. Май не е важно колко часа спиш, а с кого го правиш.
