Зеленясал блог

---------
В дргуго царство, далеч, далеч от тук, един цар тъкмо бил се бил качил на престола си. Бил добър човек, или поне доколкото можел да бъде добър някой, отгледан от цяла дружина лицемерни дойки и влачен от малък по ловните пътешествия на баща си. И въпреки всичко, бясъка на стоманата не го карал да потрепва, нито изпадал в телешки възторг при вида на биещи се вийници. Този крал се казвал Патруца; да, така е, в онова царство имената били малко по-различни от нашите. Патруца обичал да се забавлява; като цар, възкачил се на престола, можел да има колкото си иска забавления, но не и приятели, с които да ги сподели. Благородниците били заслепени от великолепието на палатите си, или от бързината на конете си. Обикалял замъка и искал да си говори с някого; старите само гледали в земята и отговаряли уклончиво, младите си гълтали езика и нищо не можели да кажат. Толкова тежка била за него царската корона. В кухнята обаче срещнал едно приятно момиче; не било като другите. Флорика, да, така се казвала тя. Флорика била весело момиче, достатъчно младо за да не си гълта езика, когато с нея говори благородник. На деветнайсет помагала в кухнята; скоро старите готвачки я обикнали, защото им разказвала различни истории. Изслушвала техните истории, и после им ги прерзказвала с други думи; или включвала техните герои в други историики. В кухнята това било ежедневието – хората си нямали радио да им пее чалга. На Патруца му харесал веселия и нрав. Скоро обикаляли замъка и се смеели на странните пози на рицарските брони или на смешните портрети на предците му. Гледали столицата от керемидите на най-високата кула. Скоро се озовала в леглото му; месец по-късно знаела че носи неговото дете.
- Сърцето и ръката ми са обещани на дъщерята на краля на съседно кралство – това казал царя, но сякаш друг го казал с неговия глас – това е направено по силата на договор, който не мога да променя. Нашите дни заедно приключиха. А понеже не мога да навлека на себе си и на царството си бедите от още един наследник на трона – трябва да те убия.
Но царя все пак бил добър човек и не се осмелил да я убие. Наместо това заповядал да изселят нея и цялата и фамилия; Флорика, която носела неговото дете, трябвало да бъде прокудена.
Още същата вечер царската гвардия дошла с тайна заповед, натоварила цялото им имущество на волска кола за една нощ, и ги проводило към границата. Волската кола била голяма и лсно побрала покъщнината им.
Флорика гледала приготовленията с празен поглед; сякаш вече не я интересувало какво ще стане с нея и с тая дъжава. Старата майка на Флорика дълго плакала и се молила на войниците, но заповедта им била ясна – Флорика и семейството и трябва да напуснат града до края на нощта.
Пътували през целия ден, вечер правели лагер и нощували около огъня. Около тях нощували войниците от гвардията. Пътували по пътища, по които никога нямало да се върнат. Войник водел воловете, които тъжно вървяли по пътя между нивите, които нокога нямало да видят. Стигнали Голямата река. Казвали и така, защото никой не бил виждал по-голяма. Хора разказват че много на изток имало толкова голяма река, че не се виждал другия и бряг; в Онази река водата не течала, а само се вълнувала и удряла в скалите. Никой от по-младите не бил виждал Оная река, за това всички казвали Голяма река на тази, която се готвели да пресекат. Пресекли я с рибарски лодки – тогава царствата нямали брегова охрана или флот. Стигнали до един град в съседното царство и ги оставили там. Настанили ги в хубава къща, която лично царят заповядал да се купи за тях. Така започнал техния нов живот в тази страна.
Животът на прокудената фамилия продължил видно нормално – гледали земята, бащата на Флорика практикувал занаята си, майка и станала готвачка някъде.
Скоро Флорика имала син; кръстила го с име, подходящо за новата им родина – Дамян. Само тя знаела че е царски син и че никога няма да бъде цар. Обичала сина си повече от всичко, но се наложило да пътува из страната и из други страни. Връщала се през месеци, и не оставала задълго.
Сестрата на Флорика – Ефрусиния, още тъгувала по любовта, която оставила без време в родината си. Била висока, красива жена, с чуплива и искряща черна коса. Черната и коса и черни, дълбоки очи изпъквали на фона на русолявите и синеоки граждани и селяни от двете съседни царства. Ефрусиния отгледала малкия царски син, който никога нямало да стане цар. На нея той казал Мама; тя му показвала света, рисувала му върху хартия животни, къщи, после му подавала листа да опита той. Правела малки къщички от малки дъсчици, които лепяла и му разказвала истории за това кой живее в тях. Разказвала му как малки човечета живеят под света, как минават нощем през градините за да вземат на заем някой зеленчук; как се събират в подземните си галерии и си разказват приказки за хората, които живеят горе. Очите и се смеели, докато го държала на коленете си, но тъга прозирала много дълбоко в тях.
Една вечер малкия Дамян и любимата му леля се прибирали от полята, когато от храсти близо до града изкочили разбойници и се нахвърлили върху Ефрусиния.
Малкия Дамян стоял вцепенен, големите му сини очи не могли да разберат какво се случва; видял как разкъсват дрехите и, чул писъците и, но не запомнил нищо...не запомнил и как пронизали гърдите и с кинжал и завлекли тялото и за да го заровят някъде. Вцепенението му не траяло дълго, избягал преди да го видят разбойниците.
Никой не знаел къде е Ефрусиния; малкия царски син също не знаел, въпреки че бил там и видял всичко. Всъщност дни след това не знаел нищо; не ядял, не спял, само гледал празно с големите си очи. Очите, които били събрали целия страх на света. По-късно Дамян проговорил, но трудно – заеквал. Години по-късно още се налагало да го връзват в леглото, защото се тръшкал и скачал в съня си.
Ефрусиния така и не била намерена. Малкият царски син не знаел къде е бил онзи ден, нито вечерта след него.
Флорика намерила добър мъж, който се оженил за нея; приел малкия Дамян като свое дете. По-късно имали и други деца. Дамян порастнал, станал занаятчия; много му харесвало да прави съдове от мед, да изсича различни фигурки в тях. По-късно станало ясно че за него няма хляб в техния град. Заминал отделно от семейството си, при големи майстори – медникари в столицата. Започнал при тях, научили го как да придава причудливи форми на медта, как да прави свещници с ангели, ковчежета с лъвски крака, бокали с ловни сцени за царя. Работил ден след ден, правил причудливи предмети, но не бил щастлив; пишел си с майка си Флорика, и с втория си баща Трифон, но не си казвали нищо. От семейството му настоявали да се вижда с жени, да се социализира; да се ожени някой ден. Той го правел, въпреки че не му носело удоволствие. Скоро спрял да го прави, след работа от запушената работилница отивал по калдаръмените улички право в къщи; там играл сам със себе си шах; имал шах, който сам бил направил – от мед и бронз, в който фигурите били като малки човечета – имали лица, тела, крака, ръце, оръжие, но нямали души. Стоял в къщата при хазяите си и играел с този страннен шах. Няколко пъти опитал да играе с хазяина си, но не се получило – май самия царски син не искал да играе със стареца. Толкова безразлично му било всичко около него, и толкова го дразнело това, че решил да си изкове маска, зад която да не вижда света, и света да не вижда него. Той, медникарят, които правел причудливи цветя и животни по съдовете от мед, решил да си изкове желязна маска, зад която да скрие болката си. Била проста маска, с решетчица където е устата, и две дупки за очи. Носел я първо под предлог че иска да предпази лицето си от някоя заблудена искра; после я носел навсякъде.
Работейки една привечер, се появила монахиня на вратата на работилницата. Той нямало да я заговори, ако не бил сам след като всички си тръгнали:
- Добра вечер, майсторе – казала тя с усмивка – котлета дали мога да поръчам за метоха?
Всичко друго очаквал да чуе или види, но не и тази жена там. Била висока жена, още по-издължена заради монашеските одежди. Очите и се усмихвали...ах, очите...къде беше виждал такива очи...тъмни, дълбоки очи. Внезапно пред него изплували всичките ония вечери, рисунките върху измачкана хартия...малките къщички, в които гледал с едно око през прозорчетата от клечки. С големите си очи го погледнала право в сърцето.
- Около метоха имате величествени кедри – искате ли кедрови листенца по ръба на вашите котлета?
Работил с дни и часове за да направи най-хубавите кедрови листа по котлетата. Секъл внимателно медта, за да извае най-хубавите украси. Дошла да прибере котлетата, искрено се смяла на причудливите форми по калайдисания метал – кедрови клонки, дъб и бук се преплитали в истинска гора. Искрено се смяла на котето, изрисувано върху метала, катурнало котлето и лочи мляко от каменния под. И на юнака, който води мечка за ухо. И на синигерчетата, кацнали на оградата. И царския син се смял, както никога преди. Смял се, радвал се с нея.
- Добре сечеш метала, дали можеш да рисуваш с бои? – казала с усмивка тя – ела при нас, ние имаме класове по рисуване.
Не чакал втора покана – отишъл. В манастира хора ходели като на училище – имало класове по всичко. Монахинята водела уроците по рисуване. Поставила пред учениците ваза с три лалета; царския син, които никога нямало да стане цар, погледнал в очите и и нарисувал лалетата, оросени от сутрешната роса, с малки искрици от изгряващото слънце. Нарисувал не зеленото сукно зад вазата, а цяла причудлива градина с грамофончета, кученца, маргаритки, глухарчета и теменужки.
Седяли с нея в гората и си говорили. Монахинята се казвала Евдокия, това име приела на влизане в манастира. Била светска дама, изпечена по баловете и имала много любовници; никой не я обичал така, както тя обичала. Обичала ги страстно, от цялото си сърце; обичала истерично като летен огън. Обичала както белия лист обича молива – попивайки всяка негова чертичка. Когато обичала дърветата се разлиствали внезапно – през ноември настъпвала пролетта. Направила грешка – позволила на някой да стъпи върху сърцето и с тежки обувки; от тогава нямала сърце. От тогава светския живот и дотегнал с фалша и безмислието си; влязла с манастир, обрекла себе си на Бог. И се заела с неща, които харесвала – рисувала, учела децата да танцуват, както го правела тя преди, молела се. И не се влюбвала. Царският син, който никога нямало да бъде цар не я слушал – той вече строял въздушните си кули. Държал ръката и и от това докосване му станало толкова леко и приятно, че сякаш гърдите му се разтворили и душата му полетяла да подиша чист въздух. Целувал нея, монахинята, обрекла се на сто години самота. Целувал устните и, очтите, шията и. Всяко докосване карало пеперудки да пърхат в стомаха му, сладост да се разлива по цялото му тяло.
- Обичам те!
- Глупости!
Евдокия знаела какво значат думите и не ги казвала напразно. Знаела какво са чувствата и ги спестявала. Още повече че била дала обет. Стояла с него и се наслаждавала на това прегрешение. Направила жерав от малко листче хартия.
- Това е за новия ни дом! – казал царския син и го прибрал в ризата си, точно до сърцето.
Тъжно се усмихнала монахинята. Знаела че това няма да се случи. Знаела кой е нейния дом и защо си е обещала да остане вечно там. Малкият царски син не видял тъгата в усмивката и...през цялото време се гмуркал в очите и като в планински езера. Да, отново бил малък. Бил на три...или колкото там, преди да умре леля му. Всъщност не си спомняше леля си, нито как е умряла. Помнеше очите и усмивката и. И точно тях обичаше сега.
Разделили се тая вечер – царския син правил причудливи съдове от медта до късна доба. Не спяла монахинята – молела се на Бог, пред олтара в тясната и килия. И плакала. Молела се за сърцето си и за сърцето на неблагоразумния младеж. Знаела какво означават чувствата и какво изпитва царския син. Знаела за пожара, за пеперудите. За въздушните кули. За очите, бистри и дълбоки като планински езера.
Не спял и царският син, който никога нямало да бъде цар. Мечтал си за нея, за нови места. Мечтал си някой ден да отиде и да види съседното царство, за което само слушал от разказите на баба си. Сутрин рано излизал на крепостната стена и рисувал изгрева. Скитал по горите и рисувал катеричките. Рисувал, пишел какво е видял. И мечтаел за нея.
Станал настоятелен, искал я. Искал я със себе си. Тя започнала да му отказва – имала обет все пак. Царският син вече се поболял по нея. Не ядял, не спял...ходел и гледал изгрева между боровете в гората...даже и не рисувал вече. На крепостната стена се качил не за да рисува една сутрин. Качил се и се хвърлил от бойниците. Когато душата му напускала тялото, тя попаднала на онзи книжен жерав. В ризата му, точно до сърцето. На странната фигурка, която Евдокия измайсторила с дългите си, красиви пръсти от билет от царската лотария. И се вселила в жерава...полетяла над града на хартиените криле.
Не спяла тази нощ и Евдокия. Боляло я за неблагоразумния младеж. Харесвала го някак си. Тя била светска дама някога; сложила корсет, балдахин и решила да напусне манастира заради него. Тъкмо оправяла къдриците си, когато тревога пресекла цялото и тяло. От тия внезапни тръпки, които карат всичко в теб да подскача. Забързала се по калдаръмените улички към дома му...бързала, както само жена може да бърза. Сърцето и биело разтревожено, сякаш знаела че нещо му се е случило. Тогава видяла пърхащия жерав. Спряла с широко отворени очи. Очи, събрали целия страх на света. Жеравът пърхал още малко пред нея. Внезапно се спуснал към нея и я целунал. Целунал я толкова силно и топло, както не я били целували всичките и любовници до тогава. Сърцето забило още по-силно...и се пръснало. Свлякла се там, на калдаръмената уличка, пред хлебаря, който тъкмо изкарвал пресния симид на витрината.
--------
- А на теб кой ти го разказа това?
- Нали ви казах, деца, един странник, с който крачехме през Вековния лес.
- А той от къде го знаеше?
- Той ли...той твърдеше че първото нещо, което си спомня е как размахва неуверено малките си хартиени криле върху изстиващите устни на една красива жена. Твъреше че когато двете души са се слели, се е появил той – те поели към Създателя си, а той останал да пърха над света. Години по-късно придобил човешкия си облик.
- Какво стана с Патруца и неговото царство?
- Да, това е интересно. 24 години след като прогонил единствената любов в живота си, неговия наследник умрял. Паднал от кон. Нямал други деца и пратил да издирят Флорика. Намерили я. Донесли му вест „Царю, сина, който никога не сте виждали, е мъртъв”. След месеци се поболял и починал и царя. Болярите воювали за престола, хвърлили хората от царството да воюват един с друг. Много беди се стоварили върху всички тях.
- Ефрусиния...тя наистина ли умря?
- Не знам...казват че около града дълго се скитала висока, мургава жена, с искряща черна коса, облечена в черно. Ходела пред тези, които се скитали сами през гората. Те не я виждали, но разбойниците я виждали. Взирала се с дълбоките си очи в тях и взимала душите им.

11.02.2006

След два дни рев и безсъние написах това.
Сега я изравям от дрешника за зимата, която идва.