Зеленясал блог

Бяха красиви; четириетажните панелки ми заприличаха на прилични места за живеене. Парка беше пълен с хора, които си разхождаха кучетата….или май кучетата разхождаха тях. В началото на парка има въртележка, изоставена през зимата. Е, там до тая въртележка има езерце, което скоро не е било пълно с вода; и един разклоняващ се мост през него. Напомни ми на езерцето в центъра на Монтана. С единствената разлика че това тук беше празно и посред зима, а онова си имаше вода; край него седях през лятото. В средата на моста (точно където се разклонява) имаше странна бетонна структура; някакво подобие на паметник. Веднага ми напомни на едни подобни странни сруктури в HALO. Представих си го...не, видях го, как внезапно бълва яркосин сноп светлина право към небето; в средата на това нещо имаше дупка като кладенец; преди да съм видял какво има вътре знаех че е пълна с боклуци; представих си обаче как това не е така, а всъщност от там излиза стълбата, по която някой ще излезе от долния свят.
Лутах се из парка; отминавах някакви хора...и кучета; защо, по дяволите, всички гледат немски овчарки, по-рядко кокершпаньоли; всички пенсионери гледат булонки, по-рядко дакели?
Борове....точно като боровете в Чупрене...там след двора на училището започваше борова гора....и продължаваше до безкрая....или поне колкото е безкрая за един първокласник. Един голям електрически стълб ми напомни за един човек, в едно друго село, който беше заградил точно основата му и складираше нещо там; или държеше градинските гномове заключени?! Тиранин!
Хванах една пътека, вървях само по нея; хареса ми, защото беше права и тясна; заведе ме на рекичка....малка рекичка. Почти нямаше боклуци. Един железен мост минаваше през нея. Внезапно ме обзе чувството че съм на един каменен мост в Parco di Monza…усещането беше същото....сякаш наистина бях там....Водата тихо ромонеше около изхвърлена гума. Пренесе ме в Чупрене...или където и да е, когато бях по детски щастлив и слушах пак такъв ромон. Тогава ходихме с майка и татко из планината; преминавахме по камъните през реките.
Ходих по алеите...изглеждаха досущ както в една игра; в нея от храстите те дебнеха тролове, вълци, разбойници и какви ли не други зли твари; ти обаче си могъщ войн и побеждаваш наред. Един свиреп вълк (беше си обикновен Шаро де) ми препречи пътя срещу течението на реката; мина по паднал дънер и ми препречи пътя и по другия бряг; безславно се отказах да вървя нагоре по течението.
В сянката на боровете имаше беседка от три пейки; досущ като една такава на Витоша. Нея май я видях когато се изкачвахме с приятели за Златните мостове.
Бетонен паметник – май е указател на посоката. Сочеше на юг, а с големи букви пишеше “NORD”...какво е NORD? Север? Тогава защо му е да сочи юг?
В посоката, в която сочеше паметника (според него „Север”, според мен – „Юг”) вървях и видях подстанция...от тия, дето на открито са им всичките карантии....след толкова храсти, дървета, кучета, тролове и вълци ми изглеждаше като нещо извънземно...седях и гледах разноцветните изолатори, кабели, трансформатори....седях и гледах. Спомних си като дете колко ми бяха интересни точно тия неща – стълбове, подстанции....даже си ги рисувах. Бях много напредничаво хлапе и си рисувах и мои „проекти”...на стълбове. Мечтаех си да живея на стълб от далекопровод...да имам къща точно по средата на височината...Бях сигурно второкласник, когато тръгнах нагоре по течението на напоителния канал в Гомотарци.....вървях, вървях и стигнах до много по-голям напоителен канал....ама наистина много голям. Вървях и срещу течението на напоителния канал. Стигнах до помпената станция. Това беше (за дребния второкласник) огромна сграда. Имаше гоооолямо хале, в което едни гооолеми мотори помпаха вода от Дунава. В голямото хале имаше гоооолеми дупки...като огромни кладенци, в които ме беше страх да погледна...под голямото хале имаше помпи, тръби...и така три етажа надолу. И през всичките минаваха гооолемите кладенци....до като стигнат до водата долу. Сега стоях и гледах подстанцията. Нищо не мислех...стоях до оградата и зяпах вътре.
Започна да се стъмва. Бях измръзнал вече....а и тоя внезапен прилив на спомени ме довърши...минах през пчелна пита...или поне така бяха подредени плочките в парка....бяха гооолеми, с дупка по средата; ако не искаш да стъпваш по тревата трябва да ходиш по странна крива линия. Някой беше качил детска катерушка на върха на едно хълмче....там ще се кача някой друг път. Бях премръзнал, уморен и щастлив. Добре ще е ако ми се размине настинката.
------------------
Сякаш за час и половина до толкова бях отворил сетивата си, че вятърът не духаше около мен, а през мен...

28.02.2006