Тангра
Friday, 30. January 2009, 20:08:50
Струйките дъждовна вода, стичащи се по прозореца, оставяха следи върху прашното стъкло и отразяваха кроткото си проблясващо движение в очите на Тангра. Той се взираше навън вече часове наред и нито забеляза, че облаци затъмниха небето, нито виждаше тихия дъжд, който те изсипваха. И това не беше само днес.
Навън се лееха дъждове, изгряваше слънце, падаше сняг, градушка; събираха се реколти, изгаряха села, градове, настъпваше глад; течаха празници, избухваха размирици, падаха правителства, възкачваха се нови; плъзваха епидемии, провъзгласяваха се открития, обявяваха се държави, разгаряха се войни… Тангра не научаваше нищо за това. Не гледаше, не слушаше, не знаеше. Дори смътно не подозираше. Той винаги стоеше там - седнал на леглото си - и пронизваше мирозданието с невиждащи, по-стъклени и от прозореца очи.
През единствения прозорец на неговата стаичка на първия етаж се виждаше една малка част от тесния, обрасъл с храсти и диви дръвчета вътрешен двор, неподдържан от никого години наред и няколко високи кестена скриваха небето от неговия поглед. Така Тангра можеше да гледа само надолу, към сега постланата с жълти листа земя и надалеч, колкото на един хвърлей от прозореца.
Лицето му, сиво и отпуснато, набраздено от бръчки, никога не сменяше изражението си. Все онази сериозна, любопитна физиономия на дете, което очаква отговор на наивния си въпрос. Онзи лик, очакващ и изпитващ всичко и всички с безстрастната си, неподвижна настойчивост – той си беше все такъв вече повече от четирийсет години.
Тангра стана от леглото и седна зад паянтовата масичка в ъгъла на тясната си стая. В редките моменти, когато не се взираше навън, той заставаше в този ъгъл и се отдаваше на единственото нещо, което правеше съзнателно – дървени фигурки. Цялата стаичка беше отрупана с тях, всички мебели – малкото скринче и стелажчетата по стените, специално монтирани за случая, перваза на прозореца, двата стола и дори тесните страници на леглото – причудливите и грозновати фигурки на риби, пеперуди и най-вече птици бяха навсякъде.
Взе малко чамово трупче, извади един от инструментите си и започна да дяла дървото. Оформи главата и тялото, крилете на една птица... Малко несъразмерни се получиха те и това не му харесваше, но не успя да ги направи както му се искаше, защото колкото повече дялаше, толкова по-малки и грозни ставаха. Остави ги така и, макар ядосан от неуспеха си, се захвана да оформи човката и очите на птицата. Ала и те се получиха отблъскващи и безформени, сякаш тази птица се бе родила болна. Тангра разбираше колко грозни бяха започнали да стават творенията му и това го караше да се чувства много зле. Така и сега, той не беше щастлив от новата си фигурка и когато в този момент някой понечи да отвори вратата, той, къде от яд, къде от уплах и изненада запокити малката дървена птичка по нея.
Вратата се затвори припряно.
-Докторке, става все по-зле. Преди малко се опитах да вляза, за да му почистя стаята, но той хвърли нещо по врата, беше ядосан. Никога преди не го бе правил!
Мария огледа сестрата. Беше притеснена, видно бе, но едва ли се безпокоеше колкото нея. Наистина не знаеше какво да прави, нито какво да каже.
Предпочете да погледне през прозореца улицата, протегнала се пред парадния вход на грамадното здание, в което се намираха. Беше пусто и никой не идваше в този занемарен квартал от години. Кестените бяха останали почти голи и листата им лениво се търкаляха с дъждовните води по прашния асфалт – само те и тежките дъждовни капки се движеха из пейзажа наоколо. Оградата на двора беше обелена, на места паднала. Улицата бе цялата в дупки и жълтата трева и бурени бяха полазили всеки процеп и шепа пръст.
А само допреди девет години всичко на тази улица бе чисто и подредено, живо – имаше хора и те се грижеха за това. Имаше храсти на двора, красиви розови храсти, имаше и две огромни тополи, стари и величествени, стоящи от двете страни на болницата, сякаш стражи. И Мария помнеше първия си ден тук – беше млада и незнаеща, толкова искаше да учи и да разбира. Беше дошла само за малко, нямаше планове да остава. Помнеше, когато за пръв път видя болницата, колко удивена беше от размерите, от лекарите и. Помнеше и когато за пръв път видя Йосиф.
Той беше най-стария пациент на заведението, всички лекари и сестри го познаваха. Тя си спомни обучението, когато отиде в неговата стая, водена от доц. д-р Георгиев, нейния преподавател. Спомни си малките и толкова симпатични фигурки на птици, които Йосиф обичаше да дяла. Спомни си и неговите очи тогава, които я накараха завинаги да запечата лицето, питащия му поглед в ума си. Спомни си също как не разбираше защо всички лекари твърдяха, че той е най-тежкия случай от всички, как недоумяваше защо всички го отбягваха и трябваше да помоли, за да я доведат при него. Не виждаше нищо заплашително, нищо странно или ужасно в този безмълвен възрастен човек, нито в стъклените му очи.
Но това бе преди девет години. Уж само девет години, а нейните планове се бяха променили, променила се беше и улицата, и двора. Храстите отдавна бяха изсъхнали и изкоренени, от тополите бяха останали само два големи пъна, а във фасадата на болницата не бе останало нищо друго, освен умора, безчувственост и разруха. А Мария, след като навремето доброволно бе поела грижата по лечението му, противно на цялата си воля беше принудена да признае, че Йосиф наистина бе най-тежкия случай, с който тя и колегите й се бяха сблъсквали. Бе напълно обезверена и наистина не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже на сестрата, стояща в очакване зад нея. Затова рече пак същото, което от дълго време насам казваше, без да има надежда за промяна:
-Ще поговоря с него. – каза Мария без да се обръща.
Сестрата се посмути, счете поведението на докторката за пренебрежение, затова пророни едно тихо „Да, д-р Манолова.” и излезе от кабинета.
Мария погледа още малко дъждовната есенна утрин през прозореца, макар да знаеше, че нищо няма да помръдне и нищо ново няма да види. Изведнъж я втресе, стана й студено - в стаите навсякъде температурата беше паднала рязко и тя реши да си наметне палтото. Понечи отново да се върне пред стъклото, но осъзна, че няма смисъл да отлага повече, пое си дълбоко дъх и също излезе.
Тангра дишаше бързо и тежко в яда си. Избута стола назад и отново се вторачи през прозореца, както правеше по-рано. Независимо дали бе доволен или не от последния си труд, той винаги намираше успокоение и от еуфорията, и от гнева си, когато седнеше на леглото и погледнеше кестените навън. Виждаха се само те, обраслата пътечка помежду им и обграждащите двора храсталаци и бурени, покрили цялата ограда. В душата му отново се възцари тишината и любопитното, но вечно безмълвно смирение, и той седеше зад стъклото, пак вперил питащите си очи навън.
Ненадейно отнякъде се чу гласче – тънко и звънливо, нареждаше думи безспир и звукът му сякаш отекваше в едва ръмящите вече дъждовни капки. По пътеката между дърветата идеше дете, водено от майка си – това беше една от чистачките на болницата и сина й, който тя нямаше къде да остави днес. То подскачаше до нея, сякаш играта му бе навсякъде и винаги, сякаш намираше да играе и в стъпките, и в думите си. Пееше някаква песен-игра и току буташе майка си да се включи, но тя или не му обръщаше никакво внимание, или го хокаше, че бил калпазанин и досадник.
А той стоеше залепен за стъклото и аха-аха очите му да изхвръкнат навън от изумление и любопитство. Тангра наблюдаваше малкото човече с всичкото си внимание, то бе погълнало цялото му същество сега. Той никога не бе виждал дете, за него този умален човек, тази игривост и свежест бяха нещо съвършено ново, нещо изключително, което се вряза в сивия му есенен ден като стрела. Обикновено се плашеше от новото, то му носеше тревоги и страх, но нищо заплашително не успя да види той в това дете. Напротив, нещо раздвижи дълбоките и неподвижни води в душата му и той не знаеше как да реагира, та само имаше сили да проследи с недоумение сина на чистачката, докато той се скри зад ъгъла на сградата.
След секунди и звънкото гласче на детето вече не се чуваше, а Тангра гледаше вторачено пода под краката си, без да знае какво бе видял.
Стъпките на Мария отекваха из стените на болницата, докато тя вървеше към стаята на Йосиф. Тя се намираше на първия етаж в южното крило, а нейния кабинет – в северното, на третия етаж. Вървейки из дългите, подобни на катакомби коридори, тя си мислеше какво би могла да му каже този път, какво ново да му разкаже, обясни... Може би отново за някой далечен народ или за някое друго велико събитие в историята. Можеше да му изпее песен, той обичаше да му пее. Но най-много обичаше, и тя го знаеше, да показва една по една всичките си фигурки, да й обяснява с жестове кое какво е и как го е направил. Да, сигурно това е, което в крайна сметка щеше да стане.
И до ден днешен тя не разбираше съвсем ясно какво я бе накарало да се привърже така много към този нещастен човек. Да, от една страна беше неспокойният й, вечно търсещ характер, който бе приел като предизвикателство за уменията и знанията си да се грижи и дори излекува най-стария и сложен случай на болницата. И да, тя знаеше, че Йосиф, бидейки толкова отдавнашен и уникален пациент, с неговото тихо и любопитно мълчание, неговата питаща кротост, будеше у нея истинско съжаление и най-чисто желание да помогне. Но въпреки ясното съзнание за всичко това, тя също така разбираше, че не е само той нуждаещ се от помощ в тази болница, нито тя е толкова себична, че да търси единствено признание за изцелението му. Имаше нещо друго в привързаността й към него, което тя все така не разбираше.
Кратък писък в един от съседните коридори я изтръгна от мислите й. Тя се върна малко назад и видя недалеч от нея как една от чистичките търсеше ключа за стаята си, докато до нея едно малко момче плачеше едва чуто, подпряно на стената.
-Ще ми се държи той като изтърван, цялата болница него ще слуша! – мъмреше ядосано жената и най-накрая успя да отключи стаята.
Мария тръгна към тях и вървейки забързано, попита:
-Какво става тук?
-Д-р Манолова... – стъписа се чистачката – Ами нищо, нищо не става, просто... Той е малко непослушен, нали разбирате, деца – какво да ги правиш... – смотолеви тя, опипвайки нервно джоба на палтото си.
Мария свали очи от изнервената до крайност жена и погледна детето. То също се вторачи в нея, а бузите му, облени в сълзи, червенееха, очевидно зашлевени от шамар.
След кратка пауза Мария се усмихна и рече:
-Как се казваш? – попита тя детето
То избърса очите си с едната си ръка, подсмъркна и каза под носа си, гледайки вече в земята:
-Павел.
Мария се усмихна още по-широко, погледна за миг майка му и каза:
-Е, Павле, искаш ли да се разходиш с мен? – след което обърна въпрос и към чистачката – Няма да е проблем, нали?
Жената отново се смути, не беше сигурна какво да отвърне, но заради положението си, първото, което и дойде на ум беше:
-Ами, да, разбира се.
-Много добре. – отговори Мария и хвана детето за ръка, а то, сякаш нищо не беше се случило, заподскача редом с нея.
За да не оставя Павел твърде скоро, тя реши да мине по заобиколен път към стаята на Йосиф и да си поговори с детето.
А то сияеше от радост – не беше станало нищо кой знае какво, но бе щастливо, че някой му е обърнал внимание, а тази леличка беше много добра. Говориха си за това на колко е години, на какво обича да играе, за неговото училище, какъв иска да стане като порасне. Дори си казаха по едно стихотворение и когато дойде време да се разделят, Мария рече:
- Много ми беше приятно да си поговорим. – тя се усмихна широко и подаде ръка за довиждане.
Павел обаче не й отвърна, ами я попита:
-Ти сега къде отиваш?
-Хей в онази стая. – отговори тя и посочи стаята на Йосиф няколко крачки по нататък.
-А какво ще правиш там? – любопитстваше детето.
Мария се зачуди какво да отговори, за да не предизвика повече интерес у момчето, но реши, че е достатъчно да каже:
-Ами... Ще си говоря с един човек. – отвърна и се усмихна, след което понечи да тръгне, но Павел не искаше да я пуска.
-Може ли да дойда с теб? – попита момчето и впери умоляващи очи в Мария.
Тя се смути. Определено не биваше да вкарва детето вътре, Йосиф бе започнал да става агресивен и не беше безопасно да влизат непознати за него хора, още по-малко деца.
-Не, не бива да идваш с мен. – каза тя, но когато видя нещастното изражение на Павел, реши да окуражи връщането при майка му с малко стотинки. – Ето, ходи да купиш по нещо сладко за двама ни. Когато аз свърша тук, ще дойда да видя какво си ми взел, става ли?
Очите на детето отново грейнаха, то взе монетите и затича със ситните си стъпалца обратно по коридора, след което зави.
Мария се усмихна и помисли колко чисти бяха тези детски очи и колко много й напомняха тези на Йосиф. После си пое дъх и влезе в стаята.
А малко по назад една малка главичка се подаде предпазливо иззад ъгъла.
Лекото скърцане на вратата накара Тангра да се извърне рязко назад. На прага на стаята му стоеше онази жена, която идваше понякога да му разказва разни неща или да му попее. Тя му беше много приятна и присъствието й го успокояваше понякога дори повече от гледането през прозореца. Той особено много обичаше да й показва какво бе издялал и затова първото, което направи, след като тя влезе, бе да скочи от леглото и да й покаже птицата, която бе измайсторил днес. Тангра не я харесваше, ядосваше се на грозотата й, но трябваше да покаже новото си творение на жената на всяка цена и това го накара да забрави недостатъците му.
Мария пое малката дървена птичка и я огледа. Никога не бе разбирала какви точно са тези фигурки и защо Йосиф ги прави. Те всички й се струваха твърде необичайни и напълно неразгадаеми, а напоследък и откровено недодялани и отблъскващи. Затова винаги й е бе трудно да му каже, че й харесват. Беше лицемерно, не беше истина и го разбираше, но и знаеше, че той обича да чува думите:
-Браво, чудесна е! – каза тя и този път, макар да разбираше колко грозна и безформена е тази птица. Поне предполагаше, че е птица, обикновено Йосиф правеше такива.
Тангра се възбуди. Нищо друго не срещаше такъв искрен отклик в неговата душа, както тези думи. Те го караха да прави още и още фигурки, а докато жената е при него – да й покаже една по една всички останали, направени по-рано. Така стори и сега и започна да й подава всяка една птица, пеперуда или рибка с припрени движения, без да поглежда нищо друго.
А Мария се усмихна тъжно, гледайки разсеяно малките дървени животни. На нея това не й се струваше досадно, всяка негова радост я караше да се чувства добре. Но напоследък губеше надежда за излекуването на Йосиф все повече и дори кратките му моменти на щастие я подсещаха колко преходни са те и как само след няколко часа той отново щеше да седи пред прозореца, гледайки навън с невиждащи очи.
Внезапно някой отвори вратата несигурно и Йосиф подскочи изненадан, след което се хвърли на леглото си и седна, гледайки уплашено. Мария също бе изненадана кой би искал да влезе в тази стая, но когато надзърна зад отварящата се врата, видя на прага да стои малкия Павел.
Детето влезе, огледа разсеяно стаята и погледна Мария с очакване. А тя, без да е сигурна какво да стори, рече:
-Павле... Какво правиш тук?
-Само исках да те видя какво правиш. – отговори момченцето и попита на свой ред - Кой е това?
Тангра се клатеше нервно на леглото си, бавно осъзнавайки какво се случва. Това беше малкото човече, което видя на двора. Онова дете, различно от всичко, с което бе свикнал, чието гласче предвести промяната в неговия ден. Сега то стоеше пред него с безгрижните си и весели очи и той не знаеше как да постъпи.
Мария също нямаше идея какво да каже и направи с момчето. Тази ситуация беше напълно непредвидима, страхуваше се да не се случи нещо лошо, за което никога нямаше да си прости. В същото време и Йосиф беше несигурен, но тя не виждаше той да уплашен – нищо в поведението или израза му не подсказваше страх, тя го познаваше достатъчно добре. Двоумящ се, нервен – да, но не и уплашен или агресивен. Затова Мария реши да рискува и да остави нещата на произвола на съдбата.
Павел направи няколко крачки из стаята, оглеждайки мебелите и лавиците, претъпкани с дървени фигурки, без да обръща внимание на немите погледи на Мария и Йосиф. Пипна една, пипна втора и накрая грабна една, която очевидно му допадна. Хвана я с двете си ръце и започна да я оглежда с грейнали очи.
Мария наблюдаваше Йосиф. Той се взираше ту в детето, ту във фигурката в ръцете му и, изнервен до краен предел, се клатеше по-силно и от преди, но не правеше нищо повече.
Малкото момче, след като огледа дървената птичка от всички страни, отправи въпрос към Мария:
-Това той ли го е правил?
-Да. – отговори тя.
-Много е хубаво! – каза детето и впери възхитените си очи в Йосиф – Ще ми го подариш ли?
Нещо опари Мария и сякаш я събуди от вцепенението на несигурността. Тя обясни с жестове на Йосиф за какво пита момченцето, а той изведнъж спря да се клати, сякаш внезапно осъзнал молбата на Павел и кимна едва доловимо.
-Може, нали?! – отново попита детето, за да се убеди, че няма проблем да си вземе фигурката.
Йосиф кимна повторно, този път по-ясно, и Павел възкликна:
-Отивам да я покажа на мама! – викна детето и изскочи през вратата, оставяйки я отворена.
Мария седеше неподвижна в стола си и гледаше втрещения Йосиф. В един момент той стана от леглото си, взе една от фигурките си и се усмихна.
Облаците се бяха разкъсали и пълната луна разпиляваше снопове лъчи през големия прозорец на кабинета. Изгрева не беше далеч и Мария спеше дълбоко след тежко дежурство в болницата. Едва доловимо, но настоятелно чукане по врата й я накара да се събуди. Тя стана, наметна си връхната дреха и закрачи сънено. Отвори, а на прага стоеше Йосиф.
Той държеше в ръцете си нещо, което не можеше да се различи в мрака. Мария само успя да види проблясващите му очи, не така стъклени, както преди. Той й подаде предмета, който държеше и тръгна обратно към стаята си с бавни крачки.
Мария не можеше да повярва на случващото се. Йосиф беше излязъл от стаята си и открил пътя до нейния кабинет. И очевидно имаше подарък за нея.
Развълнувана, тя пристъпи към прозореца. Лунната светлина разкри изящната фигура на птица.
Навън се лееха дъждове, изгряваше слънце, падаше сняг, градушка; събираха се реколти, изгаряха села, градове, настъпваше глад; течаха празници, избухваха размирици, падаха правителства, възкачваха се нови; плъзваха епидемии, провъзгласяваха се открития, обявяваха се държави, разгаряха се войни… Тангра не научаваше нищо за това. Не гледаше, не слушаше, не знаеше. Дори смътно не подозираше. Той винаги стоеше там - седнал на леглото си - и пронизваше мирозданието с невиждащи, по-стъклени и от прозореца очи.
През единствения прозорец на неговата стаичка на първия етаж се виждаше една малка част от тесния, обрасъл с храсти и диви дръвчета вътрешен двор, неподдържан от никого години наред и няколко високи кестена скриваха небето от неговия поглед. Така Тангра можеше да гледа само надолу, към сега постланата с жълти листа земя и надалеч, колкото на един хвърлей от прозореца.
Лицето му, сиво и отпуснато, набраздено от бръчки, никога не сменяше изражението си. Все онази сериозна, любопитна физиономия на дете, което очаква отговор на наивния си въпрос. Онзи лик, очакващ и изпитващ всичко и всички с безстрастната си, неподвижна настойчивост – той си беше все такъв вече повече от четирийсет години.
Тангра стана от леглото и седна зад паянтовата масичка в ъгъла на тясната си стая. В редките моменти, когато не се взираше навън, той заставаше в този ъгъл и се отдаваше на единственото нещо, което правеше съзнателно – дървени фигурки. Цялата стаичка беше отрупана с тях, всички мебели – малкото скринче и стелажчетата по стените, специално монтирани за случая, перваза на прозореца, двата стола и дори тесните страници на леглото – причудливите и грозновати фигурки на риби, пеперуди и най-вече птици бяха навсякъде.
Взе малко чамово трупче, извади един от инструментите си и започна да дяла дървото. Оформи главата и тялото, крилете на една птица... Малко несъразмерни се получиха те и това не му харесваше, но не успя да ги направи както му се искаше, защото колкото повече дялаше, толкова по-малки и грозни ставаха. Остави ги така и, макар ядосан от неуспеха си, се захвана да оформи човката и очите на птицата. Ала и те се получиха отблъскващи и безформени, сякаш тази птица се бе родила болна. Тангра разбираше колко грозни бяха започнали да стават творенията му и това го караше да се чувства много зле. Така и сега, той не беше щастлив от новата си фигурка и когато в този момент някой понечи да отвори вратата, той, къде от яд, къде от уплах и изненада запокити малката дървена птичка по нея.
Вратата се затвори припряно.
-Докторке, става все по-зле. Преди малко се опитах да вляза, за да му почистя стаята, но той хвърли нещо по врата, беше ядосан. Никога преди не го бе правил!
Мария огледа сестрата. Беше притеснена, видно бе, но едва ли се безпокоеше колкото нея. Наистина не знаеше какво да прави, нито какво да каже.
Предпочете да погледне през прозореца улицата, протегнала се пред парадния вход на грамадното здание, в което се намираха. Беше пусто и никой не идваше в този занемарен квартал от години. Кестените бяха останали почти голи и листата им лениво се търкаляха с дъждовните води по прашния асфалт – само те и тежките дъждовни капки се движеха из пейзажа наоколо. Оградата на двора беше обелена, на места паднала. Улицата бе цялата в дупки и жълтата трева и бурени бяха полазили всеки процеп и шепа пръст.
А само допреди девет години всичко на тази улица бе чисто и подредено, живо – имаше хора и те се грижеха за това. Имаше храсти на двора, красиви розови храсти, имаше и две огромни тополи, стари и величествени, стоящи от двете страни на болницата, сякаш стражи. И Мария помнеше първия си ден тук – беше млада и незнаеща, толкова искаше да учи и да разбира. Беше дошла само за малко, нямаше планове да остава. Помнеше, когато за пръв път видя болницата, колко удивена беше от размерите, от лекарите и. Помнеше и когато за пръв път видя Йосиф.
Той беше най-стария пациент на заведението, всички лекари и сестри го познаваха. Тя си спомни обучението, когато отиде в неговата стая, водена от доц. д-р Георгиев, нейния преподавател. Спомни си малките и толкова симпатични фигурки на птици, които Йосиф обичаше да дяла. Спомни си и неговите очи тогава, които я накараха завинаги да запечата лицето, питащия му поглед в ума си. Спомни си също как не разбираше защо всички лекари твърдяха, че той е най-тежкия случай от всички, как недоумяваше защо всички го отбягваха и трябваше да помоли, за да я доведат при него. Не виждаше нищо заплашително, нищо странно или ужасно в този безмълвен възрастен човек, нито в стъклените му очи.
Но това бе преди девет години. Уж само девет години, а нейните планове се бяха променили, променила се беше и улицата, и двора. Храстите отдавна бяха изсъхнали и изкоренени, от тополите бяха останали само два големи пъна, а във фасадата на болницата не бе останало нищо друго, освен умора, безчувственост и разруха. А Мария, след като навремето доброволно бе поела грижата по лечението му, противно на цялата си воля беше принудена да признае, че Йосиф наистина бе най-тежкия случай, с който тя и колегите й се бяха сблъсквали. Бе напълно обезверена и наистина не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже на сестрата, стояща в очакване зад нея. Затова рече пак същото, което от дълго време насам казваше, без да има надежда за промяна:
-Ще поговоря с него. – каза Мария без да се обръща.
Сестрата се посмути, счете поведението на докторката за пренебрежение, затова пророни едно тихо „Да, д-р Манолова.” и излезе от кабинета.
Мария погледа още малко дъждовната есенна утрин през прозореца, макар да знаеше, че нищо няма да помръдне и нищо ново няма да види. Изведнъж я втресе, стана й студено - в стаите навсякъде температурата беше паднала рязко и тя реши да си наметне палтото. Понечи отново да се върне пред стъклото, но осъзна, че няма смисъл да отлага повече, пое си дълбоко дъх и също излезе.
Тангра дишаше бързо и тежко в яда си. Избута стола назад и отново се вторачи през прозореца, както правеше по-рано. Независимо дали бе доволен или не от последния си труд, той винаги намираше успокоение и от еуфорията, и от гнева си, когато седнеше на леглото и погледнеше кестените навън. Виждаха се само те, обраслата пътечка помежду им и обграждащите двора храсталаци и бурени, покрили цялата ограда. В душата му отново се възцари тишината и любопитното, но вечно безмълвно смирение, и той седеше зад стъклото, пак вперил питащите си очи навън.
Ненадейно отнякъде се чу гласче – тънко и звънливо, нареждаше думи безспир и звукът му сякаш отекваше в едва ръмящите вече дъждовни капки. По пътеката между дърветата идеше дете, водено от майка си – това беше една от чистачките на болницата и сина й, който тя нямаше къде да остави днес. То подскачаше до нея, сякаш играта му бе навсякъде и винаги, сякаш намираше да играе и в стъпките, и в думите си. Пееше някаква песен-игра и току буташе майка си да се включи, но тя или не му обръщаше никакво внимание, или го хокаше, че бил калпазанин и досадник.
А той стоеше залепен за стъклото и аха-аха очите му да изхвръкнат навън от изумление и любопитство. Тангра наблюдаваше малкото човече с всичкото си внимание, то бе погълнало цялото му същество сега. Той никога не бе виждал дете, за него този умален човек, тази игривост и свежест бяха нещо съвършено ново, нещо изключително, което се вряза в сивия му есенен ден като стрела. Обикновено се плашеше от новото, то му носеше тревоги и страх, но нищо заплашително не успя да види той в това дете. Напротив, нещо раздвижи дълбоките и неподвижни води в душата му и той не знаеше как да реагира, та само имаше сили да проследи с недоумение сина на чистачката, докато той се скри зад ъгъла на сградата.
След секунди и звънкото гласче на детето вече не се чуваше, а Тангра гледаше вторачено пода под краката си, без да знае какво бе видял.
Стъпките на Мария отекваха из стените на болницата, докато тя вървеше към стаята на Йосиф. Тя се намираше на първия етаж в южното крило, а нейния кабинет – в северното, на третия етаж. Вървейки из дългите, подобни на катакомби коридори, тя си мислеше какво би могла да му каже този път, какво ново да му разкаже, обясни... Може би отново за някой далечен народ или за някое друго велико събитие в историята. Можеше да му изпее песен, той обичаше да му пее. Но най-много обичаше, и тя го знаеше, да показва една по една всичките си фигурки, да й обяснява с жестове кое какво е и как го е направил. Да, сигурно това е, което в крайна сметка щеше да стане.
И до ден днешен тя не разбираше съвсем ясно какво я бе накарало да се привърже така много към този нещастен човек. Да, от една страна беше неспокойният й, вечно търсещ характер, който бе приел като предизвикателство за уменията и знанията си да се грижи и дори излекува най-стария и сложен случай на болницата. И да, тя знаеше, че Йосиф, бидейки толкова отдавнашен и уникален пациент, с неговото тихо и любопитно мълчание, неговата питаща кротост, будеше у нея истинско съжаление и най-чисто желание да помогне. Но въпреки ясното съзнание за всичко това, тя също така разбираше, че не е само той нуждаещ се от помощ в тази болница, нито тя е толкова себична, че да търси единствено признание за изцелението му. Имаше нещо друго в привързаността й към него, което тя все така не разбираше.
Кратък писък в един от съседните коридори я изтръгна от мислите й. Тя се върна малко назад и видя недалеч от нея как една от чистичките търсеше ключа за стаята си, докато до нея едно малко момче плачеше едва чуто, подпряно на стената.
-Ще ми се държи той като изтърван, цялата болница него ще слуша! – мъмреше ядосано жената и най-накрая успя да отключи стаята.
Мария тръгна към тях и вървейки забързано, попита:
-Какво става тук?
-Д-р Манолова... – стъписа се чистачката – Ами нищо, нищо не става, просто... Той е малко непослушен, нали разбирате, деца – какво да ги правиш... – смотолеви тя, опипвайки нервно джоба на палтото си.
Мария свали очи от изнервената до крайност жена и погледна детето. То също се вторачи в нея, а бузите му, облени в сълзи, червенееха, очевидно зашлевени от шамар.
След кратка пауза Мария се усмихна и рече:
-Как се казваш? – попита тя детето
То избърса очите си с едната си ръка, подсмъркна и каза под носа си, гледайки вече в земята:
-Павел.
Мария се усмихна още по-широко, погледна за миг майка му и каза:
-Е, Павле, искаш ли да се разходиш с мен? – след което обърна въпрос и към чистачката – Няма да е проблем, нали?
Жената отново се смути, не беше сигурна какво да отвърне, но заради положението си, първото, което и дойде на ум беше:
-Ами, да, разбира се.
-Много добре. – отговори Мария и хвана детето за ръка, а то, сякаш нищо не беше се случило, заподскача редом с нея.
За да не оставя Павел твърде скоро, тя реши да мине по заобиколен път към стаята на Йосиф и да си поговори с детето.
А то сияеше от радост – не беше станало нищо кой знае какво, но бе щастливо, че някой му е обърнал внимание, а тази леличка беше много добра. Говориха си за това на колко е години, на какво обича да играе, за неговото училище, какъв иска да стане като порасне. Дори си казаха по едно стихотворение и когато дойде време да се разделят, Мария рече:
- Много ми беше приятно да си поговорим. – тя се усмихна широко и подаде ръка за довиждане.
Павел обаче не й отвърна, ами я попита:
-Ти сега къде отиваш?
-Хей в онази стая. – отговори тя и посочи стаята на Йосиф няколко крачки по нататък.
-А какво ще правиш там? – любопитстваше детето.
Мария се зачуди какво да отговори, за да не предизвика повече интерес у момчето, но реши, че е достатъчно да каже:
-Ами... Ще си говоря с един човек. – отвърна и се усмихна, след което понечи да тръгне, но Павел не искаше да я пуска.
-Може ли да дойда с теб? – попита момчето и впери умоляващи очи в Мария.
Тя се смути. Определено не биваше да вкарва детето вътре, Йосиф бе започнал да става агресивен и не беше безопасно да влизат непознати за него хора, още по-малко деца.
-Не, не бива да идваш с мен. – каза тя, но когато видя нещастното изражение на Павел, реши да окуражи връщането при майка му с малко стотинки. – Ето, ходи да купиш по нещо сладко за двама ни. Когато аз свърша тук, ще дойда да видя какво си ми взел, става ли?
Очите на детето отново грейнаха, то взе монетите и затича със ситните си стъпалца обратно по коридора, след което зави.
Мария се усмихна и помисли колко чисти бяха тези детски очи и колко много й напомняха тези на Йосиф. После си пое дъх и влезе в стаята.
А малко по назад една малка главичка се подаде предпазливо иззад ъгъла.
Лекото скърцане на вратата накара Тангра да се извърне рязко назад. На прага на стаята му стоеше онази жена, която идваше понякога да му разказва разни неща или да му попее. Тя му беше много приятна и присъствието й го успокояваше понякога дори повече от гледането през прозореца. Той особено много обичаше да й показва какво бе издялал и затова първото, което направи, след като тя влезе, бе да скочи от леглото и да й покаже птицата, която бе измайсторил днес. Тангра не я харесваше, ядосваше се на грозотата й, но трябваше да покаже новото си творение на жената на всяка цена и това го накара да забрави недостатъците му.
Мария пое малката дървена птичка и я огледа. Никога не бе разбирала какви точно са тези фигурки и защо Йосиф ги прави. Те всички й се струваха твърде необичайни и напълно неразгадаеми, а напоследък и откровено недодялани и отблъскващи. Затова винаги й е бе трудно да му каже, че й харесват. Беше лицемерно, не беше истина и го разбираше, но и знаеше, че той обича да чува думите:
-Браво, чудесна е! – каза тя и този път, макар да разбираше колко грозна и безформена е тази птица. Поне предполагаше, че е птица, обикновено Йосиф правеше такива.
Тангра се възбуди. Нищо друго не срещаше такъв искрен отклик в неговата душа, както тези думи. Те го караха да прави още и още фигурки, а докато жената е при него – да й покаже една по една всички останали, направени по-рано. Така стори и сега и започна да й подава всяка една птица, пеперуда или рибка с припрени движения, без да поглежда нищо друго.
А Мария се усмихна тъжно, гледайки разсеяно малките дървени животни. На нея това не й се струваше досадно, всяка негова радост я караше да се чувства добре. Но напоследък губеше надежда за излекуването на Йосиф все повече и дори кратките му моменти на щастие я подсещаха колко преходни са те и как само след няколко часа той отново щеше да седи пред прозореца, гледайки навън с невиждащи очи.
Внезапно някой отвори вратата несигурно и Йосиф подскочи изненадан, след което се хвърли на леглото си и седна, гледайки уплашено. Мария също бе изненадана кой би искал да влезе в тази стая, но когато надзърна зад отварящата се врата, видя на прага да стои малкия Павел.
Детето влезе, огледа разсеяно стаята и погледна Мария с очакване. А тя, без да е сигурна какво да стори, рече:
-Павле... Какво правиш тук?
-Само исках да те видя какво правиш. – отговори момченцето и попита на свой ред - Кой е това?
Тангра се клатеше нервно на леглото си, бавно осъзнавайки какво се случва. Това беше малкото човече, което видя на двора. Онова дете, различно от всичко, с което бе свикнал, чието гласче предвести промяната в неговия ден. Сега то стоеше пред него с безгрижните си и весели очи и той не знаеше как да постъпи.
Мария също нямаше идея какво да каже и направи с момчето. Тази ситуация беше напълно непредвидима, страхуваше се да не се случи нещо лошо, за което никога нямаше да си прости. В същото време и Йосиф беше несигурен, но тя не виждаше той да уплашен – нищо в поведението или израза му не подсказваше страх, тя го познаваше достатъчно добре. Двоумящ се, нервен – да, но не и уплашен или агресивен. Затова Мария реши да рискува и да остави нещата на произвола на съдбата.
Павел направи няколко крачки из стаята, оглеждайки мебелите и лавиците, претъпкани с дървени фигурки, без да обръща внимание на немите погледи на Мария и Йосиф. Пипна една, пипна втора и накрая грабна една, която очевидно му допадна. Хвана я с двете си ръце и започна да я оглежда с грейнали очи.
Мария наблюдаваше Йосиф. Той се взираше ту в детето, ту във фигурката в ръцете му и, изнервен до краен предел, се клатеше по-силно и от преди, но не правеше нищо повече.
Малкото момче, след като огледа дървената птичка от всички страни, отправи въпрос към Мария:
-Това той ли го е правил?
-Да. – отговори тя.
-Много е хубаво! – каза детето и впери възхитените си очи в Йосиф – Ще ми го подариш ли?
Нещо опари Мария и сякаш я събуди от вцепенението на несигурността. Тя обясни с жестове на Йосиф за какво пита момченцето, а той изведнъж спря да се клати, сякаш внезапно осъзнал молбата на Павел и кимна едва доловимо.
-Може, нали?! – отново попита детето, за да се убеди, че няма проблем да си вземе фигурката.
Йосиф кимна повторно, този път по-ясно, и Павел възкликна:
-Отивам да я покажа на мама! – викна детето и изскочи през вратата, оставяйки я отворена.
Мария седеше неподвижна в стола си и гледаше втрещения Йосиф. В един момент той стана от леглото си, взе една от фигурките си и се усмихна.
Облаците се бяха разкъсали и пълната луна разпиляваше снопове лъчи през големия прозорец на кабинета. Изгрева не беше далеч и Мария спеше дълбоко след тежко дежурство в болницата. Едва доловимо, но настоятелно чукане по врата й я накара да се събуди. Тя стана, наметна си връхната дреха и закрачи сънено. Отвори, а на прага стоеше Йосиф.
Той държеше в ръцете си нещо, което не можеше да се различи в мрака. Мария само успя да види проблясващите му очи, не така стъклени, както преди. Той й подаде предмета, който държеше и тръгна обратно към стаята си с бавни крачки.
Мария не можеше да повярва на случващото се. Йосиф беше излязъл от стаята си и открил пътя до нейния кабинет. И очевидно имаше подарък за нея.
Развълнувана, тя пристъпи към прозореца. Лунната светлина разкри изящната фигура на птица.
WIDGETIZE