ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ - ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ - фрагменти

РАЗГОВОР ЗА ПОЕЗИЯТА
двадесети разговор с Ведрина

Оставям разтворената книга до главата си във високата трева. Погледът ми мечтателно потъва в дълбокото синьо небе над мене. В него бавно, но властно изплува кълбест облак, приел образа на последното поетично внушение от книгата. Надвесен над лицето ми той докосва плахо с хладните устни на безкрайността челото ми. По мириса на смачканата мащерка усещам, че Ведрина присяда тихо до мен, сякаш слязла от небеплавателя-облак. Проницателният й поглед спира върху корицата на стихосбирката. След като се уверява, че потънал някъде дълбоко в дебрите на поетичния свят нямам намерение да подхвана разговор, тя пита:
- Харесваш ли тази книга?
- Има нещо интригуващо в нея.
- Кой е авторът?
- Аз – отвръщам кратко.
- Четеш себе си!? – изненадва се тя.
- Друг я ме прочел, я не. Поне аз да си я прочета – смея се на думите си.
После казвам сериозно:
- Трябва от време на време да се връщаме към творенията си, за да ги преосмисляме.
- И защо е нужно това? Не е ли по-добре да се освободим от тях, да ги забравим?
- И да и не. Все пак, за да продължим напред, трябва да си припомняме в какво сме вярвали, към какво сме се стремили, какво ни е вълнувало; да преценим къде доколко сме успели и в какво не. Така може да се предпазим от излишно повтаряне и от дистанцията на времето да погледнем това, за което сме писали от друг ъгъл, да го развием, да го обогатим, да коригираме някои от допуснатите слабости.
Ведрина кима с глава в знак на разбиране и съгласие с казаното от мене. После пита:
- Какво е за тебе поезията?
- Трудно ми е да се отговоря еднозначно на този въпрос. С нея изобразявам чрез думи своя вътрешен свят в неговата целокупност и се опитвам да дам възможност на този, който желае, да почувства моето вълнение, да му дам възможност да погледне света през моите очи, да усети пулса на моето сърце.
.- В творчески аспект, какво искаш да постигнеш?
- Може би да създам вълнуващи, пълнокръвни образи и внушения. Иска ми се да бъдат общи и все пак своеобразни, определени, но достатъчно свободни, ясни и все пак тайнствени, реални но облечени в приказното…
- Това може ли да се постигне? – прекъсва ме нетърпеливо моята събеседничка.
- Едва ли, но си струва да опитам.
Ведрина поглежда в бистротата на небето, там където облакът загадъчно се усмихва на видението си за това, в което би желал да се превърне, насърчаван от тихия ветрец прошумолял в тревата. После с далечен глас ме пита:
- Тишината и самотата в мълчанието ли са царството на поета?
- Едно от възможните царства. Царството на поета е светът, съсредоточен във фокуса на неговото време. Поетът може да си послужи с всичко, което го заобикаля, но трябва да придаде от своя дух на всеки използван от живота и природата детайл. Трябва или изобразяваната природа да бъде носител на идеи или идеята да бъде облечена в прекрасната дреха на природата.
- Какво определяш като най-трудно постижимо в поетичното творчество?
- Ти как мислиш? – отвръщам на въпроса й с въпрос.
Тя се усмихва и многозначително повдига рамене.
- Трудно е да се каже. Няма нищо лесно в поезията, както и във всяко друго нещо, когато искаш да го направиш добре. И все пак, едно от най-трудните неща, според мене, е поетът да бъде явление за самия себе си. Светът на поета е един от възможните умалени модели на необхватната всеобхватна вселена.
Правим отново дълга пауза в разговора си, след което аз казвам:
- Не е ли по-добре в този хубав ден да престанем да философстваме и да се поразходим из полето, нагазили в тревата сред омайния аромат на цветята и билките, които растат в нея?
- Наистина ще е по-добре.
Ставам, затварям книгата, хващам Ведрина за ръката и я повеждам след избързалата напред сянка на кълбестия пухкав облак. Напред, към синеещия се в далечината хоризонт, където акостират реалните безплътни образи на моя поетичен свят.