КАРТИНАТА двадесет и трети разговор с Ведрина
Thursday, November 15, 2012 6:06:26 AM
КАРТИНАТА
двадесет и трети разговор с Ведрина
Поглеждам картината си отдалече. Успял съм да направя бледо копие на красотата, която природата разгръща пред мен. Но има настроение и колорит в работата ми, има правдивост, което ме кара да оставя палитрата и четките настрана.
- Готова ли е вече? – любопитства зад гърба ми Ведрина.
- Една картина никога не може да се каже, че е завършена. Винаги може нещо по нея да се доизкусури.
- Ами защо се отказваш тогава? Продължавай.
- Защото задълбавайки навътре в проблематиката, може да се развали експресивността, първичното впечатление и непринудеността й. Може да загуби от нерва, от емоционалността, с която е нарисувана.
- В такъв случай може ли да се каже, че не е много добре картините продължително да се рисуват?
- Не може. Всичко зависи от това, какво точно иска да постигне художникът. Когато се рисува от натура навън, при бързата промяна на осветлението и на движението на облаците в небето, трябва да се действа бързо, със замах, да оставим чувството и емоцията да ни водят.
- А ти какво искаше с този етюд да постигнеш? – не спира да задава въпроси приятелката ми.
- Да запечатам тържеството на есенните багри и да придам на платното характера на пейзажа пред мен, да уловя мимолетната игра на светлината и сянката по нагънатия терен на планината.
Замълчаваме за малко и двамата, за да съберем мислите си. Провокиран от предните съждения, аз продължавам:
- С картините е същото като и с литературните произведения.
- В смисъл!?
- Те не бива да бъдат прекалено завършени. Важно е да постигнем добър ефект в определен аспект, независимо от това как е получен. В едно произведение не можем да изчерпим голямата проблематика на жанра, можем да се докоснем само до някоя от неговите страни.
- Не бях мислила досега за това – признава си чистосърдечно събеседничката ми.
- Знаеш ли, докато художникът изобразява, било то живописец или поет, той комбинира форми и представи с въображението си, с оглед на целта, която иска да постигне, на внушението което преследва мисълта му.
- Интересно говориш.
- Интересен и необхватен е творческият процес. В него непрекъснато се спазват и нарушават правила, за да се получи нещо ново и интересно като виждане.
- От гореказаното можем да заключим, че светът на едно произведение е своеобразна симбиоза на действителния и въображаемия образ – философски заключава Ведрина.
- Не бих могъл по-добре от тебе да го кажа – усмихвам се на думите й аз.
В този момент слънцето потъва зад челото на хълма и над долината падат дълбоките виолетови сенки на вечерта. Откъм гората подухва лек хладен ветрец и ме подсеща, че е време да събера нещата си и да се прибера в къщи с новата си картина.
Казвам на събеседничката си, че можем да продължим разговора си в ателието и поемам доволен от свършената работа към дома.
двадесет и трети разговор с Ведрина
Поглеждам картината си отдалече. Успял съм да направя бледо копие на красотата, която природата разгръща пред мен. Но има настроение и колорит в работата ми, има правдивост, което ме кара да оставя палитрата и четките настрана.
- Готова ли е вече? – любопитства зад гърба ми Ведрина.
- Една картина никога не може да се каже, че е завършена. Винаги може нещо по нея да се доизкусури.
- Ами защо се отказваш тогава? Продължавай.
- Защото задълбавайки навътре в проблематиката, може да се развали експресивността, първичното впечатление и непринудеността й. Може да загуби от нерва, от емоционалността, с която е нарисувана.
- В такъв случай може ли да се каже, че не е много добре картините продължително да се рисуват?
- Не може. Всичко зависи от това, какво точно иска да постигне художникът. Когато се рисува от натура навън, при бързата промяна на осветлението и на движението на облаците в небето, трябва да се действа бързо, със замах, да оставим чувството и емоцията да ни водят.
- А ти какво искаше с този етюд да постигнеш? – не спира да задава въпроси приятелката ми.
- Да запечатам тържеството на есенните багри и да придам на платното характера на пейзажа пред мен, да уловя мимолетната игра на светлината и сянката по нагънатия терен на планината.
Замълчаваме за малко и двамата, за да съберем мислите си. Провокиран от предните съждения, аз продължавам:
- С картините е същото като и с литературните произведения.
- В смисъл!?
- Те не бива да бъдат прекалено завършени. Важно е да постигнем добър ефект в определен аспект, независимо от това как е получен. В едно произведение не можем да изчерпим голямата проблематика на жанра, можем да се докоснем само до някоя от неговите страни.
- Не бях мислила досега за това – признава си чистосърдечно събеседничката ми.
- Знаеш ли, докато художникът изобразява, било то живописец или поет, той комбинира форми и представи с въображението си, с оглед на целта, която иска да постигне, на внушението което преследва мисълта му.
- Интересно говориш.
- Интересен и необхватен е творческият процес. В него непрекъснато се спазват и нарушават правила, за да се получи нещо ново и интересно като виждане.
- От гореказаното можем да заключим, че светът на едно произведение е своеобразна симбиоза на действителния и въображаемия образ – философски заключава Ведрина.
- Не бих могъл по-добре от тебе да го кажа – усмихвам се на думите й аз.
В този момент слънцето потъва зад челото на хълма и над долината падат дълбоките виолетови сенки на вечерта. Откъм гората подухва лек хладен ветрец и ме подсеща, че е време да събера нещата си и да се прибера в къщи с новата си картина.
Казвам на събеседничката си, че можем да продължим разговора си в ателието и поемам доволен от свършената работа към дома.












