My OperaГОЛЕМИЯТ ПРОБЛЕМ двадесет и осми разговор с Ведрина
Tuesday, December 4, 2012 5:04:53 AM
ГОЛЕМИЯТ ПРОБЛЕМ
двадесет и осми разговор с Ведрина
Слънце, светлина, птици пеят в клоните – ден за пълна радост от живота. В улицата се чува бръмченето на битието, като вретено в ръцете на града, запрел къделята на своето летящо време. Над покривите в синкавата си далечност планината подхвърля с върховете си пухкави облачета, захарен памук за техните мечти. Лови ги слънцето засмяно и силно киха от гъделичкането в ноздрите. В такова време няма как да не изскочиш вън. Вървя и тихо тананикам своята любима песен. В крачката ми влиза Ведрина и не се стърпява да попита:
- Какво си се развеселил толкова?
- От хубавото време.
- Да не отиваш на среща?
- Как позна?
- Един мъж изглежда така само когато отива на среща. Само едно нещо ти липсва?
- И какво е то? – питам аз.
- Букет с цветя? И с коя е срещата, мога ли да попитам?
- Не с коя, а с кого, ще бъде по-точният въпрос.
- Добре де, с кого?
- С живота! – отговарям ухилен до ушите. – А букетът, който му нося, е от добрите ми помисли.
Докато разговаряме, влизаме в кварталната градинка. Група работници разваляха детската площадка до алеята по която вървяхме. Попитах ги:
- Нова ли ще правите?
- Не, приятелю, заведение ще правим тук.
- Заведение!? – не повярвах на ушите си и мигом доброто настроение ме напусна.
Докато отминаваме, Ведрина забелязва промяната в него и пита:
- Защо се намръщи пък сега?
- Не всяка среща завършва така, както очакваме и както ни се иска.
- Какво искаш да кажеш?
- Говоря за срещата с живота.
- Не те разбирам!?
- Помисли. Толкова заведения има наоколо и само една детска площадка. Къде ще играят сега децата? Помня с каква любов и ентусиазъм я правихме тази площадка. Всеки помагаше с каквото може. А сега с лека ръка се разваля направеното с толкова труд и желание…
- Хайде, не се ядосвай! Нищо не зависи от тебе – решили са, разрешили са им, ще я направят.
- Не си права. Зависи от мен, от теб, от всички, защото позволяваме да се вършат тези безобразия.
- И какво можем да направим срещу това? Нас никой не ни пита.
- Трябва да протестираме.
- Ами хайде, протестирай!
- Не така. Така не може. Трябва организирано. Докато съм сам никой няма да ме чуе. Но вдигнем ли се всички…
- Ти какво? Докато пееше, сега те избива на революция.
- Знаеш ли, Ведрина, кой е един от големите ни проблеми на нас, българите.
- Кажи го, кой е.
- Че сме царе на развалянето. Дай ни на нас да разваляме с лека ръка това, което друг е съградил. А после се чудим защо у нас нещата не вървят както трябва. Нужно е не да се събаря, а да се надгражда върху това, което вече е добре направено преди нас.
Минаваме известно разстояние, сменяме темата на разговора, но доброто ми настроение вече не се връща. Ведрина, винаги внимателно следяща реакциите ми, забелязва това и казва:
- Виждам, че светлината в теб помръкна. Ще дойда друг път да си поговорим.
Кимвам й в знак на съгласие. Дори планината в далечината загуби романтичния си облик и слънцето сконфузено поглежда към уморената от човешкото късогледство земя.
двадесет и осми разговор с Ведрина
Слънце, светлина, птици пеят в клоните – ден за пълна радост от живота. В улицата се чува бръмченето на битието, като вретено в ръцете на града, запрел къделята на своето летящо време. Над покривите в синкавата си далечност планината подхвърля с върховете си пухкави облачета, захарен памук за техните мечти. Лови ги слънцето засмяно и силно киха от гъделичкането в ноздрите. В такова време няма как да не изскочиш вън. Вървя и тихо тананикам своята любима песен. В крачката ми влиза Ведрина и не се стърпява да попита:
- Какво си се развеселил толкова?
- От хубавото време.
- Да не отиваш на среща?
- Как позна?
- Един мъж изглежда така само когато отива на среща. Само едно нещо ти липсва?
- И какво е то? – питам аз.
- Букет с цветя? И с коя е срещата, мога ли да попитам?
- Не с коя, а с кого, ще бъде по-точният въпрос.
- Добре де, с кого?
- С живота! – отговарям ухилен до ушите. – А букетът, който му нося, е от добрите ми помисли.
Докато разговаряме, влизаме в кварталната градинка. Група работници разваляха детската площадка до алеята по която вървяхме. Попитах ги:
- Нова ли ще правите?
- Не, приятелю, заведение ще правим тук.
- Заведение!? – не повярвах на ушите си и мигом доброто настроение ме напусна.
Докато отминаваме, Ведрина забелязва промяната в него и пита:
- Защо се намръщи пък сега?
- Не всяка среща завършва така, както очакваме и както ни се иска.
- Какво искаш да кажеш?
- Говоря за срещата с живота.
- Не те разбирам!?
- Помисли. Толкова заведения има наоколо и само една детска площадка. Къде ще играят сега децата? Помня с каква любов и ентусиазъм я правихме тази площадка. Всеки помагаше с каквото може. А сега с лека ръка се разваля направеното с толкова труд и желание…
- Хайде, не се ядосвай! Нищо не зависи от тебе – решили са, разрешили са им, ще я направят.
- Не си права. Зависи от мен, от теб, от всички, защото позволяваме да се вършат тези безобразия.
- И какво можем да направим срещу това? Нас никой не ни пита.
- Трябва да протестираме.
- Ами хайде, протестирай!
- Не така. Така не може. Трябва организирано. Докато съм сам никой няма да ме чуе. Но вдигнем ли се всички…
- Ти какво? Докато пееше, сега те избива на революция.
- Знаеш ли, Ведрина, кой е един от големите ни проблеми на нас, българите.
- Кажи го, кой е.
- Че сме царе на развалянето. Дай ни на нас да разваляме с лека ръка това, което друг е съградил. А после се чудим защо у нас нещата не вървят както трябва. Нужно е не да се събаря, а да се надгражда върху това, което вече е добре направено преди нас.
Минаваме известно разстояние, сменяме темата на разговора, но доброто ми настроение вече не се връща. Ведрина, винаги внимателно следяща реакциите ми, забелязва това и казва:
- Виждам, че светлината в теб помръкна. Ще дойда друг път да си поговорим.
Кимвам й в знак на съгласие. Дори планината в далечината загуби романтичния си облик и слънцето сконфузено поглежда към уморената от човешкото късогледство земя.
