ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ - ПЪТУВАНЕ КЪМ СЕБЕ СИ - фрагменти

РАЗХОДКА ДО РЕКАТА - десети урок

– Момчета, искате ли да се разходим до реката? – попита ни чичо Богдан.
– Искаме и още как – зарадвахме се ние. – А къде ще ни заведеш, чичо?
– Да се къпем в Синия вир. Ще си хапнем сред природата там, ще се попечем на слънце и привечер ще се приберем в селото.
– Ама нека да не бързаме, да се разхождаме бавно и ти да ни разказваш за тревите и растенията.
– Добре, ще ви разказвам каквото зная.
– Ще си взема тетрадката за хербариите и ще си откъсна някои интересни треви, които ще видим по пътя си.
– Охо, ти си започнал да си правиш хербарии!? – изненада се чичо Богдан.
Още не бях му казал и тайно сушах между страниците познати стръкчета растения и отбелязвах названията, и най-важните неща за тях, така както на моите години беше правил той.
– Тогава това ще бъде една прекрасна възможност да го попълниш.
Тръгнахме с голямо настроение в тихия летен ден, ден озарен от усмивка, която разтваряше лицето му и то отразяваше светлината си в нашите очи. Всичко наоколо се къпеше в бяла светлина. Някаква скрита радост, негова си, бликаше в душата на чичо и той с удоволствие крачеше напред по поляната, често спираше, приклякваше до някоя позната му трева, докосваше я с едрите си отрудени ръце и ни казваше как се казва. Напъвах се да запомня всичко, но чичо знае толкова много неща и е невъзможно да се запомни всичко.
Земята ни е пълна с площи, по които расте само трева – говори чичо Богдан. – Те се наричат ливади, а тези които се ползват за паша – пасища. Ливадите и пасищата се образуват главно по местата на изсечените и унищожени от човека гори.
– Какви треви растат най-често по ливадите, чичо?
– Повечето от тях са многогодишни и бобови растения. От житните най-често се срещат ливадната метлица, ливадната власатка и полевицата. А това се казва пирей.
– Ще го откъсна за хербария си, от него нямам.
– Повечето ливадни и житни растения цъфтят през пролетта – продължава чичо. – Цветовете им са дребни, събрани по върховете на стъблата във вид на метлица или клас.
– А от бобовите растения кои се срещат най-често? – пита Димчо.
– Червената и бялата детелина, различните видове люцерни, звезданът, но тук го няма да ви го покажа.
– А това как се казва, чичо? Искам да го откъсна за хербария си.
– Това е жълта комунига. Корените на бобовите растения проникват дълбоко в почвата и изсмукват хранителните вещества. Те имат бели или различно обагрени цветове.
– Освен като билки, използват ли се за друго?
– Ливадните житни и бобови растения са ценна храна за селскостопанските животни, както в прясно състояние, така и окосени и изсушени на сено. Затова ливадите и пасищата имат голямо стопанско значение.
– А има ли по ливадите и растения без хранителна стойност за животните?
– Има. Киселецът, например. Ето това, което се казва ливадно лютиче, до него маргаритката. А онова там, също – то се казва синя жлъчка. Има много от тях, които са ценни билки, например, жълтият кантарион – с него се лекува стомахът. Това тук също, нарича се бял равнец, лекува и той стомаха и тонизира целия организъм.
– Ами това?
– Живовляк се казва. Листата му се налагат върху гнойни рани, изгорено – обяснява чичо, без да се замисля.
Все се надявах, че ще открия в ливадите треви, които да не познава, но той ги знае всичките, разказва по нещо за всяка една от тях.
– Чичо Богдане, само полезни треви ли растат в полето? Има ли и такива, които са опасни?
– Да, измежду тях, макар и по-рядко, се срещат и отровни треви. Такъв е мразовецът – есенният минзухар, ето онази там, казва се чемерика. Измежду лютичетата също има отровни, но тук не виждам от тях да ви ги покажа. Тези треви развалят млякото на животните, а могат да причинят дори и смъртта им. Ливадните и пасищните треви растат при определени условия и взаимно си влияят. С течение на времето растителността в ливадите и пасищата се променя – това се дължи на промяната на жизнените условия. Постепенно изчезват житните и бобовите растения.
– Защо става така? – пита Димчо.
– Защото те не успяват да образуват семена до коситбата и освен това не понасят стъпкването. Те се заменят от онези растения, които се развиват бързо и образуват рано семена.
– От друго може ли да се промени растителността?
– Да. В пасищата и от тревопасните животни. Те избягват да пасат отровни треви, горчивите и бодливите, като паламидата и затова броят им по ливадите и пасищата се увеличава. За да се получи повече и по-доброкачествено сено за селскостопанските животни е необходимо, какво?
– Да се полагат грижи – отговорих веднага аз.
– Точно така. Ливадите се почистват от камъни, къртичините се заравнят, отстраняват се отровните растения, чистят се бодливите и горчивите.
– Друго още може ли да се направи?
– Може да се подхранят с торове и да се подсеят допълнително с подходящи треви.
– В ниските дъбчета край ливадата пропяха птици. Топъл ветрец, таил се дълго в листата им, излита събуден от песните им и лизва с прохладния си лъх зажарените ни от ходенето лица. Навлязохме между по-високите дървета. Листата им затулиха слънцето и короните им разстлаха сенките си в краката ни. Тъмните стволове на дърветата газеха в зеленината на буйната папрат. Чичо Богдан не се стърпя и вметна:
– Сладката папрат е много разпространена в нашите гори. Тя е многогодишно тревисто растение.
– Защо се нарича сладка папрат, чичо? Има и горчива ли?
– Защото в коренището са натрупани вещества, някои от които имат сладък вкус, откъдето растението е получило името си.
– Има ли и други видове папрат? – интересува се и Димчо.
– Има мъжка папрат, наречена още противоглистна, която вирее из влажните сенчести гори на планините. Листата й са големи и перести с нарязани дялове. Коренищата на противоглистната папрат са най-доброто лекарство против тении. А най-едрата папрат у нас е орловата. Расте по горските поляни, по пасища и ниви. Листата й са тройно пересто разделени и стигат до два метра височина.
– Значи са по-високи и от тебе!? – учудваме се ние.
– По-високи са, да.
Гората оредява и скоро излизаме в крайречната долина. Тревистата покривка на ливадата тук е по-гъста, трудно си проправяме път през нея, а чичо гази най-отпред и обяснява:
– Край реката тревите се развиват на плодородна наносна почва с достатъчно влага. През пролетта тези ливади се заливат и наторяват от донесените с водата ситни почвени частици.
Яркото лятно слънце се е вдигнало високо и изтегля сенките на дърветата до корен. Спираме до дълбок слънчев вир в който отраженията на облаците забавно се гонят. Сядаме да отдъхнем и се умълчаваме, унесени от тихия ромон на водата в бързея под вира.
– Ще се къпем, нали? – пита чичо.
Ние това и чакаме, не отговаряме нищо, а скачаме на крака и започваме да се събличаме. Бляскавата хладна повърхност на водата неудържимо ни примамва. Тъкмо се канехме да нагазим, когато аз застинах на мястото си и хванах приятеля си за ръката.
– Какво има?
– Змия! – отговорих с пресъхнало гърло.
Чичо веднага притича при нас.
– Водна змия. Тя не е опасна, не е отровна.
– По какво позна, че е водна? – питам, усъмнил се в думите му.
– По двете жълттеникави петна отстрани на главата.
– Може ли да плува под водата или си държи главата все така над повърхността? – интересува се Димчо.
– Тя плува близо до повърхността на водата, като често си показва главата, понеже диша атмосферен въздух.
– Може би така търси храната си? С какво се храни?
– С жаби и други земноводни и по-малко риба. Тя преследва жертвата си и я нагълтва жива. От неприятелите си се брани, като изхвърля силно вонящи изпражнения. Ама вие какво се стъписахте сега? Хайде де, няма ли да се къпем? – подкани ни чичо Богдан.
– Аз не искам – отдръпнах се назад и Димчо ме последва.
– Я не се излагайте. Змията се плаши от човека и бяга. Ето, вижте! – и той смело влезе във вира.
Змията мигом изчезна, но ние пак не се решаваме да влезем. Трябваше да мине време, слънцето да ни напече, да стане нетърпимо горещо и спокойното шляпане във водата на чичо Богдан да ни внуши, че няма нищо опасно, докато най-после се решим. Натопили се веднъж в прохладната й прегръдка, бързо забравяме за змията. Нали била безопасна, пък и от какво можехме да се страхуваме, щом чичо Богдан е с нас. При появата му след последното гмуркане той се усмихна загадъчно и по държането на ръцете под водата разбирахме, че държи нещо, което се кани да ни покаже. Приближи се до нас и рече:
– Познайте какво хванах?
– Змията – отвърнах бързо с помръкнала радост на лицето.
– Не е змията.
– Риба! – предположи Димчо.
– Не е риба. Ето какво е! – и той измъкна от водата голям речен рак.
– Дай да го разгледаме! – зарадва се Димчо.
Приближих се и аз. Излязохме на брега и чичо Богдан го пусна на земята.
– Ще ни разкажеш ли, чичо, нещо за него?
– Щом искате, ще ви разкажа. Речният рак живее в сладки и полусолени води. Достига на дължина до 15 сантиметра. На тялото му различаваме две части – главогръд и коремче, съставено от седем членчета.
– Виж, чичо, каква здрава броня има.
– Да. Тялото му е покрито с хитинова покривка, пропита с варовито вещество. Твърдата хитинова покривка не може да нараства и когато стане тясна, ракът се освобождава от нея.
– Как става събличането?
– Намира си първо подходящо скривалище между камъните, под дърветата и се освобождава най-напред от главогръда, след това от крайниците и най-после съблича коремчето. Втвърдяването на щита продължава от 8 до 10 дена. В това време тялото на рака нараства.
– Веднъж в годината ли се съблича?
– Два пъти годишно. Той се движи на сушата и по дъното на петте си двойки ходилни крака, които са придатъци на главогръда. във водата плува с широкия си плавник, който е образуван от видоизмененото седмо членче.
– Чувал съм, че върви заднешком?
– Като удря водата с коремчето в посока напред, ракът отскача назад. А знаете ли, че той е нощно животно – денем се крие под камъните или в дупки, които сам изравя с щипките си, а привечер излиза да си търси храна.
– С какво се храни?
– С червеи, мекотели, които изяжда с черупката, ларви, насекоми, попови лъжички, малки жаби, рибки и мърша. Яде и растителна храна. С щипките на първата двойка крака, ракът улавя и разкъсва храната си, а я раздробява с устните си органи – челюсти и челюстни крачка. Много е чувствителен към чистотата на водата и на съдържанието на кислород в нея. В замърсени или мътни води той не живее.
– Значи можем да се радваме, че в нашата река го има?
– Да. Това е сигурен показател, че водата й е чиста.
– За какво му служат тези пипала, чичо Богдане?
– Има две двойки. Първата двойка са къси и раздвоени и са органи на обоняние и осезание. Втората двойка са дълги – изпълняват само осезателна функция. Ето тук, при основата на малките пипала има още една двойка, която е орган на равновесието.
– Чичо, а защо едната щипка на рака е по-малка? – забелязвам аз.
– При събличането на щита или при защита от неприятели, каквито за него са водният плъх, видрата, речният костур, на рака може да се откъсне крак или щипка, които израстват отново – регенерират. Чрез откъсване на щипките и краката, ракът се спасява от неприятелите си.
– Става ли за ядене? – пита Димчо.
– Печеният рак е голям деликатес. Интересно при него е, че кръвта му е безцветна. Приспособил се е и да прекарва известно време на сухо.
– Какво прави през зимата, когато реката замръзне?
– Зимата прекарва почти неподвижно в дупки или в подмолите.
– Колко дълго живее?
– От 15 до 20 години. Влизайте сега да пошляпате още малко във водата, че ще си тръгваме.
След интересния урок с удоволствие се потапяме в бистрата вода. Гоним се, гмуркаме се, а когато излязохме от вира, легнахме на големите камъни да изсушим телата си, преди да се облечем и тръгнем към село. Наоколо беше тихо и спокойно. От затоплените от силното слънце камъни по телата ни се разлива приятна топлина. Мирише на водорасли и и на треви откъм ливадите.
Към село тръгнахме доволни и предоволни от добре прекарания ден.