My OperaНЕНАБРАНИТЕ КРУШИ - единадесети урок
Sunday, February 10, 2013 6:08:33 AM
НЕНАБРАНИТЕ КРУШИ - единадесети урок
Отидохме с Димчо да помогнем на чичо Богдан да събере сеното. Свършихме бързо работата и той ни поведе да берем круши. Докато пресичахме мочурливата ливада край дерето спряхме до едно интересно растение.
– Познавате ли полския хвощ?
– Не. Това ли е?
– Това е. Казват му още прешлица. Расте по влажни места. Многогодишното спорово растение се развива като плевел по ниви и ливади.
– Прилича на малко борче – отбелязах аз.
– Да. Тези зелени клонки изпълняват службата на листа. Освен него има още блатен хвощ, който се среща в заблатени места.
– Използва ли се като билка, чичо?
Пролетните стъбла на полския хвощ са лечебно средство при бъбречни заболявания. Но някои видове хвощове съдържат отровни вещества и примесени в сеното са вредни за селскостопанските животни.
В този момент вниманието ни беше привлечено от черен лъскав бръмбар, който бързо прибягваше по рохкавите буци пръст.
– Това е житен бегач – проследи погледа ми чичо Богдан. Представител е на твърдокрилите насекоми, които са около 200 хиляди вида. Житният бегач е голям вредител по житните растения. Достига дължина до сантиметър и половина. Виждате, че гърбът му е смолисто черен, а коремът му е тъмнокафяв. Крилата му са къси и силни, издути, и по тях има 9 дълбоки браздички. Напада житните растения, когато зърното им е в млечна зрелост. През деня се крие в земята, под камъните, а обикновено излиза нощем от скривалището си, катери се по житните стъбла и се храни.
– А този защо е излязъл през деня тогава? – питам.
– Когато се развият масово, излизат и денем. Те се хранят до към средата на юли, след това се скриват в земята на дълбочина от 10 до 50 сантиметра, там си правят леговище, в което прекарват летен сън.
– До кога трае този сън? – интересува се Димчо.
– Зависи от летните дъждове. Ако има засушаване бръмбарите се събуждат чак през октомври, а ако валят дъждове, още през август. Събудилите се насекоми започват отново да се хранят, а след това се размножават. Зимата пак прекарват в почвата в зимен сън, от който се събуждат през юни, а понякога и по-рано. Така бръмбарите житни бегачи живеят две години.
– Как се води борба срещу този вредител?
– Необходимо е правилно сеитбообращение, т. е. на една нива не се сеят няколко години поред все житни растения. Води се и химическа борба с препарати.
– А кои други бръмбари спадат още към твърдокрилите насекоми, чичо?
– Измежду тях има ваши добри познайници, например, калинката.
– И тя ли е вредна?
– Напротив. Тя се храни с листни въшки и други вредни насекоми, които живеят по растенията.
– Още кои други мислиш, че познаваме?
– Колорадския бръмбар, опасният вредител по листата на картофите, чушките, доматите и патладжана. Той е силно репродуктивен – създава четири поколения в годината и е устойчив вид, с който водим трудна борба.
– И още кой? – настоява Димчо.
– Светулката.
– Какво интересно можеш да ни кажеш за светулките, чичо?
– Например това, че мъжките имат добре развити крила и хвърчат, а при женските крилата са недоразвити и те не хвърчат.
– А как светят?
– Светенето се дължи на особено вещество отделяно от жлези в долната част на коремчето. Това вещество се окислява на въздуха и свети. Чрез тези светлини мъжките намират женските през нощта. Женската светулка няма крила и прилича много на червей. Нощем тя изпълзява от дупката в която се крие през деня и увисва на някое клонче или лист. Свива глава и повдига края на коремчето си, което започва да свети за да привлече мъжкия. Женските светулки светят само когато трябва да привлекат мъжкия, и угасват в случай, че се почувстват заплашени. Малките светулки светят единствено, когато искат да прогонят нападател. Мъжките имат добре развити крила и достигат до дължина 4,5 см. Твърдокрилите насекоми имат две двойки криле от които външните са твърди и предпазват мекото коремче, а втората двойка криле са ципести.
– Има ли различни видове светулки?
– По света са регистрирани над 2 000 вида светулки.
– Възможно ли е това?
– Разбира се. Можете да прочетете в енциклопедията. В България се срещат няколко вида. Най-едрата от тях е Голямата светулка. При нея дори яйцата излъчват слаба светлина.
– Шегуваш се, нали!? – не хващаме вяра на думите му ние.
– Ни най-малко. Така стоят нещата. Светулките са най-активни през месеците юни и юли. Срещат се из цяла Европа. Те живеят в храсталаците, ливадите и най-вече по хълмовете. Женските снасят яйцата върху мъх или в основата на тревните туфи, а ларвите се превръщат в истински светулки чак след три години. Ларвите се хранят с голи охлюви.
– Чак след три години! – отново се удивяваме ние.
– Така е при светулките. Човек може да види светлината им от около 90 метра. През топлите летни нощи понякога в мрака светва и угасва своето “фенерче” летяща мъжка светулка, а другаде сред тревата блести безкрилната женска светулка.
– Колко интересно е всичко това, което ни разказа за тях – казвам аз. – Сещаш ли се и за други бръмбари, които познаваме?
– Стига вече с тези бръмбари. Да вървим, нали сме тръгнали за круши – напомня чичо Богдан.
Поемаме надолу по мочурливата ливада. В ниското един щъркел настървено трака с клюн и съсредоточено измерва с широкия пергел на тънките си дълги крака избраното от него място.
– Чичо, разкажи ни нещо и за щъркелите.
– Какво да ви разкажа? – пита се сам чичо и прави дълга пауза. – Белият щъркел е разпространен почти по цялото земно кълбо, с изключение на полюсите. У нас живее като прелетна птица. Долита в ранна пролет, през март и прекарва тук до август. Тогава тези птици събрани на големи ята отлитат, накъде?
– На юг – отговаря Димчо.
– Правилно, отлитат в Южна Африка. Те обитават влажни ливади, мочурливи места, като това тук, но гнездят в съседство с къщите на хората или по високите дървета. Почти през целия ден щъркелът търси храна и унищожава много червеи, вредни насекоми, скакалци, бръмбари, жаби, гущери, змии и полски мишки. Храната си поглъща цяла, като я поема с човката и бързо повдига глава нагоре. Когато скакалци нападнат някоя местност, щъркелите от цялата околност се събират и ги заграждат в кръг. Всеки ден кръгът се стеснява, докато бъдат унищожени всички скакалци. А знаете ли, че има и черни щъркели?
– Има ли!? Аз не съм виждал.
– И аз – добавя Димчо. – А ти, чичо Богдане?
– Случвало се е. Той е много рядка птица.
– Къде живее?
– В гористите места край реки и блата. Избягва близостта с човека.
Изведнъж Димчо приклекна в тревата и с един замах хвана някакво насекомо. Приведох се до него да видя какво е. Димчо го показа на чичо Богдан.
– Зелен скакалец.
– Леле, колко е голям!? – възкликнах аз.
– За разлика от по-дребния марокански скакалец, този е много едър. Живее в храсталаците, горите, нивите и овощните градини. Пипалата му са 1.5 по-дълги от тялото и са покрити с четинки, съставени от много членчета. достига до 3 сантиметра дължина, без пипалата. Цветът му се слива с околната среда, затова мъчно се забелязва, което го предпазва от неприятелите.
– Може ли да лети, чичо, или само подскача?
– Може. той има две двойки крила. Горните са по-твърди и по-дълги от долните.
– Издава ли някакви звуци? – питам аз.
– Само мъжките могат да цвърчат, като трият едно в друго предните краища на горните си крила. Като подскочи, скакалецът разтваря във въздуха крилата си. При спускането, благодарение на разтворените крила пада леко, като с парашут.
– С какво се хранят? – пита Димчо.
– Има здрави челюсти с които гризе. Храни се с меки житни зърна, млади листа, дребни насекоми, изяждат и по-дребни скакалци. При благоприятни за развитието им години, зелените скакалци се размножават масово и нанасят големи вреди.
От храстите изведнъж изскочи заек и хукна нагоре по баира. Спуснахме се с Димчо след него, но пъргавото животно бързо изчезна от погледа ни. Чичо Богдан се смее зад нас и говори:
– Хване ли заекът баира, никой не може да го настигне. Той е отличен бегач по нагорнището. Виж надолу не може, премята се през глава, защото предните му крака са по-къси от задните.
– Чичо, разкажи ни нещо за зайците.
– Дивият заек принадлежи към разред гризачи и е най-разпространения и познат гризач у нас. Живее в храсталаците по полето, в покрайнините на горите, в градините. Денем се крие в храстите и в сухата трева. Зрението му е слабо, но силно подвижните големи външни уши улавят и най-слабия звук.
– Има ли много неприятели?
– Много са. Като се започне от бухалите, орлите и ястребите, лисиците, кучетата и вълците и се свърши с човека, който го убива заради вкусното му месо и ценната му кожа.
– Как оцелява при толкова много неприятели?
– Когато го преследват, по шума той определя разстоянието на което се намира неприятелят. От приближаващата се опасност се спасява, като прави големи скокове и бяга зигзаг. Тича безшумно, а зимно време яките му тънки нокти му позволяват да не се хлъзга по заледените повърхности. С какво се храни няма да ви казвам – това добре го знаете. На горната си челюст има четири резеца, а на долната два. При гризането вътрешната страна се изтрива повече, външната по-малко и така зъбите са винаги остри. Те са без корен и постоянно нарастват. Ако заекът се лиши от възможността да гризе, резците нарастват извънредно много. Долната му челюст се движи не само нагоре, но още напред и назад и заедно с разцепената горна устна улесняват този начин на хранене.
– Сигурно усилено се размножават, за да не изчезнат при толкова неприятели? – предполага Димчо.
– От февруари до края на годината женската ражда три, четири пъти от три до пет зайчета. Размножават се бързо и за кратко време през лятото гъсто населяват дадена местност. Много от тях обаче загиват и от глад през зимата.
– Ако оцелее, до каква възраст може да достигне заекът?
– Дивият заек живее до 10 години, ако има кой да го остави.
Чичо прави малка пауза и се замисля за нещо свое. Иска ми се да му задам още въпроси, но по унесеността на погледа му разбирам, че трябва да го оставим вече на мира. След минута чичо излиза от това си състояние и казва:
– Абе ние бяхме тръгнали за круши уж, пък къде се отплеснахме. Нямаме време вече да ходим чак до там. Ама сами сте си виновни – разкажи ни това, разкажи ни онова и времето минало. Нали няма да ми се сърдите, ще идем друг път.
– Няма. Толкова неща научихме – отвърнах.
Тръгнахме си към село с вили на рамо. Наистина никак не съжалявахме, че не набрахме от крушите. Крачехме смълчани, редом с чичо Богдан, замислени над видяното и чутото през този чудесен летен ден.
Отидохме с Димчо да помогнем на чичо Богдан да събере сеното. Свършихме бързо работата и той ни поведе да берем круши. Докато пресичахме мочурливата ливада край дерето спряхме до едно интересно растение.
– Познавате ли полския хвощ?
– Не. Това ли е?
– Това е. Казват му още прешлица. Расте по влажни места. Многогодишното спорово растение се развива като плевел по ниви и ливади.
– Прилича на малко борче – отбелязах аз.
– Да. Тези зелени клонки изпълняват службата на листа. Освен него има още блатен хвощ, който се среща в заблатени места.
– Използва ли се като билка, чичо?
Пролетните стъбла на полския хвощ са лечебно средство при бъбречни заболявания. Но някои видове хвощове съдържат отровни вещества и примесени в сеното са вредни за селскостопанските животни.
В този момент вниманието ни беше привлечено от черен лъскав бръмбар, който бързо прибягваше по рохкавите буци пръст.
– Това е житен бегач – проследи погледа ми чичо Богдан. Представител е на твърдокрилите насекоми, които са около 200 хиляди вида. Житният бегач е голям вредител по житните растения. Достига дължина до сантиметър и половина. Виждате, че гърбът му е смолисто черен, а коремът му е тъмнокафяв. Крилата му са къси и силни, издути, и по тях има 9 дълбоки браздички. Напада житните растения, когато зърното им е в млечна зрелост. През деня се крие в земята, под камъните, а обикновено излиза нощем от скривалището си, катери се по житните стъбла и се храни.
– А този защо е излязъл през деня тогава? – питам.
– Когато се развият масово, излизат и денем. Те се хранят до към средата на юли, след това се скриват в земята на дълбочина от 10 до 50 сантиметра, там си правят леговище, в което прекарват летен сън.
– До кога трае този сън? – интересува се Димчо.
– Зависи от летните дъждове. Ако има засушаване бръмбарите се събуждат чак през октомври, а ако валят дъждове, още през август. Събудилите се насекоми започват отново да се хранят, а след това се размножават. Зимата пак прекарват в почвата в зимен сън, от който се събуждат през юни, а понякога и по-рано. Така бръмбарите житни бегачи живеят две години.
– Как се води борба срещу този вредител?
– Необходимо е правилно сеитбообращение, т. е. на една нива не се сеят няколко години поред все житни растения. Води се и химическа борба с препарати.
– А кои други бръмбари спадат още към твърдокрилите насекоми, чичо?
– Измежду тях има ваши добри познайници, например, калинката.
– И тя ли е вредна?
– Напротив. Тя се храни с листни въшки и други вредни насекоми, които живеят по растенията.
– Още кои други мислиш, че познаваме?
– Колорадския бръмбар, опасният вредител по листата на картофите, чушките, доматите и патладжана. Той е силно репродуктивен – създава четири поколения в годината и е устойчив вид, с който водим трудна борба.
– И още кой? – настоява Димчо.
– Светулката.
– Какво интересно можеш да ни кажеш за светулките, чичо?
– Например това, че мъжките имат добре развити крила и хвърчат, а при женските крилата са недоразвити и те не хвърчат.
– А как светят?
– Светенето се дължи на особено вещество отделяно от жлези в долната част на коремчето. Това вещество се окислява на въздуха и свети. Чрез тези светлини мъжките намират женските през нощта. Женската светулка няма крила и прилича много на червей. Нощем тя изпълзява от дупката в която се крие през деня и увисва на някое клонче или лист. Свива глава и повдига края на коремчето си, което започва да свети за да привлече мъжкия. Женските светулки светят само когато трябва да привлекат мъжкия, и угасват в случай, че се почувстват заплашени. Малките светулки светят единствено, когато искат да прогонят нападател. Мъжките имат добре развити крила и достигат до дължина 4,5 см. Твърдокрилите насекоми имат две двойки криле от които външните са твърди и предпазват мекото коремче, а втората двойка криле са ципести.
– Има ли различни видове светулки?
– По света са регистрирани над 2 000 вида светулки.
– Възможно ли е това?
– Разбира се. Можете да прочетете в енциклопедията. В България се срещат няколко вида. Най-едрата от тях е Голямата светулка. При нея дори яйцата излъчват слаба светлина.
– Шегуваш се, нали!? – не хващаме вяра на думите му ние.
– Ни най-малко. Така стоят нещата. Светулките са най-активни през месеците юни и юли. Срещат се из цяла Европа. Те живеят в храсталаците, ливадите и най-вече по хълмовете. Женските снасят яйцата върху мъх или в основата на тревните туфи, а ларвите се превръщат в истински светулки чак след три години. Ларвите се хранят с голи охлюви.
– Чак след три години! – отново се удивяваме ние.
– Така е при светулките. Човек може да види светлината им от около 90 метра. През топлите летни нощи понякога в мрака светва и угасва своето “фенерче” летяща мъжка светулка, а другаде сред тревата блести безкрилната женска светулка.
– Колко интересно е всичко това, което ни разказа за тях – казвам аз. – Сещаш ли се и за други бръмбари, които познаваме?
– Стига вече с тези бръмбари. Да вървим, нали сме тръгнали за круши – напомня чичо Богдан.
Поемаме надолу по мочурливата ливада. В ниското един щъркел настървено трака с клюн и съсредоточено измерва с широкия пергел на тънките си дълги крака избраното от него място.
– Чичо, разкажи ни нещо и за щъркелите.
– Какво да ви разкажа? – пита се сам чичо и прави дълга пауза. – Белият щъркел е разпространен почти по цялото земно кълбо, с изключение на полюсите. У нас живее като прелетна птица. Долита в ранна пролет, през март и прекарва тук до август. Тогава тези птици събрани на големи ята отлитат, накъде?
– На юг – отговаря Димчо.
– Правилно, отлитат в Южна Африка. Те обитават влажни ливади, мочурливи места, като това тук, но гнездят в съседство с къщите на хората или по високите дървета. Почти през целия ден щъркелът търси храна и унищожава много червеи, вредни насекоми, скакалци, бръмбари, жаби, гущери, змии и полски мишки. Храната си поглъща цяла, като я поема с човката и бързо повдига глава нагоре. Когато скакалци нападнат някоя местност, щъркелите от цялата околност се събират и ги заграждат в кръг. Всеки ден кръгът се стеснява, докато бъдат унищожени всички скакалци. А знаете ли, че има и черни щъркели?
– Има ли!? Аз не съм виждал.
– И аз – добавя Димчо. – А ти, чичо Богдане?
– Случвало се е. Той е много рядка птица.
– Къде живее?
– В гористите места край реки и блата. Избягва близостта с човека.
Изведнъж Димчо приклекна в тревата и с един замах хвана някакво насекомо. Приведох се до него да видя какво е. Димчо го показа на чичо Богдан.
– Зелен скакалец.
– Леле, колко е голям!? – възкликнах аз.
– За разлика от по-дребния марокански скакалец, този е много едър. Живее в храсталаците, горите, нивите и овощните градини. Пипалата му са 1.5 по-дълги от тялото и са покрити с четинки, съставени от много членчета. достига до 3 сантиметра дължина, без пипалата. Цветът му се слива с околната среда, затова мъчно се забелязва, което го предпазва от неприятелите.
– Може ли да лети, чичо, или само подскача?
– Може. той има две двойки крила. Горните са по-твърди и по-дълги от долните.
– Издава ли някакви звуци? – питам аз.
– Само мъжките могат да цвърчат, като трият едно в друго предните краища на горните си крила. Като подскочи, скакалецът разтваря във въздуха крилата си. При спускането, благодарение на разтворените крила пада леко, като с парашут.
– С какво се хранят? – пита Димчо.
– Има здрави челюсти с които гризе. Храни се с меки житни зърна, млади листа, дребни насекоми, изяждат и по-дребни скакалци. При благоприятни за развитието им години, зелените скакалци се размножават масово и нанасят големи вреди.
От храстите изведнъж изскочи заек и хукна нагоре по баира. Спуснахме се с Димчо след него, но пъргавото животно бързо изчезна от погледа ни. Чичо Богдан се смее зад нас и говори:
– Хване ли заекът баира, никой не може да го настигне. Той е отличен бегач по нагорнището. Виж надолу не може, премята се през глава, защото предните му крака са по-къси от задните.
– Чичо, разкажи ни нещо за зайците.
– Дивият заек принадлежи към разред гризачи и е най-разпространения и познат гризач у нас. Живее в храсталаците по полето, в покрайнините на горите, в градините. Денем се крие в храстите и в сухата трева. Зрението му е слабо, но силно подвижните големи външни уши улавят и най-слабия звук.
– Има ли много неприятели?
– Много са. Като се започне от бухалите, орлите и ястребите, лисиците, кучетата и вълците и се свърши с човека, който го убива заради вкусното му месо и ценната му кожа.
– Как оцелява при толкова много неприятели?
– Когато го преследват, по шума той определя разстоянието на което се намира неприятелят. От приближаващата се опасност се спасява, като прави големи скокове и бяга зигзаг. Тича безшумно, а зимно време яките му тънки нокти му позволяват да не се хлъзга по заледените повърхности. С какво се храни няма да ви казвам – това добре го знаете. На горната си челюст има четири резеца, а на долната два. При гризането вътрешната страна се изтрива повече, външната по-малко и така зъбите са винаги остри. Те са без корен и постоянно нарастват. Ако заекът се лиши от възможността да гризе, резците нарастват извънредно много. Долната му челюст се движи не само нагоре, но още напред и назад и заедно с разцепената горна устна улесняват този начин на хранене.
– Сигурно усилено се размножават, за да не изчезнат при толкова неприятели? – предполага Димчо.
– От февруари до края на годината женската ражда три, четири пъти от три до пет зайчета. Размножават се бързо и за кратко време през лятото гъсто населяват дадена местност. Много от тях обаче загиват и от глад през зимата.
– Ако оцелее, до каква възраст може да достигне заекът?
– Дивият заек живее до 10 години, ако има кой да го остави.
Чичо прави малка пауза и се замисля за нещо свое. Иска ми се да му задам още въпроси, но по унесеността на погледа му разбирам, че трябва да го оставим вече на мира. След минута чичо излиза от това си състояние и казва:
– Абе ние бяхме тръгнали за круши уж, пък къде се отплеснахме. Нямаме време вече да ходим чак до там. Ама сами сте си виновни – разкажи ни това, разкажи ни онова и времето минало. Нали няма да ми се сърдите, ще идем друг път.
– Няма. Толкова неща научихме – отвърнах.
Тръгнахме си към село с вили на рамо. Наистина никак не съжалявахме, че не набрахме от крушите. Крачехме смълчани, редом с чичо Богдан, замислени над видяното и чутото през този чудесен летен ден.
