Красимир Райков

Поглеждайки в очите ти откривам
на много от въпросите си отговор.
От страниците жълти на годините
отминали, се открояват образи.

Докосвайки неволно твоите длани
си спомням пак за тръпката и чувството,
което ме обземаше, когато
до късни нощи и до ранни утрини
стоях пред листа празен и не знаех
дали е правилно, дали е истинско,
душата на хартия да опиша...

Не бе отдавна, ала не и скоро.
Като лавина минаха годините
през дните на живота ми. И спомени
се разлетяха. Стана облачно.
А в облака ... отново тези образи.
И всичко си отиде. Сал едничко
след мене ще остане да напомня,
че имало е някога човек.

Децата ми!
Не многото любови!
Не тухлите, дърветата, тревите ...
И за това съм сигурен, че имам
напълно право да живея истински!
Да бъда влюбен! И да съм обичан!
И да погаля нежно твоите длани.

Аз вярвам, че си струва!
И те моля, позволи ми:
Да съм влюбен.
Да се възхищавам
на всяка твоя весела усмивка.
Тъгата от очите да попивам...
Да съм до тебе.
И това ми стига.
Благодаря ти, че те има.