My OperaДа влезе ... споменът
Wednesday, February 17, 2010 8:21:45 AM
Много пъти съм си мислил: Какво ли е да чуеш приятел след 22 години?
Но това, което ми се случи, надмина всичките ми очаквания!!!
Живеем в ерата на комуникациите - всеки има телефон в джоба, интернет е навсякъде, фейсбук е място за обмен на всичко, дигиталните камери запечатват важни и случайни моменти от живота ни ...
И на фона на изброеното е някак несвойствено да не си се виждал или чувал с някого повече от 20 години.
И така - ето моята случка.
Вторник, 18,30 часа. Седя пред компютъра и върша нормалното - преглеждам новините, чета интересуващите ме форуми, разцъквам на поредната браузер-игра. Телефона звъни - повече от нормално е. Неизвестните номера не са нещо ново за мен - такава ми е работата. В интерес на истината очаквах да чуя закъснял клиент. Но от слушалката прозвуча /с познат тембър/ глас:
- Здравей, приятелю.
Леко объркан /все пак номерата на приятелите ми са в листа на телефона ми, а и когато някой си сменя номера обикновено пуска масов SMS за това/ реших че има грешка.
- Кого търсите?
- Краси, нали си ти? Боби съм, от Монтана!
Вярвате или не - останах леко стъписан. Първо, защото съм Краси и второ-когато с Боби деляхме хляба си, заедно с всичко останало - Монтана още се казваше Михайловград.
Няма да ви занимавам с естеството на разговора ни. Само ще кажа, че продължи дълго, след което се пренесе в скайп, последва размяна на снимки и ...
Усещането беше /и все още е/ страхотно! Нахлулите спомени така подействаха на адреналина, че до късно през нощта, дори в царството на Морфей, отново бях на 18 ...
И както в оня филм /не че е един на тази тема/ се замислих: Какво пропуснахме?
Може да ви звучи скучно, но все пак това е моят блог. Така че ако искате - можете и да не четете. Но ще разкажа в резюме, през моят поглед, какво се случи през последните 22 години:
- много от нас вече имат семейства и деца на възрастта, на която ние бяхме тогава;
- преминахме "плавно" от развит социализъм през посткомунизъм и криворазбрана демокрация;
- на всеки няколко години си избирахме политици и президенти, на които /от части/ само имената се различаваха;
- пропуснахме или се възползвахме от началното натрупване на капитали;
- бяхме на митинги и барикади - за да дадем власт с гласовете си на поредните лумпени, жадни за власт и слава;
- отрекохме се от мечтите си, за да можем да изхраним и изучим децата си;
- обичахме и бяхме разлюбвани;
- прощавахме се с роднини и приятели, преминали прага на живота по една или друга причина;
- скитахме по чужбина, за да видим какво значи да живеем добре;
- продавахме трудът и времето си, за да имаме за насъщния;
- и още много други неща ... за които няма да ми стигне мастото, за да ги опиша.
След всичко изброено до тук остава само едно: какво пропуснахме?
Приятели! Всички вие, които ме познавате! За да си отговорим на този въпрос е нужно малко. Какво? Отворете стария гардероб в бащината къща, погледнете в най-закътаното място и именно там ще откриете ... Една стара шапка, копче от шинел, чернобяла снимка от клетвата ...
Не, не сме пропуснали! Така поискахме - и така се случи!
Защото разбрахме смисъла на онова майчино: "Учи, мама, да не работиш!"
И смисълът е:
За да живеят децата ни по-добре НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА да не им го казваме!
Но това, което ми се случи, надмина всичките ми очаквания!!!
Живеем в ерата на комуникациите - всеки има телефон в джоба, интернет е навсякъде, фейсбук е място за обмен на всичко, дигиталните камери запечатват важни и случайни моменти от живота ни ...
И на фона на изброеното е някак несвойствено да не си се виждал или чувал с някого повече от 20 години.
И така - ето моята случка.
Вторник, 18,30 часа. Седя пред компютъра и върша нормалното - преглеждам новините, чета интересуващите ме форуми, разцъквам на поредната браузер-игра. Телефона звъни - повече от нормално е. Неизвестните номера не са нещо ново за мен - такава ми е работата. В интерес на истината очаквах да чуя закъснял клиент. Но от слушалката прозвуча /с познат тембър/ глас:
- Здравей, приятелю.
Леко объркан /все пак номерата на приятелите ми са в листа на телефона ми, а и когато някой си сменя номера обикновено пуска масов SMS за това/ реших че има грешка.
- Кого търсите?
- Краси, нали си ти? Боби съм, от Монтана!
Вярвате или не - останах леко стъписан. Първо, защото съм Краси и второ-когато с Боби деляхме хляба си, заедно с всичко останало - Монтана още се казваше Михайловград.
Няма да ви занимавам с естеството на разговора ни. Само ще кажа, че продължи дълго, след което се пренесе в скайп, последва размяна на снимки и ...
Усещането беше /и все още е/ страхотно! Нахлулите спомени така подействаха на адреналина, че до късно през нощта, дори в царството на Морфей, отново бях на 18 ...
И както в оня филм /не че е един на тази тема/ се замислих: Какво пропуснахме?
Може да ви звучи скучно, но все пак това е моят блог. Така че ако искате - можете и да не четете. Но ще разкажа в резюме, през моят поглед, какво се случи през последните 22 години:
- много от нас вече имат семейства и деца на възрастта, на която ние бяхме тогава;
- преминахме "плавно" от развит социализъм през посткомунизъм и криворазбрана демокрация;
- на всеки няколко години си избирахме политици и президенти, на които /от части/ само имената се различаваха;
- пропуснахме или се възползвахме от началното натрупване на капитали;
- бяхме на митинги и барикади - за да дадем власт с гласовете си на поредните лумпени, жадни за власт и слава;
- отрекохме се от мечтите си, за да можем да изхраним и изучим децата си;
- обичахме и бяхме разлюбвани;
- прощавахме се с роднини и приятели, преминали прага на живота по една или друга причина;
- скитахме по чужбина, за да видим какво значи да живеем добре;
- продавахме трудът и времето си, за да имаме за насъщния;
- и още много други неща ... за които няма да ми стигне мастото, за да ги опиша.
След всичко изброено до тук остава само едно: какво пропуснахме?
Приятели! Всички вие, които ме познавате! За да си отговорим на този въпрос е нужно малко. Какво? Отворете стария гардероб в бащината къща, погледнете в най-закътаното място и именно там ще откриете ... Една стара шапка, копче от шинел, чернобяла снимка от клетвата ...
Не, не сме пропуснали! Така поискахме - и така се случи!
Защото разбрахме смисъла на онова майчино: "Учи, мама, да не работиш!"
И смисълът е:
За да живеят децата ни по-добре НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА да не им го казваме!
