Guido Aretinus (Гвидо д'Арецо)
Tuesday, 6. May 2008, 14:46:12
Погледът ни, отправен към историята на западната средновековна музика, не би могъл да подмине личноста на Гвидо от Арецо (ок. 990 - след 1033). Преди да достигна неговата музикална и теоритична работа, ще се опитам да приложа някои известни сведения за живота му. Всъщност информацията, достигнала до днес за личноста на Гвидо е благодарение на съхранилите се две писма от него - до епископ Theodaldus, и до брат Михаел от Помпоза (приятел и съмишленик на Гвидо). 
Известно е, че Гвидо получава образованието си в бенедиктиското абатство в Помпоза, недалеч от Ферара. Там той скоро става известен като опитен певец, който с лекота учи нови песнопения. Около 1025 г. е времето, когато Гвидо поема към Арецо. Това той прави под протекцията на местния епископ Theodaldus (на първата илюстрация вдясно), със задача да обучава певците в градската катедрала. Историческият трактат на Гвидо - Micrologus, както е известно, е посветен на посочения епископ. Славата, която Гвидо получава заради своите музикални нововъведения го отвежда в Рим, в двора на папа Йоан XIX. Последният, заедно със свитата си са държали да бъдат запознати както с новата нотация, така и с педагогическите методи за обучение на певците.
Освен прочутия трактат Micrologus, Гвидо оставя още няколко паметника, които свидетелстват за музикалната му дейност. След въвеждането на новости в нотацията (линиите, функциониращи като ос, от която се определят точните интервали между тоновете), той, заедно с брат Михаел съставят антифонар с новото нотационно писмо. Книгата е загубена, но е известен прологът към нея. Там Гвидо посочва, че за наизустяването на литургическия репертоар са нужни около 10 години. Също там той посочва предимствата на своята нотационна система, която е в състояние да спести огромния труд на певците дотогава. Използваната от него нотация, по собствените му думи, съдържа две цветни линии - жълта за тон "до" и червена за тон "фа".
Micrologus е трактат, насочен към певците в изучаване на новата нотация. Не бих могъл да приложа изчерпателна анотация към него, но ще посоча някои по-забележителни моменти. Освен въвеждането в новата нотационна система, Гвидо изтъква важността на монохорда в изучаването на точните разстояния в интервалите между тоновете.
С особена значимост в трактата е дяла с инструкции за композиране на мелодични линии. В него Гвидо сравнява конструкцията на мелодията с тази на стиха, отделните звуци с буквите, групите от звуци със срички, а групите от срички нарича "невма", отнасяйки ги по аналог към поетичните стъпки.
Трактатът, както разбираме, е в тясна връзка с проблемите на литургичната монодия (Грегорианският хорал). Извън тях обаче, той е едно от важните свидетелства за историята на органума (ранното контрапунктично изкуство). В него Гвидо определя паралелното движение на квинти (описано в Musica enchiriadis)като грубо. В същото време той предлага редица правила при движение на паралелни кварти така, че да бъде избягван тритонуса.
Regulae rhythmicae in antiphonarii prologum prolatae е поетичен пролог към вече коментирания антифонар. В този пролог, окачествен като "дидактична поема" се излагат някои от идеите, развити в Micrologus (за интервалите, модусите и техните каденци, наречени finalis, описания на някои принципи на новата нотация).
Разбрахме, че двете цветни линии са важно нововъведение на Гвидо по отношение на нотното писмо. Чрез тях имаме ясна представа за тоновото съдържание на литургическите мелодии. Гвидо въвежда също сричките "ут, ре, ми, фа, сол, ла" като метод за по-бързо и лесно заучаване на нови мелодически формули (сричките, както знаем, взима от началата на първите думи от химна Ut queant laxis. Правейки това, Гвидо пише (разбира се не на английски) "If you wish to learn some note or neume … you must observe the same note or neume at the head of some very well-known melody, and for every note you wish to learn have at hand such a melody that begins by the same note, as this melody does that I use in teaching boys …"
Известно е, че Гвидо получава образованието си в бенедиктиското абатство в Помпоза, недалеч от Ферара. Там той скоро става известен като опитен певец, който с лекота учи нови песнопения. Около 1025 г. е времето, когато Гвидо поема към Арецо. Това той прави под протекцията на местния епископ Theodaldus (на първата илюстрация вдясно), със задача да обучава певците в градската катедрала. Историческият трактат на Гвидо - Micrologus, както е известно, е посветен на посочения епископ. Славата, която Гвидо получава заради своите музикални нововъведения го отвежда в Рим, в двора на папа Йоан XIX. Последният, заедно със свитата си са държали да бъдат запознати както с новата нотация, така и с педагогическите методи за обучение на певците.
Освен прочутия трактат Micrologus, Гвидо оставя още няколко паметника, които свидетелстват за музикалната му дейност. След въвеждането на новости в нотацията (линиите, функциониращи като ос, от която се определят точните интервали между тоновете), той, заедно с брат Михаел съставят антифонар с новото нотационно писмо. Книгата е загубена, но е известен прологът към нея. Там Гвидо посочва, че за наизустяването на литургическия репертоар са нужни около 10 години. Също там той посочва предимствата на своята нотационна система, която е в състояние да спести огромния труд на певците дотогава. Използваната от него нотация, по собствените му думи, съдържа две цветни линии - жълта за тон "до" и червена за тон "фа".
Micrologus е трактат, насочен към певците в изучаване на новата нотация. Не бих могъл да приложа изчерпателна анотация към него, но ще посоча някои по-забележителни моменти. Освен въвеждането в новата нотационна система, Гвидо изтъква важността на монохорда в изучаването на точните разстояния в интервалите между тоновете.
С особена значимост в трактата е дяла с инструкции за композиране на мелодични линии. В него Гвидо сравнява конструкцията на мелодията с тази на стиха, отделните звуци с буквите, групите от звуци със срички, а групите от срички нарича "невма", отнасяйки ги по аналог към поетичните стъпки.
Трактатът, както разбираме, е в тясна връзка с проблемите на литургичната монодия (Грегорианският хорал). Извън тях обаче, той е едно от важните свидетелства за историята на органума (ранното контрапунктично изкуство). В него Гвидо определя паралелното движение на квинти (описано в Musica enchiriadis)като грубо. В същото време той предлага редица правила при движение на паралелни кварти така, че да бъде избягван тритонуса.
Regulae rhythmicae in antiphonarii prologum prolatae е поетичен пролог към вече коментирания антифонар. В този пролог, окачествен като "дидактична поема" се излагат някои от идеите, развити в Micrologus (за интервалите, модусите и техните каденци, наречени finalis, описания на някои принципи на новата нотация).
Разбрахме, че двете цветни линии са важно нововъведение на Гвидо по отношение на нотното писмо. Чрез тях имаме ясна представа за тоновото съдържание на литургическите мелодии. Гвидо въвежда също сричките "ут, ре, ми, фа, сол, ла" като метод за по-бързо и лесно заучаване на нови мелодически формули (сричките, както знаем, взима от началата на първите думи от химна Ut queant laxis. Правейки това, Гвидо пише (разбира се не на английски) "If you wish to learn some note or neume … you must observe the same note or neume at the head of some very well-known melody, and for every note you wish to learn have at hand such a melody that begins by the same note, as this melody does that I use in teaching boys …"
