Musica Reservata

Първото разлистване по страниците на Silmarillion прикова вниманието ми със Сътворението. Прочетох собствените си усещания вътре, намерих изразена в историята на Толкин моята лична представа за това далечно и недостижимо...Всичко ми изглеждаше познато, някак го знаех отнякъде. Опитвах се да достигна идея за музиката, търсих и най-беглата представа за ехо от мелодиите, прозвучали от Айнурите. Съвършеното съчетание на гласовете им извикваше в мен неизменни аналогии с полифониците на 15 и 16 век. Не бих могъл да обясня защо точно с тях, а не например с гигантските хорови парчета на по-късното време.
Може би, защото, опитвайки се да обхвана музиката им, всеки път си казвам, че думата "случайност" в нея просто не съществува. Като че ли всеки тон няма друго място и предназначение, освен даденото му. Всеки глас изразява нещо свое, символизира нещо различно, но съчетан с останалите, ти дава картини на неща, които...не знам дали са тук, около нас, били са или ще дойдат някога. Разказът на текста не променя внушението, напротив - всичко се превръща във фрагменти на една и съща картина. Сякаш излизаш не само от света, но и от себе си, и го поглеждаш някак отстрани, от началото му до безкрая на времето и извън кръговете на времената. Усещаш изначалната роля на всеки детайл, разбираш че всяко нещо носи смисъл и е безценно с присъствието си. Всичко изглежда прекрасно...
Музиката на Josquin, Tallis, Taverner, сякаш е отглас от изначалната Музика на Сътворението. Съчетава в себе си "простотата", чистотата на монодийните построения и в същото време издига гигантските си полифонични форми в съвършено съзвучие, така както самите Айнури са пеели, възхвалявайки Еру. Не мога да си представя, че ние, тук, в този свят, можем да бъдем откъснати от гласовете на Музиката. Могъществото и прелестта й не могат да останат подвластни на времето и на опитите ни да я забравим. Тя винаги ни напомня, че ние самите сме част от нея, и си намира пътища, по които да ни се представи така, че да я усетим...