My OperaTuesday, June 12, 2012 4:02:20 AM
Част ІІІ - Отнесени от вихъра
Глава LХХXVІІ
Тип-топ
От антренцето звънецът пак пропя и леля отиде да види кой е. Ето, води съседката Донка от етажа под нас:
– Влизай, Донче, влизай, мила, че избяга топлото от къщи.
Мама сипа и на Донка юфка. Юфката свършване няма, нали Тотю нелегално я мъкне от хлебозавода. Донка е учителка в училището за готвачки “Митко Палаузов”, прекръстено подир комунистическия "славен" Десети ноември на “Екзарх Антим I”. Нерде партизанчето Митко - нерде дядо поп екзарха! Какво общо имат тез двамата с манджите хептен па не е ясно, но е чудесно, че се менят табелите, карамбол да става. Както Юрий, да речем, наречен уж с името на любим руски космонавт, се окаже внезапно, че е Юсеин, кръстен на дядо си от Катуница, цар на апашите по Капълъ-чарши и на Трафалгар Скуеър. Тъй дружбата между народите крепне, нищо че Юрий-Юсеин си е чистокръвен столипиновски манго и предците му са черни като кюмюр крадци на добитък, кокалите им лежат под няколко речни камъка в градското гробище и приживе никой от рода не е помирисвал ни Истанбул, ни лондонския площад.
Донка Йорданова не знам какво преподава, но мляскаше и тя, кога лапаше юфката. По същото време Тотю и Вичо бъбрят за кмета с подходящото име Софиянски и някой си славен-преславен Иван Славков - Батето*. На господина, който е кмет, му личало, че е "мамина рожба любава" – от онез рожби, дето мама им колосва якичката, чорапките, гащите, панталонките и зубкат наизуст поемката “Йохан” от поета Смирленски (двамата приятели непринудено бъркаха името "Смирненски"), само да се докарат пред госпожата по литература. Личало от триста метра, че Стефан Софиянски е "апсилютен балък", не гледа де стъпя, умът му все в облаците, дето светиите са обичливи и честни, та не усеща, милият, че е до шия нагазил в лайната.
- Е, виж Батето! Пич е Батето, го-о-олям пич.
– То, Тотьо, до големия кайнак са и големите хайдуци. Мене ако питаш, на Бай Тошо зетят повече ми допада. Може кръгъл простак, коцкар и вагабонтин да е, ама по мъжки си брани кокала – кахъри се Вичо, преустроил се като кондуктор в ЖеПето, почитател на бира „Арианка”, на сантасето, белота, мешената табла, мешената скара, футбола и Николай Колев-Мичмана - най-добрия футболен коментатор за всички времена.
– Седесарите кво искат! Човекът сам да си свали гащите, па да им се надупи ли? - възмути се тате.
Донка Йорданова слуша-слуша, па с мазни уста се завайка, че обществото съвсем се изродило, не е педагогично да се приказва с такива намеци пред дечурлига. Инак няма нищо против, "обаче децата са като памперс: всичко попиват, копират ни гнусотиите"... Тъй рече. Вичо май не я разбра, та продължи по адета си** да се горещи:
– Това и аз казвам! Онез келемета от БеСеФеСето, дет си клатят краката и ебават майката на Българския футбол, до един са педерасти!
– Педерастите и твоят мерак да ги таковаш... - намеси се Гица, - как да го разбирам? Футболът е мъжка игра. Ако са педерасти, за какви чудеса говориш, моля ти се! Няма логика.
– Логика!? То кълбо, търкаля се във всички посоки – мило й се усмихна тате. – Като онез кухи топки за пинг-понг, дето ги духат по телевизоря с прахосмукачка, обърната наопаки.
– Рече „пинг-понг”, та ми дойде на ум млад колега – рече Донка, зачервена до корена на косите от яд, че не се съобразяват с педагогическата й забележка. И разправи Донка нещо, трепетно преживяно.
В тяхното школо учителите били осемдесет, та и отгоре. Сред това множество педагози за удоволствие на учениците се появявали и някои редки екземпляри, някои чешити, което е естествено за по-амортизирани колеги, но напоследък... вероятно последица от засилената радиация след инцидента в Чернобил, и някои млади педагози вече си идвали готови изперкани.
– Оф! – три пъти се прекръсти Донка. – Какви години настанаха, Господи Боже мой! Подредено беше преди Десети ноември, човек поне знаеше от кого да се пази… а сега?! Партийната линия ни я свеждаха отгоре, партийният секретар си беше вся и всьо, доносникът си беше доносник. Днес всеки българин се има за партиен секретар и за доносник едновременно. И да плащаш редовно членски внос на синдиката, и да си съвестен в работата, и да купуваш кафенце, шоколад и банички на прекия си душманин, и да не влизаш в пререкание с колегите, и да викаш “ура” и "да живей" по празниците, все тая пуста неяснота и несигурност!
– Е, тъй е – рече Вичо. – Демокрация, бабам! Властта нали е у народа? Лесно ви беше преди да въртите дирника около „Партията-ръководителка”, предано да я сматряте таз терористична организация. Ай сега да ви видя що за учители сте, що за народни будители!
Донка преглътна обидния тон, възпитано продължи. Но понеже разказваше скучно, а случката е поучителна и заслужава да се чуе, ето я таз историйка, сбито преразказана... Появил се в училище “Екзарх Антим I” някой си Миладин Миладинов, учител по френски – млад, романтичен, смел като тримата мускетари наедно, което значи глупав, опасен и разсеян. Пеел родопски песни, цветя и птички рисувал в тетрадките на първолаците, и значи, младите даскалици взели да си го слагат в личните планове. Специално го поканили на традиционната предколедна сбирка в ресторант “Златний български Левъ”. Пък той им отказал. „Дъщеричката – рекъл - ще свири на цигулка за пръв път пред публика, със съпругата просто сме длъжни точно в три часа да сме на концерта, морална опора на детенцето един вид.” Дотук – рапорт даден, рапорт приет. Истината обаче друга: той, мизерникът, си уредил среща в друг ресторант "с непозната особа от женски пол", както се изрази Донка. Училищното мероприятие му било само за алиби пред госпожа съпругата Миладинова.
– Да, бе! – подбели очи Донка. – В колектив, дето мъжете са кът, тия нещица веднага се разчуват. Ами че ний, сами жени, по двойки ли да танцуваме! Мъжете, Бог да ги убий, като изтребени на война. Тез мъжки лъжи тъй лесно се не прощават. Коя уважаваща себе си и зарязана млада жена ще прости? Никоя!...
На следния ден младият човек отишъл да впише в дебелата училищна материална книга невзетите два учебни часа. Не само кръшка от компанията на колежките, ами се и канел да отбележи работа, която въобще не е свършил. И там, в учителската стая, надвесен над големия халваджийски тефтер с химикалка в ръка, баш на местопрестъплението го засича дебеланата Гинчева - помощник-шефката, от която предния ден измолил да си пусне петокласниците по-рано, че да иде... къде да иде, моля ви се?... в три часа да посети сбирка на местните писатели в някаква си там Къща-музей „Ламартин” из калдъръмите на Стария град. Той - представете си! - съчинявал стихчета и присъствието му в Къщата на Ламартин било съдбовно важно за съвременната българска литература. Тъй се изразил, това казал, а сега тя, Пипония Гинчева, го хваща в крачка. И оттук случаят се размирисва.
Страхливата Гинчева - божа кравичка, изпълнителен чиновник, се изправя пред Нейно величество шефката Патрикова: и тя новопокръстен управник, свято вярваща в Трудовия кодекс с всичките му там алинеи, параграфи, членове, членчета и прочие разклонения, дето са мор за кръшкача. И значи, Гинчева снася новината.
– Пък при нас миналата седмица два пътнически влака се сблъскаха, тонове мазут и жито от околните ниви изгоряха нахакере***, и пак нямаше виновни, а тез...! – удиви се Вичо.
– Е, туй е училище – каза мама, – не ти е някакво БеДеЖе.
Шефката Благородна Патрикова вика Миладинов за обяснение. Миладинов отрича. Класната на пети “б” госпожица Венчето Ичевска канят да осветли ръководството какво са вършили през въпросните два учебни часа нейните питомци. Какво ли! Гонели се из коридора като бесни, квичали като глутница диви прасета, изпуснати от кланицата, и се пързаляли по корем от кенефа до парадния вход и обратно.
Не пропуснала Венчето Ичевска да отбележи в писменото обяснение до шефката, че господинът по френски й доверил как майка му телефонирала от Полски Тръмбеш, и по-конкретно: обадила, че прасето Гошо е току-що заклано, което от своя страна, според Миладинов, значело, че в три часа от гара Филипово му предстои да отпътува за "дълбокия Прованс". Обещал на госпожицата да донесе армаган от най-хубавите мръвки.
– От рибицата, значи – отбележи тате на това вкусно място от постния разводнен разказ на Донка.
Патрикова, като чула и таз версия, хванала се за глава: "Все пак къде е бил той?" Наредила да започне следствие... истинско следствие, не любителска постановка на Прокуратурата с цел лъжесвидетелите да потулят истината и тарикатът с помощта на господа съдиите да излезе сух (срещу съответно заплащане), а безпристрастно, детайлно нищене на факти, документи, аргументи.
Оказало се, Миладинов, като пил около обяд кафе с колегите по физкултура Главанаков и Шибаняков, споменал, че в три часа у тях ще да идва водопроводчик да оправи спукана тръба в банята. На чистачката баба Неша Карастанева и на другата чистачка, циганката Даринка, се оплакал, че (забележете – пак в три!) на съпругата му й предстои операция за изваждане на крив мъдрец, даже се плеснал по чело с думите: "Бе, какво правя аз тука! Жена ми там душа бере". Колкото нови и нови свидетели да призовавало училищното ръководство, батакът ставал все по-непробиваем, все по-непроходим. Неопитният Миладинов, изяснило се, както си шетал из училище, де кого срещнел, разни версии пробутвал, нещо като зелева пеперуда, която снася яйчицата си къде ли не, даже и в разсада.
Приклещили я таз романтична пеперудена душа в учителската стая. Ячката 120-килограмова Гинчева със задник подпира вратата, свидетелите прилежно нижат показания, а между директорката Патрикова и Миладин Миладинов се повел следният интелектуален диалог...
Патрикова: “Ще се наложи, колега, и вий да си напишете обяснението. Вижте колегите как пишат, вземайте пример”.
Миладинов (Изгърбил се от зор, нервен, трудолюбиво крачейки напред-назад с ръце, скръстени пред гърди.): “Няма пък да напиша. Хайде де! Няма, няма да напиша”.
Патрикова: “Нищо не печелите от това. Напишете си обяснението и аз ще ви накажа само с “Мъмрене пред колектива”. (Изчаква минута провинилият се да поразмишлява.) Иначе съм принудена да Ви уволня дисциплинарно (надникнала му в очите, преди с тенекиен глас да продължи)... за измама и несправяне със служебните задължения, както и за подронване авторитета на учителя”.
Миладинов: “Добре де! Добре... Напишете ми заявлението за напускане и аз ще го подпиша с най-голямо удоволствие, ще ви отърва от присъствието си, ще се куртулисам веднъж завинаги от всички вас, от цялото ви училище с всичките му тъпи правилници и забрани”.
Патрикова: “Предизвестието указва, че три месеца ще работите под мое ръководство. И ще работите като поп, драги, преди да си видите удовлетворена молбата. (Тържествуваща...) Не го изисква училищното ръководство, изисква го Кодексът по труда!”
Миладинов: “Аз пък няма да идвам на работа. Няма да стъпя повече тук, хайде де!”
Патрикова: “Още по-зле. Следва парична санкция, ще ви се отреже от заплатата”.
Като чул, че ще му дялнат пари от и без това мижавата заплата, нещастникът моментално изтрезнял от обзелия го непукизъм, или да го кажем изискано: от демонстрираното нехайство към печалната си участ; примирено въздъхнал, изпуснал въздуха от напомпания по юнашки бял дроб, тутакси омекнал като спукана автомобилна гума: “Добре де, дайте ми лист. Какво точно да напиша?”“Истината!” – изсъскала и го измерила със змийски очички шефката.
И той нарисувал с калиграфски почерк по диагонал върху карирания лист: “Вчера в 14 часа, нула, нула, както си седях на работното място в кабинета по френски, внезапно получих ужасно главоболие. Какво съм правил след това не помня”.
Като свърши по тоя начин разказът на Донка, тате и кондукторът в един глас възкликнаха: “Бре-е-ей!” А Вичо продължи:
– Пък се бях отчаял, че младичките не отбират що е любов.
Напуснал Миладинов учителската стая, изпъчен като лорд, забил в близката закусвалня при чесновия мирис на шкембе-чорбата. Пред група преживящи притоплени банички колеги посегнал да си скубе алаброса:
– Толкова съм стриктен! Толкова съм си изряден. Учебен час не съм пропускал досега. Винаги съм бил тип-топ. Точно мене да хванат в крачка! Не, няма живот в скапаната ни държава.
И обладан от присъщото на младостта вдъхновение, пред смаяните даскали и навъртащите се наоколо квартални пройдохи и пияндета произнесъл пространно слово относно пропуските и слабостите в образователната ни система. Дори – твърдят очевидци – отправил основателни критики към господин министъра на просветата, в смисъл, че господин министърът не си изпълнява съвестно задълженията, демек, заебал си работата, вследствие на което училищата в България затънали в хаос и безхаберие. Е-е-ето, значи, къде било ключето от мазето: министърът виновен!
– Бая кръшна ще да е била "особата от нашия пол" – измърмори Гица, като отнасяше оплесканите с юфка паници.
Мама изсумтя презрително, хвърли лют, изгарящ поглед към самодоволно ухиления до уши Тотю Ламски.
Следва
_______________________
* Височкият метър и петдесет строен ватерполист Иван Славков, когото Людмила Живкова ожени за себе си след развода с първия си съпруг инженера Людмил Стойчев.
** От тур. навик.
*** Диал. напразно. Бел.м., tisss.
