My OperaWednesday, June 13, 2012 3:49:44 AM
Част ІІІ - Отнесени от вихъра
Глава LХХXVІІІ
Ситни-дребни... като камилчета*
- Животът, Ленче, е низ от дреболии – рече тате сутринта на масата. – Тез, дето с уста птички ловят, свалят звезди от небето, ама само глупците вярват на големи приказки. Истината е нещо черничко, рошавичко, дето хапе и боде, горчи, пари, налютява и е на зрънца като хайвер. Виж, лъжата се точи гладко, лъщи да ни вземе акъля, да не видим какво се върши. Нали я знаеш оназ песничка, ”Хей, ръчички, хей, ги две. Те ми служат на-а-а-ай-добре. Едната мие другата, а пък двете – лицето”. Мародерите във властта са като факир в цирка. Взрем ли се в дясната, с лявата ръка си прави фокуса, и обратно... Е, вперихме се в крадливите му две партии - червенката и синичката, то пък от вътрешния му джоб изскокна цяло едно лайняно жълто царско движение. Няма толкоз да ни баламосват, ако народът вземе нещата в свои ръце. Мнозина се правят на българи, ама знаеш ли кво е да си българин? То е да ти пука за Отечеството. Истинският българин не мисли кво да вземе, а какво да даде на България. Глей ги фукльовците, дето “родолюбието” си осребриха с финикийски знаци. Че кви българи са те!
Приключили сме закуската. Неделя. Дъждец ръми, всеки момент на сняг ще го обърне. Чакам снежинки да запрехвърчат. Омръзнаха ми кални улици, натежали от влагата мокри палта, подгизнали от кал обуща. От мириса на мухъл ми се гади. Вкъщи обаче е топличко, заточили се едни историйки, от които – и наивни да са, откривам колко интересно е да се живее, и не само интересно, но и поучително. Каквото и да се случи, каквито и речи да чуеш, ако се вгледаш малко от малко, и зад най-глупавата лакърдия ще откриеш сгушена важна истина за нас и нашия хал под небето. Жените подреждат дома, а чорбаджи Тотю Философ се опнал по корем на дивана, подпрял бузи с шепи и тъкмо разправя за някой си Моню, когото комунистите в кожухарската фабрика “Янка Партизанка” от съседния градец отличили с бронзов медал, обаче Моню не припнал да си получи медала, даже не се и зарадвал.
– Много важно! – кощоперил се. – Турнали ми снимката в “Алея на първенците”, да види светът будала. Онез горе хилядарки си делят, а на нас с дрънкулки очите ни замазват. Търчал по петите му господин шефът по икономическата част, привикал го главният счетоводител, звънели господа дембелите от профсъюза на другаря Хорозов. И кандисал. Дали му бронза, седем протокола подписал за тоз знак на славата и честта, а те го гледали нежно с очи от шарлан - онез порове, и човекът се докачил. Като приключва сценката с подписите, отива да пикае и заковава с шестсантиметрови пирони бронзовото отличие в стария заводски кенеф на двора, върху дувара с мръсотиите. За уронване името на предприятие „Янка Партизанка” след тая му демонстрация глобили го триесе левчета.
– Майстор – завърши тате, – но към тоз вид отличия алергия разви. Чуеше ли за ордени, медали и почетни грамоти, налиташе да се пердаши.
Тъкмо почистихме, ето че на вратата се появяват Вичо и кривокракият Станчо. Разположиха се те в кухничката. Тотю и на тях описа Манювата алергия. На свой ред Вичо разправи за Каню Келепирев, механик по плетачните машини във фабриката за чорапи и потници “Фазан”, любител на алкохола и пръв приятел на младите булки.
– Събудил се една сутрин махмурлия, та решил Каню да скъса веднъж завинаги с вредния навик. “Туй кръчме – рекъл си – сума пара ми глътна. Ударя едничка сливова, харно, ама стига ли ми една-едничка!“ За да протече успешно борбата с порока, решил да изобикаля въпросната кръчма. Вместо по пряката пътечка, навъртал в августовската мараня три километра, само и само да не мине покрай въпросното дяволско изкушение. Ден така, два дена, три дни... Прибрал се в гнездото на третия ден, умил се. Застанал пред огледалото, любува си се. Шега ли е, удържал победа над пукницата проклета. „Законна гордост го обзела”, както пишат лъжливите вестникари.
Тук Вичо примижа, изкашля се да си прочисти гласа, огледа ни, па продължи:
– Заговорил Каню на образа си отсреща в огледалото: “Е-ей братче, голяма работа си. Каквото наумиш, изпълняваш го. За триесет и намколко си години сума пара профука. И сега – край, край и край! Бива ли обаче таз победа да се не отпразнува?” Тъй си приказвал сам на себе си. Споменал „отпразнува”, па се замислил. Да-а… А какво се прави на празник? Пие се... И трагическият въпрос на Хамлет „Да я бъде ли тая, да не я ли бъде?” надвиснал над Каню със страшна сила.
– Случайно да знаете кой е Хамлет? – попита Вичо.
– Майната ти – възропта Станчо, – само ти четеш книжки! Хамлет е герой на писателя Дончо Цончев, прав ли съм?
– Прав си – успокоява го тате и подканя да не се разсейват, а на Вичо знак дава, мърда вежди към Станчо, демек: "Остави го тоя, всички не са умни като нас двамата с теб".
Станчо долавя нещо нередно в Тотювото кривене, привежда се като коч, кога се кани да атакува.
– В кръчмата ли пак се затирил? – любопитства Гица.
– Е, че къде другаде! Отърчал Каню като ловно гонче с навирен куйрук, на един солук** взел пътя, влязъл-невлязъл, от вратата реве: “Ей, ахмаци-и, другари мои верни! Черпя ви днес за победата над алкохоля”. И петима завалии за час и половина се насвяткали до козирката.
...Оставих ги скучно да бъбрят. След малко обаче разгорещени се запрепираха що е любов, и за да не изпусна нещо интересно, се връщам. Станчо слуша, подложил длан зад ухо. Чу Гицините обяснения, клати показалец: – Йок, Масква не верит на салзи.
Тотю допълва:
– Любов е чат-пат да онождаш булката, да й угаждаш, като й купуваш семки, бонбонки, на разходка я извеждаш, баклава и локум я черпиш, парфум от педесе стотинки й подаряваш за Осми март и за Нова година, обеци от сергия за балончета и пищялки. Ей туй е истинската, Голямата и прекрасна любов. Всичко друго е фалш. Скъпите дрънкулки не важат върху чувствата на жената, щото тя гледа не колко струва твоят дар, а дали го даваш от сърце.
Как уцелиха баш пък тая тема е мистерия. Вичо декламира какво рекъл някой си Стойчо на своята трийсет години по-млада възлюбена.
– "Що са ми дечурлига! – отклонявал мечтата на своето момиче въпросният белокос Стойчо. – Не ща джерамета***. Сберем ли се, душко, ще ме съблазняваш. Не ща да мислиш за нищо друго освен за леглото. Ще ти купя ален гердан и синджир на глезена, че да ми дрънчи в ухото, кога те любя. Ти, душко, ще си гейша, аз – самурай. Ще се галим, пиле, мълком, че да могат мъжкарят у мен и самката у теб харно да се чуят, че думите, пиле, най-често пречат, пък мълчанието – никогиш."
– Женска уста как ще затвориш! – учуди се тате.
– С цалувка – отвърна Станчо.
– Пуйет ши да е бил тоз – рече Тотю. – Дано гейшата му, като свикне на таквиз обноски, не пожелай и друг да я гали… Е? Изпълнило ли му се желанието?
Кондукторът се умисли, та Станчо продължи:
– При жената средно няма: или е кучка, или домашен полицай.
– Нищо не знае той – ядоса се Гица. – Туй сегашните не са мъже, а баби. Изпедерастил се мъжкият свят. Усукват ти се, па ги страх да си поискат.
– Това обаче не им пречи да плещят глупости за любовта – рече мама.
– Иде ми на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо пак премисляше.
– Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.
– Така-а! – захвана кондукторът железничар. – Пиперката бе асъл мъж. Ходеше с три, сайдисваше ги и трите. Една му готви, друга го пере, глади, трета му е за дружинка, кога скита по гори и поляни или е за риба. Бонка - кротка като кравичка, Цана – пухено коте, Керанка – вълчица съща. Заченаха трите в едно късо време, кажи-речи, отведнъж. Бе в 1954-та, кога придойде водата и Марица преля, та наводни града. Окотиха се трите все по едно и също време, около Коледа, и все мъжкарлаци, три броя.
– И какво? – тръгна към вратата Гица.
– Припозна си той синовете, а после излезе, че семето му нефелно било. Добри пари вадеше от КЦМ-то и всяка от тричките си го набелязала за съпруг. Е, туй е то женската любов.
– Коя обичал най-много? – рече мама. – Коя все пак взе за жена?
– Вълчицата.
Минаха върху приватизацията на село. То бе "слово на седесарски пес-помияр", както обяви Станчо, който сам себе си възприемаше за стар пес-помияр от СДС.
– Рачо бил терминатор на "сините" – почна той. С преправен глас изпълни монолог на простака кюнлия, дето се изживява като борец за демокрация в родното си село Драгойново: "Дошел сум я туче да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирма, ама на онез гражданя ни им ясну пулужениету, та сум се зафатал я с гулямтъ рабутъ. Державътъ туй съм я! Я сум демокрацията. Я сум и царят, и пъдарят. Мени шти слушъти. Времито е наше, на СеДеСе".
– Е-е, тоя бетер Иван Костов, бе – рече Вичо.
– И къде това? – вмъква се в кухничката премръзналата Гица. Носеше кофа картофи от избата.
– Къде-къде! – отвърна Станчо. – Навсякъде.
Задуха вятър. Така яростен беше, че проникваше сякаш през стените. Усещам ледения му дъх, а кюмбето бумти като локомотив при всеки порив на фъртуната.
– Знаеш ли "карък" що е? – обърна се Вичо към тате.
– Туй е лехичка, част от бахчата – обади се Станчо.
– Е, комшията насреща, Димо Сърбина. Цяла сутрин като градоносен облак върви подир жена си и пъка-пъка, докато тя копа отзад бахчата. И понеже му мълчи, не му се връзва да отговори, взе да я кълне и плюе: “Тпуу, как една приказка не чух от тебе, мари. Тпуу, колко си проста!” Ей това е то "карък".
Помълчаха да чуят Вичо ще добави ли още нещо. Като не добави, заговориха за снощния филм по телевизията. Ала Гица ги върна на старата тема:
– "Карък" е тоя, дето собствената му кожа му отесняла, а няма на кого да си го изкара? И от това най си пати жена му.
– Ба! – рече Станчо. – Чакай аз да ти кажа що е "карък".
Начена историйка за бостанджия, който като сял тикви, му никнели пъпеши и марули, като хвърли семе за праз, бахчата обраствала с райграс, същинска английска поляна.
– "Каръкът", квото и да похване – обобщи той, – все наопъки излиза. Не че човекът лош, орисията му такваз, каръшка.
– Не е ли истина, че българите сме каръшко семе? – впила искрящи очи във Вичо, се намеси Гица.
– Естественнно – кимна ораторът. – Така е, такива сме. Седем милиона екстра каръци.
– Ама страшни! – възхити се Вичо. – Кой се е хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичко сме оплескали, осрали, окепазили, всичко сме провалили и загробили. Пожелал ни за ортаци немецът, изгубил войната. Лепнахме се за руския мечок, сгромолясахме му империята с кофтия си късмет. Сега сме дупе и гащи с хамериканеца, ихтибар му чиним, метани до земята. Радват ни се янките, че не знаят с кого си имат работа. Гледай как ще им натрият носа арабите в Ирак, как ще им смачкат каските и ще ги изритат през Атлантическия океан, та отвъд. И пак зарад нашто каръшко племе.
- Оня космонавт, нашичкия, помните ли? - рече Гица. - Руската ракета хилядо пъти уцели Луната, и всичко си беше наред. Качи се обаче наш човек на борда, българин, и ракетата се размина с космичната станция. Хубаво поне, че не се взриви. Поне читав ни го върнаха, та да го обявим за герой.
– Пък аз се чудя що господин Божков от баш-министър се заби диско-джокер – изпъшка Станчо. – Нерде шеф на яката далавера, нерде ди-джей Ал Бож! Светът наистина се е объркал. Ти го имаш за цвете, пък то троскот... Де поникне, всичко задушава.
– Анджак! – отсече Вичо и другите двама наведоха глава. Очевидно тая дума красиво им прозвуча.
– Велики работи са те – реши Станчо. – Знаеш ли, Вичо, роден си бил само за полиглот (искаше да каже: "политолог"), а Бог те турил първо бъчвар, па сетне кондуктор... Ба!... Бъчва да майсториш е по-трудно, отколкото держава да управляваш. Като гледам нашия господин президент... Ми той бъчва не ще може да сглоби, гъза си да съдере! И баба знай да маха с кърпичка от стълбичката на самолета, лакърдии да дипли пред засуканите журналистки.
– Акъл искат тез ваджии – замижава похваленият.
– Мир и любов да даде Бо-о-о-ог! – благослови Тотю.
– Да, бе – кимна леля, – любов, без съмнение. Но е страстната любов на големците към самите себе си.
– Сещам се една за любов – захвана Вичо. – Излезли бяхме на хайка за вълци. Ама вълци йок. Газим в угарта като щури и ем гладни - ем ядни, виждаме навръх тракийска могила кацнал стар москвич с дигнати капаци. Що дири там тоз москвич, мамка му? Наближаваме. .. Изскача един пенджуек**** по бели гащи, маха с ръчички, крещи ни: “Ай бегайте оттука, ай да не вадя пищоля!”... Тъй ли!?Споглеждаме се: “Как е, приятельо?” А той: “Не съм ви приятел, не съм ви аз никакъв, тук съм с мойта съпруга на оглед дошел”. “Отде да знайм, че не е от нашите! – казвам. – Туй трябва да се провери.” Под дулото на оружието, де ще иде! Извършихме оглед. И там – примижа Вичо – маце с ей-толкави цици, мамицата му, голо-голеничко... Ний, аполоновци и херкулесовци същи, гоним Михаля по баира и тръните, а тоз хитряга побарал агнешкото, че го и качил на баир да го люби. Па и ни лъже, на всичкото отгоре.
Тате разбърка жарта в кюмбето, зарови няколко шепи картофи, па се върна край масата. Вичо нова захваща.
– По времето на Беров се запалих да опиша цялата политическа какофония, цялата българска отврат. Сбирам документи и факти, отмятам в тефтер само и единствено далаверите, дето ни ги показват по телевизията. Купих девет папки, надписах ги с имена на политици. Залягам една събота вечер и до неделя сабахлен описах личната си оценка за тоя и оня началник в державата.
– Бре – възкликна Станчо, – опасен! Ще вземеш да ни изтипосаш и нас в някой вестник!
– Помниш ли оня депутатин, хаирсъзина от Силистренско*****, само как се зъбеше на онуй двайсетгодишно моме от полицията? Щяла момата да му прави кълбета назад - кълбета напред на кюнлията, че му дигнали мерцедеса с паяк от столичната общинска служба – рече Тотю.
– Ще пратим и ний опровержение, ще пишем: "Гадна, мръсна политическа инсинуация". И тъй ще си очистим образа.
Вичо изчака да се изприкажат, па подкара нататък:
– Грабвам тия девет страници отчет и... тин-тин-тин, при първия зам.главен редактор на "Марица", при Гошо Петров, с когото сме служили отчетници трудоваци, фусти сме гонили по сливенските ветровити сокаци. Трупвам му на бюрото тез гневни девет страници и сяда той да ги чете. Гледам, душно му, чеше се... от съклет галиба, мери ме изпод вежди. “Е – кай, – всички си ги турил в кюпа. Няма ли една поне политическа сила, на която вяра да ловиш?” Рапортувам: “В България всичко е фалш, фалш и фалш”. А той: “Бе, ти всъщност за кого си?” И аз, като фазан****** с прясна нашивка: “За народа съм”.
– Тъй ли му рекна – посегна тате към шишето гроздова, – или измисляш? Кажи, че лъжеш бре, маскара!
Станчо се впери в кандидата за вестникар, зацъка с език, по челото се плесна, завайка се:
– Въх, мамка му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей, де от двайстри годинки душичката ми яде?
– Каза: "За народа съм", а той какво рече? – намеси се мама. Видът й говори: "Дрънкай ги тез на старата ми капа!"
– Рече: “Виж сега, наборе, я занес го другаде тоз пасквил, че пусна ли го за печат, по-харно да стана от туй топло място, па да излезем наедно и да се не връщам в моя вестник никога вече”. Ей това ми каза, честен кръст! – Прекръсти се Вичо с лява ръка, та Гица изфуча: "Антихрист ниеден!"
– Излиза, че някой, много внимателно подбира кои да са ни любимци – поде Станчо. – Хване за козината някой помияр, тури го на трибуната вицове да разправя, да се глуми с всичко свято, за нас уж да се застъпва. Тез мизерници все на една струна дрънкат: дали ще е “Аз съм българче”, атомната в Козлодуй или откъснатата от нас Македония, тяхната е една: друг да реши вместо нас. Тез идиоти от последна инстанция, де мелят все от името на Господ, най ме плашат. България е бъкана с лицемери.
– Да вярваш в лафовете на такъв любимец е все едно да вярваш в чудесата на Светия кръст – рече Вичо. И то бе начало на следваща историйка, която се развива в едно от средищата на вярата в свръхестествените сили. Случило се на Кръстовден в селището М.
– Прииждаха от вси краища на България – почна кондукторът. – Идеха набожни, ама и атеисти идваха на туй аязмо. За славата на Господа уж обърнат шише ракия, безбожни песни пеят за бели бозки и бели балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски, наричан още Данчо Лютото. Ем набожен, ем суен-буен, а вярата в бога дип не дели мегдан с бабаитлъшки мурафети. Дръвце некакво му предложили двама търговци, искат майка си и баща си. Викам: “Да не си луд?” А той: “Ще го взема, че евтино го дават, а туй е от Честния кръст, на който бил разпнат Христос.” “Каква му е силата?” - питам. "Ще видим" - вика ми. Е, видя каква му е силата... Гончето му глиган вдигнало от леговището, глиганът да вземе да изтърбуши песа. Че като подгони ядосаният нерез наш Данчо... Що бяг - що тичане през долове и баири, през сипеи и къпинаци! И... ”Отивам – кай, – да върна дръвцето.” Сварил ги онез на същото място. “Апапи, ей ви стоката, не я ща, само уюни ми отваря.” А те: “Не си вервал, съмняваш се, затуй не действа. Да верваш требе”... Мамка му и дърво! Очукал им го по кратуните. Оправдал си прякора Данчо Злото!
– Е! – реши Станчо. – Всички ний сме си едни наивници. Вярно, и най-умният си е малко прост, ама кога цял народ будалосват половин век с лъжи и простотии, държавата пиши я загробена.
Докато Вичо и Станчо се разправят, картофите се бяха опекли. Сложиха ги в тавичка и кухнето ароматно замириса. Гица разсипа сол на няколко места по масата.
– Не ставаш за вестникар – рече кривокракият.
– В редакцията на “Нова Марица” и Исус да влезе, не би го познали, че е Исус. Толкова са затънали във вестникарския занаят.
– Напомня ми историйката с твоя авер от Сливен за Митю Манахилов - подхвана тате. - Седнал Митю в кафене "Монблан" срещу Джумаята, насред нашта Главна, наобиколили го бивши даскали и пишман-шахматисти от местния клуб на пенсионера, омайва ги. Тълкува световната борсова система, пазарите и Европейския валутен фонд. Устата му наедро мели, курса на валутата пресмята: десет милиарда долара колко кяр ще му донесат, ако ги има. Да речеш, банките му в джоба, името му не е Митю Манахилов - Гладното, ами Джордж Сорос му името. Пари няма бирата си да плати, цял ден с михалковска се плакне, чака да го почерпи някой една ментичка поне, а ако чуйш кви ги говори, ще речеш: "Рокфелер ряпа да яде!"
– Вичо, бре! Що стана с онуй голото на баира? – обади се леля. – Нещо нередно ли й сторихте?
– Ба! – ухили се кондукторът. – Отпраши оня с белите гащи и одма я произведохме шеф на ловната ни дружинка. Поединично и лично й се отчитаме всеки месец. И да ти кажа, Гиче, оттогаз голям лов пада. Къра сме го овършали открай-докрай, ама и на печения ловец по-често му излазя късметят. Не вярваш ли?
– Лъжец! – рече Гица и в очите й лумна пак оня дяволски пламък. – Като стар депутатин лъжеш и въобще, тук само се лъжете.
Сега пък Станчо разправи как мутрите връхлетели някой си мъж, дето имал собствен казан и варял ракията в Браниполе. Поил ги той с екстракт “Народен отмъстител” цяла вечер, че му поискали осемдесе процента от печалбата. И за да скрепят договора, значи, ги поил. На другия ден ей ти ги, идат ръка да му цунат, понеже само той, Ристю Лалугера, знаел илач срещу диарията вследствие “Народния отмъстител”. А бе те наште, българските ни идиотщини край нямат.
Тая неделя по Канал едно на телевизията дават концерт. Между певците най-гласовит е тенорът Румен Дойков и Вичо рече, че люби оперното пеене, особено когато по сцената се мотаят оскъдно облечени момета-танцьорки: "Няма смисъл да се навеждаш, да се срамуваш; то всичко им ачик, всичко се вижда" е коментарът му на тънък ценител на балетното изкуство. Останалите двама вместо да се насладят на изкуството на певеца, измъчваха се дали е с перука господинът или то си му е оригиналната грива. Захвана се луд спор – ако мъж си къносва косата, лява резба ли е: женското надделява у него и го кара да си върти задника като гювендия, или боядисаните мъжки коси и вежди са нормално явление като боядисания мустак.
Сред певците издува жили с пресипнал глас и един, който мяза на бакалин от селски хоремаг, някой си Петко Петков.
– Я го па тоз с туй постно име – възмути се Станчо. – Да му турят европейска фамилия! Гаче чувам Гъдю Мъдюв, Моню Тодюв, Мако Даков, Пеко Таков, Доко Боков, Гъди Гъдюв, Генко Т. Пункин, Господин Кокошкаров, господин Свинаров, Говедаров, Цоцо Цоцов, Къци Въцов, Цвъчко Цвъчкин, Гиню Ганев, Дончо Цончев, Ганю Сомов. Да го кръстят Курназ Сербезлийски... Кепазим се с таквиз постни имена. Как ще ни признай Европата, като сме се цели въвонели на праз и овнешка карантия?
– Бива си го и тоз! – изпухтя тате, ала след малко и той бъзикна певеца. Като не уцели началния тон на партията си от “Наздравицата” на Верди, наш Петко прохъхри като спукана флигорна и Тотю ехидно отбеляза:
– Пуснали куцото муле на кушия с атовете от операта!
Следва
_______________________
* Наслов на рубрика, списвана от Трифон Кунев Бояджиев (1880-1954), редактор на официоза на Никола-Петковистите вестник "Народно земеделско знаме", автор на стихове, хумористични разкази и фейлетони.
** От тур. въздух; в случая: „на един дъх”.
*** От тур. досадни дечица.
**** Нарицателно от играта на табла за нисичък, дребен човечец.
***** Камен Влахов (1956), вж. http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2002/06/15/215794_lichniiat_deputat_na_vasil_bojkov/, http://novinar.bg/news/neshto-se-sluchva-no-ne-savsem_MjI4NjsyMg==.html, http://www.blitz.bg/article/1616 и пр.
****** Обидно нарицателно за старшина-школници, между които имаше натегачи, въобразили се, че уставите им дават право да издевателстват над редовия войник в Българската армия. Бел.м., tisss.
